Поезията на Екатерина Йосифова разкрива големите ѝ възможности за поетични превъплъщения и я прави силно различима в съвременната българка лирика, ситуира я сред най-значимите водещи български поетеси от втората половина на ХХ век и след това. Вместо целостта, поетесата предлага многопосочието на мълчанието, на недоизказаността, която предизвиква дълбок размисъл и промисъл и придава полифоничност на стиховете. Зад словесното скъперничество при внимателен прочит ще открием дълбоки послания, философски прозрения, умело боравене с художествения контекст. Стиховете ѝ издават силна чувствителност към пластовете на човешката мисловност.
Екатерина Йосифова
Лириката на Екатерина Йосифова е наситена с множество смисли, значения и асоциативен подтекст, насочващи читателя към сериозно и задълбочено общуване с нейните творби. Има някаква мъдра проникновеност в тази поезия, зад която се крие вечната тревога на поета, която ни внушава определени акценти. Лириката ѝ можем да определим и като пътуване между мислите и тогава човек е по-концентриран. В своята поезия Екатерина Йосифова изразява и се интересува както от ежедневния материализъм, така и от „космическия“ материализъм. В нейния, на пръв поглед „затворен“ микрокосмос, се оглеждат универсалните проблеми на битието. Лириката ѝ извлича корените си едновременно от настоящето, но и от дълбоката древност, и от предстоящето, както от родното, така и от чуждоземното. Това прави нейната поезия универсална. Не предпочита сюжетните стихотворения. Очевидно е разбирането ѝ, че богатството на сюжета не е в сюжетния разказ и действие, а в сюжета на мисълта. Поезията ѝ ни принуждава да усетим трайността на кратките стихотворения по-дълбоко в измеренията на промяната на емпиричното време и действителност.
Екатерина Йосифова е преди всичко интелектуална поетеса. Интелектуализмът в поезията е свързан преди всичко с възможностите на изображението, културата на чувствата и с начина, по който се изразяват и изобразяват. Думите трябва да намерят своето място в нишките на мисълта, тогава те зазвучават оригинално и автентично. Интелектуалността в поезията съвсем не означава нечетливост, сложност до неразгадаемост. Екатерина Йосифова съзнава, че поезията е творчество на емоциите, но и на мисълта, на тяхното съчетание на високо езиково ниво. И когато то е ново, поетът създава свой език, който го отличава от останалите, прави го различим и физиономичен, прави го новатор. А това е възможно най-голямото постижение и най-високото достижение за един поет. Нейната поезия позволява множество смислени прочити, защото разкрива множество езикови пластове. Ние сякаш приближаваме разкодирането им, но то никога не се случва докрай и това ни разколебава, но и амбицира.
Кратките ѝ стихотворения, лиричните миниатюри и поетични фрагменти, понякога граничещи едва ли не с хайку и нава, без да са такива, със своите богати подтексти и полифонични послания създават усещането за своеобразен лирически епос. В непрекъснатия поток на мисли се случват и паузи, които се запълват от смисленото мълчание, но в процеса на общуване с тази лирика почти не го усещаме, защото тези паузи са неразделна част от цялостното внушение на лирическата творба, то е своеобразно обръщане навътре в себе си, самоосмисляне. В „Жена под небето“ личният микросвят се слива с макросвета на мирозданието. И това става ненатрапчиво, неусетно, сякаш от само себе си. Собственият хоризонт, който е някак си внезапно затворен и ограничен „между две вълни на огъналата се земя“, изведнъж се освобождава от тази ограниченост и се отправя към космическото:
Може да си ти, звезда.
Защо да пита, ти светиш
и сигурно това е достатъчно.
Убеждаваме се в способността на поетесата да улавя конкретното в абстрактното, да конкретизира абстрактното. С поезията си тя ни връща към праизворите на Словото, към корените на праначалието, когато думите имат сила, а изреченото не може да не е истина, защото думите идват направо от сърцето. Нейният жив екзистенциализъм, категорично изживян, изразява самотата на индивида и още повече на интелекта. До нея достигат вибрациите на микропорядъка. Ако привлечем Ницше, бихме казали, че в творчеството ѝ откриваме „субективната логика на кръвта“.
Често метафората в лиричните творби на Екатерина Йосифова се осъществява между заглавието и цялостното съдържание на творбата, както е в „Жена на пролетния панаир“, метафората е мостът между тях, който ги свързва, тя е „цялостна“ метафора, осъществява се между битовото и духовното, между бита и битието. Заглавието асоциира към битовото, насочва към общоизвестна конкретика, но се оказва, че става дума за пролетното събуждане на природата, на сетивата на душата. Светът се събужда, животът – също:
Зората се протяга –
над нея и над другите,
уханно се извиват теменугите,
прескача локви жабешка мълва
край островчета презимувала трева,
роса роси за който мине и не мине,
усмивки и сълзици без причина,
безкрайна веселба е и може да успее
последния си миг да спре сред нея.
Поетесата открива чувства, преживявания, черти от човешкия характер, знаци на природата, които по законите на същата природа са свързани с човека. Стиховете ѝ са над моментните ефекти, над епидермалното гъделичкане на подклажданите чувства. Те заобикалят неочакваните епитети, фрапантните метафори, артистичните поанти. Стихотворенията ѝ са извън шаренията на пейзажа и трескавите изживявания. Тази поезия ни отвежда далеч извън границите на обичайното значение на думите, далеч извън обичайното и рутинно значение на нещата.
