Основаването на Киевска Рус от първите потомци на Рюрик сложил край на краткото съществуване през IX в. на каганата Рус, както се е наричала първата държава на варягите в земите около Киев. Титлата „каган“ не трябва да ни подвежда за етническия характер на държавата. Най-вероятно тя била възприета от владетелите на народа рус по примера на хазарите и е в употреба дори през Х в. при първите Рюриковци. И ако появилия се около 839 г. каганат Рус може да се разглежда като първата държава, в която преобладава източно славянско население, но все още няма изразен славянски характер, то появата на Киевска Рус ознаменува възникването на първата забележителна цивилизация на източните славяни. И трите съвременни държави на източните славяни – Украйна, Беларус и Русия, традиционно свързват историческите си корени с раждането на Киевска Рус към края на IX в. Но до каква степен можем да приемем тази държава за руска, беларуска или украинска?
Карта на Киевска Рус през XI в.
(https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Украйна)
Според руската пропаганда, от периода на империята та до днес, се прокарва идеята, че поемането на властта от Рюрик през 862 г. е началото на руската държавност. Но нека не забравяме, че в тази епоха и дума не може да става за някакви национални обединения и идеи, така както ги разбираме в днешно време. Обществата там и тогава все още се основават на племенен принцип и е необходимо да мине дълго време, за да се смесят тези племена в по-големи народностни общности, които от своя страна да се превърнат в основа за формирането на бъдещите модерни нации. Така че на този етап е доста наивно да се говори за някаква „руска“ по своя характер държавност.
Вече бе посочено, че освен племето рус около днешния Киев са живели източно славянските племена поляни, древляни и други, които съставляват основата на бъдещия украински народ. В същото време, както вече бе посочено, в основата на бъдещата руска народност се включват разположените пó на север славянски и угро-фински племена като илменските славяни, веспите, вотите и др.
Първоначално ролята на славянския елемент в образуването на Киевска Рус е с второстепенен характер. И както при западните славяни, първото държавно образувание е създаденото през VI в. от търговеца Само, за когото още се водят спорове дали е от франкски, гало-римски или прабългарски произход, а при южните славяни – от прабългарина Аспарух, така и в Киевска Рус варягите (викингите) на Рюрик са основополагащи за създаването на първата източнославянска по своя характер държава. Постепенно, а особено след християнизацията, държавата все по-ускорено се славянизира и започва да придобива свой народностен облик.
Династията на Рюрик се оказва доста дълготрайна. Нейните представители управляват Киевска Рус и нейните приемници до началото на XVII в. До края на Х в., в борба с множество врагове тя осъществява бърза експанзия на север, изток и юг и постига няколко базови успехи в изграждането на държавата. Наред с териториалното разширение, тук трябва да отбележим покръстването през 988 г. при княз Владимир I Велики, което е извършено с активното посредничество на България. В резултат източните славяни възприемат трайно православието и глаголицата, а след това и кирилската азбука.
Украинските княжества XI – XIII в.: I. Киев, II. Переяслав, III. Чернигов, IV. Галиция, V. Волиния, VI, Турив.
При управлението на Ярослав I Мъдри (княз на Новгород 1010 – 1019 и велик княз на Киевска Рус от 1019 – 1054 г.) държавата успява да укрепне териториално, окончателно е отблъсната и заплахата от печенегите, но най-важното е, че той въвежда и първите закони, известни като „Руска правда“, с които Киевска Рус се превръща в една модерна за времето си ранносредновековна държава. Върху основата на християнизацията и институционалното изграждане държавата укрепва и продължава успешното си териториално разширение. Така Киевска Рус се превръща в най-обширната държава в Европа през XI в. По това време на континента тя е известна по името Рутения от латинското име на Рус. От XII в. нататък в изворите се появява и названието „Украйна“, което трябва да се превежда като „вътрешна земя“ или „родна земя“, но обикновено е тълкувано като „гранична земя“. А в географските карти на западноевропейците названието се появява чак през XVI в. Може би названието „Украйна“ се появява и като синоним на западноевропейското „Ruspropria“, която обхващала районите на Киев, Чернигов и Переяслав. Може би приблизително по това време (XI – XII в.) се появява и понятието Велика Рус, което се отнася към всички земи на Киевска Рус, включително и тези, в които не присъства славянски елемент, като например тези на североизток и към Урал, населени с угро-фини и др. Междувременно в славянските земи на Рус се появяват регионални названия като „Беларус“ (Бяла Русия), „Чорна Рус“ (Черна Русия) и „Червен Рус“ (Червена Русия) в Северозападна и Западна Украйна. Практически се обособяват няколко полусамостоятелни княжества. Така възниква системата на т. нар. уделни княжества, която включва владенията на членовете на Рюриковата династия, организирани в сложна йерархия, само формално подчинени на властта на великия княз в Киев.
