Янаки Петров е роден на 28 февруари 1947 г. в село Голямо Буково, Бургаско, в миньорско семейство. Завършва техникум по морски и океански риболов (1967) и българска филология в Софийския държавен университет (1978). Работи като миньор, печатарски работник, библиотекар, редактор в изд. „Български художник“ (1978), сп. „Деца, изкуство, книги“ (1979), алманах „Море“. Член на Съюза на българските писатели и Сдружението на българските писатели. Умира на 4 септември 1999 г.
Псевдоним Чичо Чичопей.
Янаки Петров
Янаки Петров (28.02.1947 – 04.09.1999) е автор на три поетични книги: „Зимна птица“ (1978), „Урокът на цветята“ (1998) и двуезичната стихосбирка „Отвсякъде човекът е мишена“ (1999). През 2002 година излиза сборната му стихосбирка „В тъмнината, осветен отвътре“, съставена от предишните три с прибавени няколко непубликувани в тях поетични творби.
Трябва да подчертаем, че той е сред най-добрите и изискани български автори на поезия за деца. Но творчеството му за деца не е обект на тази студия.
Както се вижда, и Янаки Петров е поредното доказателство, че не броят на стихосбирките и стихотворенията определя стойността на един поет в националната му литература. Освен това и той като наистина стойностните ни национални поети не бе настъпателен до нахалство и пробивен, не се стремеше постоянно да присъства в медиите, вестници и списания с рекламна и пиар цел.
Янаки Петров принадлежи към така наречените „тихи“ поети в националната ни литература. В това определение, появило се през 60-те години на миналия век, се влагаше и нюанс на примирение, на откъснатост от живота и неговите проблеми, на нежелание за открита съпротива срещу статуквото.
Но това съвсем не е така, защото съпротивата и несъгласията са явни, само че са изразени по-приглушено, без високи тонове, но ясно и категорично. Тихите поети разчитат на дълбочина в посланията си. Поезията на Янаки Петров е изповедна и ранима лирика.
Определено трябва да кажем, че Янаки Петров е привърженик на кратките стихотворения и поетични форми, защото разчита преди всичко на дълбочината на въздействие на стиховете си. Неговата поезия се отличава със своята дълбока екзистенция, в стиховете си поставя най-дълбоките философски и метафизически въпроси на Битието и преди всичко на Смисъла на човешкия ни земен живот. Той не се интересува от бита, а от битието.
Янаки Петров е много чист като поет, защото душата и сърцето му са чисти, той има съвест, която движи молива по белия лист. За това говори пиететът му към чистото и неосквернено детство („Дете“). За душевната му красота говори и отношението му към красотата и преклонението пред нея.
В „Мото“ поривът му към красотата е неудържим, изповядва разбирането и позицията на великия Достоевски, че красотата ще спаси света. Колко красота откриваме в очакването и надеждата в тристишието „Аха-а“:
Аха-а
на клоните да кацнат
тази нощ звездите.
Янаки Петров особено цени истинското приятелство, то е много важно за него и е сред основните ценности в неговата ценностна система. Врабецът в едноименното стихотворение, макар и не толкова надарен с певчески и гласови способности като славея, е по-достоен, защото:
Той, брат на верността, не ще ни изостави,
сега, когато зима е, когато
в една прозрачна и звънтяща сутрин
ще го намерим със сърце, превърнато
на топла бучка лед, стопила
три сантиметра сняг на тротоара.
Поетът ни вълнува с трагичната съдба на врабеца, който и със смъртта си се опитва да стопли сърцата, душите и тялото на околните. В това се изразява неговият хуманизъм, съчувствие и състрадание към останалите обитатели и човека.
Патриотичното чувство в стиховете на Янаки Петров е дълбоко и съдбовно, то няма нищо общо с патриотарството и кухата декларативност:
Колко лесно изричат клетвени думи
някои хора, мила Родино, мила Родино!
Колко лесно гърдите им станаха тъпани
вместо кътче за съкровение!
А колко гърди притаяват дъха си,
а колко уста се заключват,
когато напират големите думи!
