Удоволствието, което убива …или страхът, че няма да го понесем

Преди да прочетете следващия материал, разлистете броя, озаглавен „Дим” на L’Europeo, пуснете си “I can’t give you any­thing but love” на Fatty George and Band… или просто си запалете цигара…

Замисляли ли сте се защо хората спират да пушат? Отвъд кампаниите за здравословен живот, базиращ се на американските програми за проспериращ бизнес – същите, които са инспирирали веждесъщите реклами на Camel – т.е. онези, чиято основополагаща идея е бизнес?

„Защото пушенето убива!”.

Замисляли ли сте се някога каква е същността на тази идея?

Никой не би имал наглостта да каже, че цигарите са полезни. Ако се отдръпнем за миг обаче от „разумния”, в смисъл на подчинен на ежедневната рационалност, поглед и си позволим известна спекулация, може би ще открием интересни неща. Ще ми се например директно да ви върна към прословутата периодизация на психосексуалното развитие, направена от виенския лекар Зигмунд Фройд. Освен че е дело на гениален и ужасно честен пред науката и пред себе си лекар, тя прави едно недвусмислено откритие – за да може да се справи с всички предизвикателства на оцеляването и развитието, на бавното усвояване на умения и нервнопсихично и соматично съзряване, човешкото същество е съпровождано на всяка стъпка в установяването на определени и правещи живота възможен функции от… удоволствие. Прословутата периодизация се опитва да опише – ако разглеждаме нещата съвсем опростено – при това доста систематично, как във всеки етап жизненоважните за младия организъм комплексни функции се подкрепят от базисното преживяване на (сексуално) удоволствие. Преди да бъдете скандализирани, вероятно всеки лекар и всеки родител ще си припомни бебешката ерекция. Този факт има своето обяснение – кърмачето изпитва физическо удоволствие от храненето, както и от грижите и ласките на майка си. Удоволствието е нещо важно, утвърждаващо и запазващо живота. То създава усещането за сигурност, неприкосновеност, цялост и защитеност. Така не само подкрепя, но и прави възможен порива за развитие, по същия начин, по който малко по-късно усвояването на контрола върху сфинктерите ще бъде съпътстван от удоволствието задържане-продуциране през т.нар. анална фаза. В същото време удоволствието е връзка с другите – в началото, мост към общуването с майката, която радостно назовава предположенията си за това какво се случва с нейното бебе (”Май си гладен?”, „О, хапеш ме, вероятно си ядосан!”, „Кой се е наспал?!”), което от своя страна помага на бебето да свърже бурята от свръхсилни и недиференцирани соматични усещания в смислени цялости – първоначално чисто емоционално, а по-късно и съзнателно, но също и начин да се възнаграждава или наказва – родителите се радват, когато детето се „научи да ползва” гърнето и се тревожат, когато то отказва да ги „дари”. Тук вече става дума не само за това как едно тяло се развива, пораства и остава живо, но и за това как се формира една бъдеща личност – онзи в нас, който ще казва „Аз мисля”, „Аз съм”, „Аз избирам”.

В този смисъл може би има нещо повече в основанието в психиатричните клиники да се разрешава пушенето на болни с клинична депресия и шизофрения – комплексно обяснение, което освен изследванията за влиянието на никотина върху допа-рецепторите, включва и общото усещане за комфорт и сигурност, защото оралното стимулиране събужда регресивното преживяване за удоволствие от предишна фаза на сексуалното ни развитие, която евентуално сме успели да напуснем, но която ще остане остатъчно активна завинаги.

Пушенето е сексуално занимание, като почти всички занимания, които доставят удоволствие – като пиенето например или насладата от храната. Не са случайни в този смисъл всички хрумки, алюзии и загатнати метафори. „No smoking in bars?! What’s next – no fucking?” казва героинята в култов американски сериал. В този смисъл пристъпвайки забраната за непознаването на удоволствието, се страхуваме не толкова, че ще се натровим и умрем, колкото, че удоволствието ще ни залее като буря, от която няма да имаме сили да се откажем и която ще ни повлече в своите неизмерими дебри. Ще ни завихри като ураган от сладострастие, чиито центробежни сили ще ни разкъсат. Ябълката на греха – изглежда – ни плаши, не защото ще ни отрови, а защото ще ни плени, ще ни накара да сме ненаситни и непрекъснато жадни за още. Парадоксално само на пръв поглед, най-страшното в удоволствието е не идеята, че можем да го загубим, колкото страхът, че то може да е прекомерно и да ни погуби – като инфаркт по време на секс, като нуждата да си все по-близо до партньора, да се вплетеш и слееш с него и отчаянието, че дори кожата, която ви дели, е твърде голямо отстояние, което непрекъснато напомня, че онова, което желаем най-страстно, е невъзможно.

Сигурно катраните са вредни, но не е ли вредна самотата, това да се живее жив-умрял или да си купуваме приложения за смартфон, които вместо нас ще четат приказки на децата ни за лека нощ? Струва ми се, че това също убива. Липсата на удоволствие е убийствена също толкова колкото и прекомерното удоволствие. Излиза, че въпросът е не във въздържанието, а в увереността, че имаме вътрешни, едновременно достатъчно устойчиви и в същото време гъвкави, за да не бъдат рестриктивни, граници, които да ни възпират и предпазват. С други думи – да ни позволяват да се наслаждаваме на малки порции, без да се налага да се отказваме напълно. Защото ние се страхуваме от удоволствието. От отношенията си с него. И затова бягаме – и никога не го познаваме.

За да бъдем благоприлични, може би е редно все пак да споменем, че има една здравословна доза мазохизъм, която ни кара да се въздържаме от удоволствието, да приемаме загубите и липсите, отказите и факта, че всичко в живота, както и самото ни съществуване, има край. Парадоксално, но това прави изобщо живота възможен. И това важи както за страданията, така и за удоволствието. В този смисъл отказът от тютюнопушене може би е разумен начин да се погрижим за себе си. Не ви подтиквам да пушите, а просто към един опит да не спираме да разсъждаваме над причините си да правим определени избори и да разбираме какво стои зад на пръв поглед очевидните неща. Защото все пак, следвайки мъдростта на психологичното познание, което казва, че зад всичко прекалено има нещо съмнително, може би е добре да си припомняме, че всеки, който твърде настоятелно държи да ни убеди в нещо, има вероятната нужда сам да повярва.

Никой истински щастлив не тръби на целия свят за това, какво щастие го е застигнало.