В лиричните творби на Екатерина Йосифова сякаш нехайно нахвърляните фрагменти, образи, картини, метафори изведнъж придобиват цялост, споявайки се в поантата на стихотворението. Без видимо усилие отделните парчета от стихове или части се слепват и пред нас изведнъж се появява образът на цялото, осмислено чрез един стих, който като тегел категорично завършва и осмисля творбата.
Като всеки истински поет Екатерина Йосифова през целия си творчески път не използва директните изразявания, тя не маниерничи, нито се уповава на публицистични акценти. Предпочита света на човешката психология, на извивките и нюансите ѝ. При нея метафорите са по-цялостни, много прикрита и притушена е социалната ѝ чувствителност, но при внимателен прочит няма как да не я забележим. В нейната лирика можем да говорим за интензивна скръб. Социалната ѝ болка не крещи, но откънтява задълго в душите ни, въздейства ни със своята деликатност. Социалността в лириката на Екатерина Йосифова е по-недиректна, по-фина. Нравственото безпокойство и въпросите на съвестта са основни проблеми и характерна особеност в творчеството на Екатерина Йосифова. Нейната изтънчена чувствителност и отзивчивост към всяка неправда се интересува от човека, притиснат и смазан от действителността, човекът, обезличен, объркан и обезверен, човекът с плаха надежда за бъдещето. В нейната лирика ще открием преди всичко човещината, изповедността, състраданието, силата да бъдеш докрай верен на себе си. За нея поезията и свободата на бедния вървят ръка за ръка, поетът е длъжен да изрази социалното си съчувствие поетично, художествено, а не директно, защото лириката не е публицистика, иначе престава да бъде поезия, изкуство.
Лирическата героиня на Екатерина Йосифова търси спасението от алиенацията и го намира единствено при другите хора, в единението със себеподобните:
Къде ли търся радост и покой?
В дома на хората, единственият, който е и мой.
В поезията на Екатерина Йосифова като че ли преобладават нощите, или времето малко след зазоряване, където все още личат следите на нощта, вероятно защото там тайнствата са по-големи, въображението се развихря в дълбочина, нощта предразполага към вглъбяване, екзистенциални размишления, по-тревожна е, виждаме повече с вътрешното си око, не ни заслепява дневната яркост, някак си сме по-мъдри, вглъбени и смирени, над нас е звездното небе, самотата е по-самотна, по-силно я усещаме, вниманието ни е по-съсредоточено, философските размишления са по-дълбоки, по-силно чувстваме тайнството. Самотата в нейната лирика понякога е мистична и ние трябва да се домогнем до корените и причините за нея, за да я разберем и открием. Тя е резултат и на социалната низост и духовната несъстоятелност на обществото. Като възглед и мотив можем да определим нейната самота и като „пробив на модерност“ (Георг Брандес) в нашата лирика.
При Екатерина Йосифова модерността не е маниерна, тя не е външно неорганично привнесена, а е естествен начин на метафорично изразяване. Нейната лирика е естествено модерна, тя не се мъчи да бъде модерна, защото се стреми да обхване света в неговата дълбинност, да ни покаже нашия свят в една неочакваност на въздействие и прозрения като философия, като морал, като съпротивление. Поезията ѝ е модерна и класическа едновременно, впечатлява с оригиналната си лирическа мисловност. Не е поза на глупостта и лишена от смисъл словесна палячовщина. Не е поезия от скелети, лишени от плът и кръв, а пълноценна лирика. Тя никога не симулира в поезията си. Като истински поет се чувства дете на словото. В известен смисъл можем да я определим като „педант на формата“.
В условията на все по-променливите ценности, на етапи, наситени с драматизъм и радикални трансформации на вкусовете, светоусещането и естетическите възприемания на хората в условията на все по-усложнени реалности, Екатерина Йосифова със своята поезия успешно ги превъзмогна.
СВОБОДАТА, САНЧО,
е когато няма
кого да обвиняваш,
освен себе си.
Коприна
Бях в нея,
в гладките пространства,
в трепкащите сенки,
зад нежните решетки
едно по едно си отиваха,
разтваряха се, излитаха
лицата, към мене обърнати,
ръцете, които издигаха коприненото небе,
то не падна,
сгънах го като кърпичка,
в себе си го прибрах, да ми е
копринено отвътре.
Не е обяснение
Не е обяснение стихотворението.
Нито в любов.
Сняг вали пред прозореца..
Трупа тишина.
Стихотворението ще мине оттам,
когато не гледам.
Сама съм и ми е добре
Сама съм и ми е добре.
Дните са прохладни, кърпя дрешки,
срещам хора.
Нямам нищо наум: нито нова
любов,
нито стих.
Вечер чакам
и идва оня час, когато
моите лунички
светеха в косата ти.
ЧЕТЯЩИЯТ
стихотворение
сутрин
в леглото
около десет минути
става,
справя се с
каквото трябва, излиза
и добре понася другите часове.
Добрите
Добрите са онези, които не винаги
говорят за себе си, каквото и да говорят.
Старая се да бъда добра. Оказва се
по-трудно, отколкото мислех.
Опитвам с ти.
А ако
А ако
се измъкна от това задръстване,
от това струпване на енергии и намерения,
от клаксоните и алармите,
от часовниците и календарите
миналото да мине, бъдещето да бъде
на кръстовището
а аз
по сляпата уличка
през разградения двор
по кривата пътека
покрай вратата в полето
под моста
бълбук през вира
скок-подскок през тресавището
нагоре с пъстървата по водопада
надолу със сипея
нагоре-надолу
надолу нагоре.