(„Родина“)
Стихотворението „Родина“ не само е с посвещение на Иван Цанев, но има пряка връзка със забележителното класическо Иван-Цанево „19 февруари, пред паметника на Левски“:
Всяка история лее куршуми,
вдига бесилки всяка история,
за да направи
големите думи
непостижими за малките хора.
Асоциацията между двете стихотворения естествено се появява. Родината трябва да се обича без показност, клетви и патриотарско биене по гърдите, а съкровено, с цялата си душа и сърце.
Лириката на Янаки Петров е дълбоко хуманистиччна. Хуманизмът е в основата на неговата чувствителност и душевно устройство. В „Два слънчогледа“ става дума за човешките сърца и души. Лирическият герой мечтае да е слънце, което сгрява и дарява топлина на хората. Колко любов към човека и нежност откриваме в „Светлина“:
В този човечец
има толкова много светлина,
че само да щракнеш ключа му
и мракът ще ослепее.
А умалителното „човечец“ е и умилително. В „Разговор с Александър Геров“ Янаки Петров търси близост с човека. Стихотворението е реплика към четиристишието на големия поет, в което съветва лирическия герой да не се привързва към никого, за да не се разочарова по-късно и да страда от това.
Човекът не трябва да се плаши от смъртта, защото тя е част от земния му живот, трябва да я приеме като част от естеството („Тече животът“). Макар че човекът е едновременно чудо и чудовище, той трябва да дава винаги път на Доброто в себе си („Човек“). Дълбок хуманизъм струи от „Истина“.
Янаки Петров не може да се примири с алиенацията, която обсебва човека и това е част от хуманизма в поезията му. Отчуждението се е настанило даже в студентите съквартиранти в „Квартира“. Без хората и тяхната близост ще се случи „нещо непоправимо“.
Важна част от хуманистичното звучене на поезията на Янаки Петров са стихотворенията с антивоенен акцент. „Войникът“ е отрицание на войната, която е символ на Злото, тя олицетворява грозното лице на Злото. Войната обезсмисля живота. Във „Вина“ лирическият герой страда, защото „няма/ в големия космичен век лекарство против смърт“. Поетът достига до обобщението, че всички имаме вина, ако има война, защото пасивно наблюдаваме случващото се, без да реагираме.
В поезията си Янаки Петров предупреждава, че за всяко престъпление извършилият го ще отговаря пред Него. Това е също част от хуманизма в поезията му. За „Страшния съд“, който е неизбежен, поетът напомня в „Отгоре“.
Силна е и социалната чувствителност на този поет. В центъра на „Семейство“ са вечните грижи, недоимък и бедност на миньорското семейство. След многогодишен тежък труд семейството успява най-сетне да купи скромното лелеяно жилище. Синът е вече пораснал, животът на децата е бил без детство, защото не са играли весели детски игри. Това очаква и внуците на миньора. Нищо в бита не се променя, всичко се повтаря до безнадеждност.
Не са много любовните стихотворения на Янаки Петров, но са впечатляващи с чистотата на чувството. В „Любов“ поетът ни убеждава, че без любов животът се обезсмисля. Сходно е посланието и в друго стихотворение със същото заглавие „Любов“ след изгубената любов:
Сега се връщам. Мълчалив.
Като от фронта инвалид.
Със радост, че съм още жив.
Със мъка, че не съм убит.
Отлитащата любов е „като излитаща душа“, лирическият герой се чувства като мъртъв Любовта е в центъра на краткостишия като „Двама“ и „Чрез теб“. За неосъществената любов става дума в „Обич“ и „Обичахме се крадешком“…
Като всяка силна и дълбока поезия и стихотворенията на Янаки Петров впечатляват и въздействат със силната си екзистенция. Поетът се вълнува и търси решения на най-сложните екзистенциални, метафизически и философски въпроси на битието. Поетичните му творби са пропити главно от болка и тъга. „Остана ли безкрайно сам“ е нагнетена екзистенция:
Остана ли безкрайно сам
като изстинало огнище,
аз няма нищо да ви дам
и няма да поискам нищо.
Помръкналото ми небе
ще съхне без гласа на птици,
в очите ще се прибере.
И ще го скрият две ресници.
