Още първата книга на Георги Мишев „Осъмски разкази“ разкрива писател със силна социално-нравствена позиция, който не премълчава това, което се случва в живота главно в българското село, защото от там преди всичко са неговите социални наблюдения, социалният му опит. Разказите описват ежедневното и човешките взаимоотношения като успяват да запечатат мимолетните преживявания на героите, зад които се откроява типичното, обобщаващото за времето и обществото. В разказите се откроява социално-нравственият им критицизъм. Георги Мишев не слиза до нивото на илюстрацията, на голия лозунг, на оголеното внушение, на елементарната публицистика. За Георги Мишев е характерно непримиримото отношение към обществените и човешки слабости, което се изразява в художествената му позиция, самоиронията и специфичния му стил на себеизразяване.
Писателят Георги Мишев разказва пред списание „Ветеринарна практика“ за ученическите си години
(http://literans.com/bg/L045057)
Георги Мишев е емоционален творец. Всички негови творби са плод на светлата му дарба, на проникновения му поглед да вижда и да отразява значимото и същественото, да стопля творбите си с човещина, с ироничната си усмивка, която често е тъжна. Георги Мишев разчита на изживяното и преживяното, на лично усетеното, почувстваното, в разказите му преобладава автентичното. Отрязъците живот осмислят авторската му позиция. Георги Мишев притежава силна и свежа наблюдателност и творческа одухотвореност. Този писател умее да изпипва до тънкост и съвършенство дадени ситуации и действия в разказите. Той е майстор в боравенето с детайлите, без да прекалява, по безспорен начин втълпява художественото си намерение, извайва духовния образ на героите си.
Художествени съюзници на писателя са алюзиите, намеците, подтекстът, алегориите, оприличаванията, сравненията, метафорите. Занемарените транспортни средства в столицата навяват скука, сивота, застой, безперспективност. Георги Мишев е усетил зараждащото се недоверие на работниците и селяните към интелигенцията (в случая към журналистите), умишлено е инспирирано от властта на принципа „Разделяй и владей!” В „Таван” е описана мизерията в общежитията и жилищата, в които живеят студентите. Държавата иска от младите да раждат деца, но къде и как да ги отглеждат! Един проблем, който стои с цялата си актуалност и днес!
Георги Мишев избягва външните ефекти. Творбите му се отличават с естественост и завидна простота. В разказите му фразата е като щрих. Не се набляга на външния вид на героите, а на душата и болките им. Разказите му са искрени и истински, с впечатляващ колорит и изящество на езиковата образност на мисълта. В разказите откриваме различни вариации и модели на човешко поведение, оформени в ситуации на целенасочено скривани истини и демонстрирана принадлежност към привидно спазване на нормите на живот.
Заглавието „Матриархат” е обобщаващо и съответства на съдържането на новелата. С болка, но и с известно разбиране Георги Мишев разглежда миграцията от селата към градовете от края на 50-те и първата половина на 60-те години на ХХ век, която продължава и до ден днешен. При всички семейни двойки наблюдаваме разделение и отчуждение, сред основните причини за което е миграцията и търсенето на поминък и работа в града или далече от родното село.
Георги Мишев е писател, който винаги е имал отношение към частното, личното и общото, колективното. Писателят поставя индивидуалното над колективистичното, в отпор срещу разлагането и погубването на човешката идентичност.
В новелата „Понесени от вихъра“ става дума за духовната нищета, съпътствана от стокови дефицити, които пораждат корупция. По магазините липсва най-необходимото, но не липсва просташкия естетически вкус, интелектуалната ограниченост и художествената нечувствителност и тъпота на началниците. Но те дават парите, те откупуват продукцията и художникът Павел Сираков трябва да се съобразява.
Георги Мишев е писател, който умело използва хумористичното и сатиричното. Сюжетът на романа „Вилна зона” (1975) е изграден върху едно типично проявление на българския еснаф през 60-те и 70-те години на миналия век. Суматохата около подготовката на мечтаната новобранска вечер е описана иронично-сатирично. Да се добереш до някаква по-качествена стока трябват връзки. Стоковите дефицити са постоянни. В отношенията герои–бит изпъква подчинеността на личността пред проявленията на материално-веществения свят. Крайната фаза е надмощието на предметното, при което човекът има преди всичко обслужващо и подчинено присъствие. Във „Вилна зона” няма имитация на конфликти, а същностните реални конфликти в обществото, ставащото и случващото се във времето на 60-те и 70-те години на миналия век. Писателят е напипал пулса на времето с неговите важни проблеми.
