Сто години от рождението на Франк Синатра
Малко преди да си отиде от този свят големият джазов цигулар Стефан Грапели бе запитан защо не е записвал класическа музика, а се е придържал към стандартите. Отговорът му бе следният: „За триста години класическа музика бяха произведенията на Шуберт, Брамс, Бах, Бетовен, Моцарт. Днешните класически композитори са Коул Портър, Джеръм Керн, Ървинг Бърлин, Дюк Елингтън, Джордж Гершуин – американски джаз. Тази музика ще се свири и след триста години.“
Франк Синатра (12.12.1915-14.05.1998) беше приятел точно на тази музика. Нещо повече – той обезсмърти ако не част от нея, то поне нейната естетика и я направи добре позната в целия цивилизован свят. В мемориалния албум, подготвен от издателите на списание Life, са отбелязани 15-те песни, които обичаме, и 15-те песни, които обожаваме. Сред първите са Night and Day, I‘ll Never Smile Again, How About You?, April in Paris, Autumn in New York и др. Сред вторите откриваме Moonlight in Vermont, All the Way, What Is This Thing Called Love?, The Music Stopped и др. Но черешката на тортата в това особено признание са песните Mama Will Bark, My Way, Bang Bang, Mrs.Robinson и Strangers in the Night, които никога не трябва да изпълняваме, за да запомним само техния оригинал. Този на Франк Синатра.
Макар да започва кариерата си преди Втората световна война, той се превръща във всеобщ любимец на Америка след последните изстрели на най-масовото кръвопролитие в човешката история. Първата му награда е споделена с другите трима членове на квартета (отдавна забравени) Hoboken Four в аматьорското състезание на радиостанцията NBC през 1935 година. Тогава те изпълняват кавър на хита Shine (Блясък), познат от оригиналната версия на Бинг Кросби и вокалната група Mills Brothers. Следващият му период, вече с оркестъра на Томи Дорси, е време за упорита и много умна професионална работа за все по-дълбоко навлизане в тайните на вокалното изкуство. Самият той го описва в книгата си „Аз и моята музика“, потвърждавайки старото правило, че само талантът не е достатъчен, ако не е подкрепен от много работа.
Така в началото на 40-те години на XX век Франк Синатра се оказва нужният човек, на нужното място и в нужното време. Америка и светът току-що са оставили зад гърба си бремето на войната и ограниченията, за да събудят радостта от живота. В такъв момент всички имат нужда от трубадур, който да им върне простичките, по необходимост загърбени емоции и удоволствия. И да утвърдят в обществото вярата в широко оповестяваните „неограничени възможности“ на своята страна. Точно такава фигура се оказва синът на италиански преселници Франсис Албърт Синатра, охотно белязан и с благоволението и помощта на сицилианското „землячество“ в САЩ – един типичен, битуващ в САЩ, неписан регламент. Той е олицетворение на съседското момче, което с талант, трудолюбие и постоянство постига мечтата на всеки американец – звездния статус.
Франк Синатра, оказва се, е личност с изключителен усет за конкретния миг, неговите особености и потребности. Здравият реализъм, подкрепян когато трябва от въображението, е онзи опорен стълб на цялото му творчество, побрано в цели шест десетилетия. Благодарение на този реализъм и острото чувство за момента (в джаза, пък и в бокса това чувство се нарича „тайминг“) артистът не допуска да направи нито крачка назад към бързо овехтяващата естетика и певчески маниер на Бинг Кросби – неговия предходник и модел за подражание в младежките му години. Но той не прави дори крачка напред към онази музикална революция на бопърите, към която се приобщава неговата добра приятелка Ела Фицджералд. Синатра заема междинната позиция, тази на mainstream (основното течение), която го прави кръстопътна фигура в целия разбиран по американски шоу бизнес. Една от териториите на този бизнес е киното. Пътят му към него вече е отъпкан от редица предшественици, в това число от Бинг Кросби и геният Луис Армстронг. Но те не постигат качеството на актьора Франк Синатра.
Когато в началото на 50-те години на ХХ век се забелязва първият от няколкото спада в певческата му кариера, филмовите студии „подпират“ неговата популярност, а MGM дори го извежда до наградата „Оскар“ (1954) за поддържаща роля – Маджио във филма „Оттук до вечността“ на режисьора Фред Цинеман. Едно от добрите – до днес! – произведения на Холивуд. Филмографията на Синатра, разбира се, не се съизмерва с фонографията му. Но и в двата сектора неговият талант се откроява ярко, а номинациите и наградите му – все по върховете на признанията – нямат чет. Към тях се прибавят и почетните звания от градски, щатски, национален и дори международен мащаб. Сред тях личи „Медалът на свободата“, връчен му от президента Роналд Рейгън през 1985 г. за участието в политическата кампания Let Poland Be Poland (Нека Полша да бъде Полша), както и най-високи отличия от правителствата на Италия, Австрия, Израел и др. Да припомним и факта, че на негово име е кръстен астероида 7934 Sinatra. В територията на музикалния и звукозаписен бизнес номинациите и наградите „Грами“ в различни категории са цели седем за периода от 1959 до 1996-та година. През 1967-ма за Strangers in the Night, през 1979 за My Way, а през 1995 и 1996 г. за Duets и Duets II. За да се стигне през 1997 до My Way с Лучано Павароти и през 2001, издадения вече post mortem дует със Селин Дион в All the Way. Няколко пъти кариерата му е прекъсвана от тържествени заявления за окончателно оттегляне, които пък се превръщат в информационни поводи за нови и все по-продължителни рекламни кампании – типично американаско умение да се поддържа и утвърждава имиджа. Практика, която продължава и до днес. Вече 17 години, на връх рождения ден на Франк Синатра (12 декември), сградата на небостъргача „Емпаир Стейт Билдинг“ се осветява със синьо, напомняйки за един от множеството прякори на певеца – Ol‘ Blue Eyes.