Вече всичко боли“, спазматично споделя поетът в „Моята сянка“. Дълбок екзистенциален размисъл е „Всичко, всичко може да се случи на човека“. В живота на всеки от нас може всичко да се случи. Човек трябва да се бори за щастието си с всички сили, да не унива и да не се предава и при най-тежките и безнадеждни житейски ситуации. Творбата окуражава човека да живее. Поетът се покланя пред всеки човек:
А героят? Та това си ти! А героят? Та това съм аз!
Ти и аз, и всички като нас, дето без стенание, без глас
носят участта си без почивка, но надеждица във тях трепти.
На измъчената ни усмивка цялата планета се крепи.
Логична е асоциацията със стиховете от Вапцаровото „Двубой“:
А аз съм тук
и там. –
Навред. –
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир,
поет…
Навред съм аз!
Навред съм аз!
От прочита на стиховете на Янаки Петров се убеждаваме, че за него Свободата е базисна, фундаментална ценност. В „Свободата“ поетът отправя посланието, че за да се постигне свободата, тя трябва да бъде желана, ако човекът не се стреми и не се бори за нея, тя няма да дойде при него. В „Гълъби“ чрез алегорията поетът настоява, че свободата в клетка няма нищо общо с истинската Свобода.
Човекът не трябва да приучава гълъбите към стопанина, защото с отрязани крила те не могат да литнат и да се спасят от хищника, просто стават беззащитни, „те ще бият с крилете си – силни,/ без да имат небе да отлитнат“. „Сила“ е реплика към стиха на Андрей Германов „Да бъдеш кротък, е изкуство“.
Лирическият герой съзнава, че с кротост не можеш да постигнеш свободата, а с борба, но „без подлости, без мерзък страх“. И този, който върви по този път, ще бъде „по-силният от тях“, т.е., ще му завижда силният.
Няма как поет с таланта на Янаки Петров да не издига поезията, поетът, творецът и творчеството на пиедестал и да не се вълнува от тях. Темата е в постоянния му поетичен тематичен фокус. Мечтата на поета в „Безработният поет“ е животът да бъде Рай:
Гледах на света с добри очи.
Писах за цветята – жълти, бели, сини…
Бог добър е, ще ме назначи
за пазач на райските градини.
Когато си бил честен и смел в поезията си, ще получиш и награда от самия Бог. В „Не ми е дадено…“ Янаки Петров споделя:
Сякаш съм без кожа… Мойто тяло
осезава яростни пространства.
И пространства нежни осезава.
Радостта и болката са двойни.
Гъсти дъждове и плътен вятър
възвисяват и ломят душата ми.
Не ми е дадено да съм устойчив,
неустойчив – устоявам дълго.
Най-важен за поета, твореца е личният му свят. Поетът не трябва да ламти „за чужди пространства“. И трябва да намери сили в себе си да дочака своя час (“В провинцията на духа“). В „Градски пейзаж“ Янаки Петров споделя, че поетите са разделени „на истински/ и шоумени“. Истинската поезия няма нищо общо с псевдопоезията на шоутата. И авторът сам трябва да избере каква поезия да създава. Молитвата към Бог в едноименното стихотворение е:
И с мълния да е,
но ме помилвай, Боже!
Снимката в сейфа на Бог от едноименното стихотворение е драматична, защото отразява живота на поета, тя е направена от ангел. В „Съвест“ поетът споделя, че съвестта е най-важна за твореца, поета и творчеството му, Съвестта го държи „изправен“. В „Само събудено“ става дума за раждането на стихотворението. Поетът трябва да бъде внимателен към рожбата си, за „да не се разплаче“ тя
В „Атомизиране на поезията“ Янаки Петров споделя, че всеки стих трябва „..да бъде абсолютен./ Сам стихотворение/със съвършено тяло“. Всеки стих трябва да носи Смисъл, да изразява дълбоки чувства и мисли, а стихотворението трябва да е „Сбор от съвършенства!“. „Пиши кратко“ е посланието в „Кредо“. Истинската поезия е неразложима, защото всеки стих е изпълнен със смисъл. Геният е безсмъртен, защото „бъдещите векове/ на пръсти слушат“ неговите стихове („Гений“).