Остро критичният роман „Дами канят” излиза през 1986 г. В него Георги Мишев е напипал започващият разпад в обществения морал. Под повърхността на лустрото се развиват процеси, които водят до развращаване на обществените нрави до степен на непоносимост. Зад привидното благополучие откриваме аморалност и парвенющина. „Дами канят” можем да отнесем към критико-реалистичната линия в тогавашната наша литература. И не само в литературата ни от 70-те години на миналия век. Можем да направим аналогии с „Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников, само че ситуацията е много по-страшна. Защото докато възрожденската пиеса носи нещо здраво и обнадеждаващо заради възможност за морална съпротива у част от персонажите, то в „Дами канят” няма да открием подобни герои. „Дами канят” е един безнадежден роман, една писателска присъда над тогавашния обществено-политически строй, на обществената система, която е генетично увредена и безперспективна. Хуморът и иронията преминават в карикатура, сатира, гротеска. Смешното става страшно, защото няма изход.
Романът „Дунав мост” излиза през 1999 година и е свидетелство за способността на писателя да реагира на болките на обществото. В творбата става въпрос за случилото се в България малко преди и след 1989 година. Нетрадиционните възгледи на автора за човека и за обществото отвеждат трактовката на познати теми (детство, семейство, любов, вярност, изневяра, отчуждение и т.н.) в неочакваната посока на криминалното. Във формално отношение развитието на сюжета активира развитието от минало през настояще към бъдеще. Сред основните проблеми в творбата е прехвърлянето на обществената собственост и превръщането й в частна чрез така наречената приватизация, в която успяха да участват главно хора с позиции във властта, хора от номенклатурата. Всъщност става въпрос за първоначалното натрупване на капитал. Наблюдаваме как партийната номенклатура превръща политическата си власт в икономическа. Децата наследяват бащите. Политическата мимикрия е очевидна, няма СДС, няма БСП, които са на власт, с тях са наследниците на Бай Ганьо. Мястото на авторитетната личност е заето от битие, в което характер на норма има грехът – изневери, кражби, блудства, жестокост и други прояви, които се оказват симптоматични за нравственото разложение на родово-семейното цяло на рода. Разпадът е характерен. Физиономичното и неповторимото се изразяват посредством срамното, чрез деструкцията на човешкото. Формите на присъствие на персонажите можем да изясним в плана на човешките контакти (отношенията личност-личност) и в плана на всекидневно-битовото (релацията личност-бит). Впечатляваща е увереността и последователността, с която писателят се справя с нестандартни творчески предизвикателства, с изненадващи сюжетни непредсказуеми моменти. Очевидно е, че те му прилягат и са по мярката му. Много важен е проблемът за всепозволеността, за онова „всичко е позволено”, което занимава геният Достоевски, защото с подобна философия става страшно и безнадеждно.
Социалният реализъм на Георги Мишев, независимо какъв образен език използва, е съсредоточен предимно върху отритнатите от обществото, изоставените, унижените и оскърбените, изпадналите не само физически, но и духовно. Концентрира се върху нелицеприятните феномени на нашето време. Георги Мишев не се притеснява да подразни добрия вкус на читателите, на етичната и моралната им сетивност с екстремни и експресивни неща. Не се съмняваме, че това е в синхрон с точното му отношение към съвременността. В героите му всеки може да открие част от себе си, в реалистичните му слова може да се разпознае в описваните ситуации.
