В българската поезия има две знаменателни стихотворения, които прогарят българското съзнание, когато се спомене името Левски. Първото е на Ботев, с оня апокалиптичен пейзаж на Софийското поле, където стърчи онова черно бесило, на което:
…твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Това, което ни поразява в стихотворението, е абсурдната несъчетаемост между пълната безутешност и страшната сила в космическата поанта на последвалия стих. Второто е на Вазов от „Епопея на забравените“, превърнала в незабравими тия, без които не бихме знаели кои сме и всред всички тях Левски в оня порой от поанти и онази последна, която ни отнася в облаците:
…а той беден, гол, бос, лишен от имота,
за да е полезен – дал си бе живота.
И двете тези творби непряко, но еднакво внушително в одическия си тон, ни казват още нещо; казват ни как е мислен Левски в две различни епохи: предосвобожденската и веднага след нея.
В първата – чрез абсолютната му самота.
Във втората – през опасността да бъде забравен, преди да бъде запомнен.
В наше време тоя проблем има ли отговор и ако има какъв е той в съвременната поезия? Това се питам и в съзнанието ми оживява един спомен.
Някъде в средата на 60-те години на миналия век в многотиражката на Софийския университет с едноименното заглавие бе отпечатано едно стихотворение за Левски на млад поет, което прозвуча като откровение сред тогавашната ни студентска аудитория. Ето го:
Плач на траурни гарвани
смътно
се надига отново във мене.
Ти си мъртъв.
Живеят безсмъртно
всички болки от стари измени.
Всяка история лее куршуми,
вдига бесилки всяка история,
за да направи
големите думи
недостижими
за малките хора.
А къкринският трънен венец
ти прилича…
Ти си предан,
предаден,
обесен
и стоиш със гранитно величие
в тази нощ,
в този град,
в тази песен…
Капе от лампите жълта влага.
Светлината е толкова гъста
просто няма
къде да избягаш
от очите на
поп Кръстю.
Мнозина от нас тогава го бяха научили наизуст и многозначително при всяка заплетена ситуация повтаряха последния му стих:: „просто няма къде да избягаш от очите на поп Кръстю.“ Но времената тогава в оптимистичния си захлас не разрешаваха подобни многозначителности. И в малката, първа, с формат на джобно тефтерче и в обем от само 36 странички стихосбирка на поета стихотворението се появи с три букви разлика. Ето как:
Капе от лампите жълта влага.
Светлината е толкова гъста
просто няма
къде да избяга
от очите ти
поп Кръстю.
Трябваше да мине половин век, за да се сепна от пророчеството на поета, останало в съзнанието ми в първия му вариант. В ураганно нахлулите нови времена единствената фигура в новата ни история, която почти любовно сплотяваше българите, символизираше единство и извикваше преклонение, се оказа терорист, подбудител срещу законната власт, осъден и обесен като криминален престъпник. И все повече, и все по-настойчиво това се повтаря, за да стигнем до откритието на някакво същество от български произход, което някъде, в някакъв западен университет, стигнало до прозрението, че всъщност… Левски бил измислен.
А поетът, чието стихотворение цитирах и когото Бог за нас запази жив до днес, е Иван Цанев, прорицал времето си преди половин век.