Човекът на духа и изкуството е преди всичко личност („Личност“). Поетът е роб на думите. И ако в себе си носи Божията искра, „тя и в чревото адово“ ще свети („Робство“). В „Текстове и думи“ в синхрон с поетите Атанас Далчев и Иван Динков споделя, че голямото изкуство е трайно и вечно като камъка. Основното послание в тристишието „Гробар на истината“ настоява, че Истината не може да бъде погребана.
В „Мостът“ Янаки Петров се обръща към Иисус, защото по неговите рани „човечеството се изкачва“. „Видях как гробът го погълна“ е тъга по рано отишлия си събрат поет. В „Поетът и розата“ „Поетът е един/ неоткрит от ботаниците/ растителен вид“. Поетът и дарбата не могат да се обяснят.
„Творчество“ е посветено на художника Георги Трифонов и в стихотворението Янаки Петров споделя, че творчеството е по-силно от земята, морето:
Ето, някои имат земя и море,
пристанища, кораби, тонове злато.
Но те нищо не струват пред мен.
Моите картини, моята музика, моите стихове
могат да изгорят книжните им пари,
да направят от тяхното злато
пръстени за милиарди младоженци,
накити за всички бедни момичета.
Поетът мечтае:
А атомните им бомби ще превърна
в чудни акумулатори,
които ще зареждат с живот
неспасяемия досега организъм.
Рефренът в творбата е „Аз съм много богат“ и изразява гордостта на твореца от дадената му дарба.
В „На тридесет години“ поетът прави равносметка и констатира, че животът му е пълен с изпитания:
Животът – верига
от грижи насъщни.
Поет. Но без книга.
Семейство – без къща.
Награда е тръненият венец, но лирическият герой на поета се моли да издържи и да опази „на душата елмаза“. В „Противоречие“ споделя, че „Всички времена са за поезия“, стига поетът да е достатъчно талантлив, защото светът е далеч от съвършенството.
Поезията е разголване на душата:
Мойте стихове, те са рожба
на сърцето ми. Не знаят…
На хартията – като в изложба
съкровения мои стоят.
Поетът е „Гол между всички. Съкровено стихотворение е „Обикновени поети“. При талантливия вечно съществува и постоянно го терзае въпросът „поет ли съм, или не съм поет?“. Истинският поет не може да избяга от дарбата си:
Ала не можем. Вечно ни гнети
Дума, недокоснала езика.
Нощем в неизбродни тъмноти
неизразената ни същност вика.
В „Художници, актьори и поети“ Янаки Петров обобщава за хората на изкуството. Чрез изкуството те се стремят към безсмъртие, като „падналите в бой за свобода“.
Стихотворения на Янаки Петров са с посвещения на Иван Цанев, Андрей Германов, Биньо Иванов, Кръстю Станишев, Здравко Недков, художника Георги Трифонов… А мото на някои творби са стихове на Атанас Далчев, Андрей Германов… Това говори за широка и висока култура на Янаки Петров.
Стихотворенията на Янаки Петров са кратки, много от тях са просто краткостишия, състоящи се от два до няколко стиха. Но той не следва моделите на хайку, танка, нава или техните производни блясък, петдесет, лимерик и останалите. Някои звучат като сентенции или афоризми.
Всички са съдържателни, защото този поет има дарбата с малко думи да изрази дълбоко и полифонично съдържание. Многословието му е органически чуждо и неприсъщо. Той умее да се концентрира и да изрази най-главното и важното.
Поезията на Янаки Петров се характеризира с чистота, пластичност и дълбочина. Неговите стихове водят към човешкото сърце, защото интимно-изповедното е водещо в лириката му. От неговата поезия се убеждаваме, че любовта е функция на душата. Понякога той говори с глас, по-тих от тревата, естествено, ненатрапчиво и красиво.
Стихотворенията му са предимно в мек класически стих, който е съответен на ритъма на мисълта и колебанията на сърцето. Изказът е лишен от всякаква маниерност. Пейзажите в лириката на Янаки Петров са естествени и органични.
Ще завърша със стихотворението „Живея и вървя“, в което Янаки Петров пророкува съдбата си:
Мен слънце ще ме плисне
и аз ще изгоря.
В последна сметка всеки истински значим поет изгаря в стиховете си. Така е и при поета Янаки Петров.