Периодът, за който става дума в „Патриархат“, в голяма степен е аналогичен на сегашния период, който преживява България. Но има и съществена разлика, главно от морално и нравствено естество. Алчността на тогавашните предприемачи личи в много по-малка степен, а днешните са далеч по-безскрупулни и непочтени. Докато тогава е достатъчна само честната дума в отношенията между хората, за сегашното време споровете се решават с рекет и насилие. В забогатяването на сегашните има много повече криминални елементи, в основата му е превръщането на политическата власт на бившата номенклатура в икономическа. Естественият подбор е наистина естествен. Еснафът подбира чираците и калфите според дарбата и влечението им към земята и занаята. Единствено комунистите водят нелегална дейност против държавата и се готвят за насилствено завземане на властта. Повечето от комунистите са сред най-неталантливите представители на населението, по-голямата част поради мързел и липса на качества, са аутсайдери. Събитията след преврата на 9 септември 1944 г. са разказани и конкретизирани в съдбите на мъчителите и мъчениците в Белене, Персин, Ловеч и подобни места. Авторът отрича революцията, защото е отвратителна със своята жестокост, насилие, античовечност. Сред комунистите има и хора като Гено Кабака, които призовават за ред, законност и човещина, но те завършват като „класови врагове” и „врагове на народа” – при прасетата на Персин, или край Ловеч при такива като Газдов. „Патриархат” не е тенденциозна, а обективна проза и това усещане остава до края на творбата. Животът е показан пълнокръвно, във всичките му проявления – любов, труд, родове, политика, обществени отношения. Този писател е доказан сладкодумец със автентично творческо лице.
Георги Мишев търси причините за провала на комунизма в самите постулати и примитивната идеология. Основен постулат на комунизма беше „диктатура на пролетариата“, в който освен отвратителната дума „диктатура“, което означава насилия и жестокости, определя и кой върху кого осъществява диктатурата. Диктаторът е „пролетариатът“, т.е. неукия, необразования, неталантливия и ограничения ще властва над образования, учения, интелигентния, знаещия, можещия. Още тук е заложено фиаското на комунизма. С власт се сдобива примитивът, необразованият. Звучеше като виц, но не беше далече от истината, че много от членовете на Политбюро на ЦК на БКП и на Централния комитет на БКП се сдобиха с висше образование, но немалко от тях реално нямаха средно. Особено в първите години след 9 септември 1944 година на възловите постове на държавно и местно ниво в управлението се назначават неграмотни или полуграмотни, но „верни наши“ хора. Даже това беше скрепено с чл.1 на Конституцията на НРБ. Умният, даровитият, талантливият е склонен да мисли, разсъждава и да изразява лично мнение. Точно към подобни е нетърпимостта на посредствените партийци, облечени във власт. По повод филма „Преброяване на дивите зайци“ Георги Мишев споменава възраженията на генерала, шеф на ловците: „Това е нашият провинциализъм и повлеканство, склонността ни да пропиляваме живота си в имитация на действия, инициативи, кампании, от които не произлиза нищо. Народът отдавна го е формулирал“ „Гонене на Михаля…“ Тази психология се насажда от управляващите. Известна е сентенцията от социалистическо време: „Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим.“ С такава позиция не се стига до никъде.
Сцена от филма „Преброяване на дивите зайци“
Георги Мишев разглежда индивидуално всеки, за когото пише в книгата, говори за по-интелигентните, разкрепостени и умни ръководители, но не спестява упреците към по-тесногръдите и ограничените. В книгата става дума и за много известни писатели, поети, литератори, художници, кинодейци, режисьори, актьори, дейци на изкуството. Георги Мишев изразява личното си професионално и човешко мнение за всеки от тях, базирано на личното общуване, по-дълго или епизодично. Отдава дължимото на творците с достойно поведение, отстояващи истината през тоталитарните години, като при случая със Солженицин. Някъде е по-остър към догматиците. Справедлива е оценката му за много лансирани и награждавани с най-високите държавни и литературни награди, разбира се, съвсем незаслужени и конюнктурни. Времето категорично и справедливо ги отпрати в забравата. Не са подминати и поръчковите критици-сатрапи, които слугуват на властта лакейски и се престарават, цензурата. Обикновено те не притежават достатъчни професионални качества, а като прибавим и липсата на съвест, нещата са ясни.
Георги Мишев бе член и оглавяваше Русенския комитет, за което разказва в книгата. След промените бе депутат във Великото народно събрание, за което говори от първо лице, за създаването на СДС и внедрените в него, за мутри, за политици, депутати и министри от преди и след 1989 година.
Георги Мишев не прощава и на днешната псевдодемокрация, което е още едно категорично доказателство за обективността му. Авторът пише: „В правителството на Филип Димитров за земеделски министър бе поставен юрист, на светлинни години далеч от земята. На едно събрание в Панчарево беше изтърсил глупостта, че вече не ни трябва земеделие. Европа има свръхпроизводство на храни, каквото ни трябва, ще си го внесем. Селяните бяха занемели от тези приказки… Алчността на посредническите фирми, на митничари и полицаи по граничните пунктове, на черните партийни каси, които се пълнеха от комисионите на вносните централи, превърнаха земята ни в дива целина, селата ни – в руини, стопаните – от достолепни българи – в озлобени обитатели на панелни кафези.“ Това също е резултат от партийните назначения на верни „наши“ чиновници, което продължава през целия преход, в едно със стремежа на някои новоизлюпени демократи към лично себеустройване и безцеремонно забогатяване. Болката на Георги Мишев от опростачването на нацията е много силна. Тъпи телевизионни шоута, които въздействат върху първосигналните инстинкти, жълти вестници и списания – всички в посока на опростачването. Защото прост народ лесно се манипулира и управлява. Целта е да изчезне народът и да се превърне в население. Това е мечтата на всяка власт.
След „Мир на страха ни“ Георги Мишев издаде и втори том от своите „Бележки под линия“ под заглавие „Мир на кумирите ни“. Книгата е продължение на първата част, защото темите и проблемите, пък и персонажите, за които говори писателят са взаимно свързани.
Георги Мишев пише и за стадните манифестации за 9 септември, 1 май, 7 ноември и останалите мероприятия под ръководната роля на комунистическата партия. Унгарските събития през 1956 година прекъсват и най-минималните надежди за обществена промяна. Приказките за демокрация след Априлския пленум са само демагогия. За един виц можеш да прекараш години в лагер като баба Райка и много други.
Умишлено запалват боровата гора край Панчарево, за да стане вилна зона за комсомолски и партийни секретари и началници. Вилите се изграждат безшумно, инфраструктурата също, докато Георги Мишев чака с години да му прекарат телефон. Корупцията е повсеместна, строи се незаконно, като дадеш рушвет, нарушават се конструктивните изисквания за строителството. Майсторите хитруват. Сивите и скучни панелни блокове са гордостта на соцстрителството.
Георги Мишев не е отминал и внедряването на хора на ДС на ръководни позиции. В чужбина като посланици, аташета и т.н се изпращат връзкари и номенклатури, които са глупави, посредствени и смехотворни. Към всяка екскурзионна или културна група се прикрепят задължително хора на службите. Едно от най-страшните престъпления на българския комунизъм е възродителният процес, свързан с имената на Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Георги Джагаров и др.
Георги Мишев е сред малцината български белетристи, които предпазват от разпад непрекъснатостта на литературната ни традиция, а това е изключително важно за националната ни литература. Творбите му показват неговите способности към интелектуален труд, голямата му ерудиция и богат житейски опит. Той ги изрази в прозата си и киносценарии на култови за българското кино филми. Сред българската кинокласика са филмите по негови сценарии като „Ако не иде влак“, „Момчето си отива“, „Преброяване на дивите зайци“, „Вилна зона“, Дами канят“, Селянинът с колелото“, „Дунав мост“, „Патриархат“… Този писател е сред духовните изразители на отношението към недъзите както на обществото, така и на отделните персонажи в творбите му. Книгите му са автентични, изпълнени с лични впечатления и остроумно разказани случки. Налице е сериозна творческа дарба, която респектира. Неговите творби облагородяват човешката душа. В част от творбите си писателят разглежда пустотата, бездуховността и самотата на съвременния българин. Описва родната изкривена, съмнителна, непълноценна българска демокрация, която е зачената в грях.
Георги Мишев е самобитен, историчен и отвъдисторичен. Дали ще пресъздава сюжет от най-близката ни история или криминален сюжет, дали ще е любовна или семейна сага, разказът му задължително ще носи белезите на мемоарното и биографично провереното. В книгите си писателят връща към живот позабравения класически реализъм, като доказва, че той съвсем не е изчерпал своите художествени възможности. Той е привърженик на неореализма. В книгите на Георги Мишев има слепи надежди, жажда за свобода, сенки от миналото, ужас от безпътието и в търсенето и очакването на новия човек, покрусата от неслучването му и сбогуването с илюзиите.