Основните уделни княжества, които формират основата на бъдещата Русия, са Новгородската земя, Владимирско-Суздалското, Смоленското и Рязанското княжество. А княжествата, които обхващат земите на днешна Украйна, са посочени в приложената по-долу карта.
В началото на XII в. започва постепенен упадък на държавата поради стремежа на отделните князе към самостоятелност. След успешното управление на Владимир II Мономах (1113 – 1125 г.), сред синовете му започва ожесточена борба за властта над Киев. В рамките ѝ шестият син на Владимир II, княз Юрий Долгоруки, на два пъти, макар и за кратко, става велик киевски княз. През 1147 г. той основава селището Москва, което през 1156 г. е укрепено с дървена крепостна стена. Около век по-късно, през 1263 г., Москва става столица на уделно княжество, управлявано от членовете на владимирско-суздалските велики князе. По тази причина именно Юрий Долгоруки може да се разглежда като родоначалник на Руската държавност. Неговият наследник Андрей Боголюбски ускорява упадъка на Киев, като го превзема и разграбва през 1169 г. и се обявява за велик княз. Той запазва като своя столица града Владимир и не успява да задържи контрола над южните райони на владенията си. Това поставя началото на отделното развитие на южните, северните и източните дялове на източнославянските земи, което днес рефлектира в наличието на три самостоятелни държави и народи – Украйна, Беларус и Русия, въпреки дълготрайната политика на русификация, провеждана от Руската империя и наследилия я СССР.
От края на XII в. Киев попада под властта на князете на Галиция и Волиния, които се оказват практическият наследник на Киевска Рус. Тук можем да си припомним, че според проф. В. Златарски, младият Иван Асен след убийството на чичо си цар Калоян се спасява с брат си Александър от преследването на узурпатора Борил в Галичкото княжество. Най-вероятно този възглед е наложен от факта, че обединеното княжество Галич и Волиния се превръща във водещо сред своите съседи. Проф. Пл. Павлов оборва тази хипотеза и защитава теорията, че Иван Асен намира убежище по-скоро в Киевското княжество. За последвалите събития историята е по-категорична. Иван Асен се възползвал от благоволението на местния княз, а първа негова съпруга става една от княжеските дъщери. Наред с това той получил под свое разпореждане военна дружина, с чиято помощ възвърнал полагащия му се престол в Търново. Според изворите всичко това се случва в земята на „русите“, но се има предвид не толкова етническата принадлежност на местното население, колкото политическата традиция във владенията на Рюриковия народ „рус“. Независимо от тези разногласия сред историците, далеч по-важно за историята е глобалното събитие, разтърсило към средата на XIII в. цяла Източна и Централна Европа в лицето на последвалото монголско нашествие. През 1236 г. по заповед на Бату (или Батъй) хан, внук на Чингис хан, подчинените му армии пресекли р. Волга и в рамките на шест години подчинили Волжко-Камска България и окончателно разпадналата се на отделни княжества Киевска Рус. Така са положени основите на неговата държава Златната орда със столица гр. Сарай на р. Волга. Монголските нашественици скоро нанасят поражения на поляците, тевтонците и унгарците, след което нападат и Чехия. Впоследствие завладяват Австрия и Далмация, достигайки почти до Венеция. За щастие на тези страни и народи, те претърпяват тежък удар, но все пак успяват да запазят своята независимост благодарение на ангажираността на Бату хан в борбите за наследството на Чингис хан. А това им дава възможност за ефективна борба срещу монголските набези по-късно.
В същото време източнославянските княжества са сполетени от далеч по-нерадостна съдба. В продължение на над два века те са принудени да изплащат ежегоден данък на Златната орда, в която междувременно е възприет ислямът като официална религия, а това допълнително утежнявало натиска над православните княжества. Показателен е случаят с княз Александър Невски, който успял да се справи с натиска на шведите и Тевтонския орден, но не устоял на монголския натиск и признал васалитета си към Ордата. Дори доста обосновано се твърди, че за да запази короната си, тайно е приел и исляма, за което свидетелстват и арабските надписи с цитати от Корана на шлема му, съхраняван понастоящем в Оръжейната палата в Кремъл.
Но случаят с иконичния руски княз и исляма е достоен за отделна тема в нашата поредица. Затова се връщаме към нашия разказ за ефекта от монголското нашествие върху обществата и държавите на източните славяни.
Първата и най-видима последица е разрушаването на множество градове. Сред тях могат да се посочат значими градски центрове като Киев, Владимир, Суздал, Рязан, Твер, Чернигов и много други. Други като Велики Новгород, Псков, Смоленск и Полоцк успяват да избегнат нерадостната съдба на разорените и унищожени селища. В резултат градският живот е силно нарушен в продължение на десетилетия. Престават да се строят монументални сгради, занаяти като каменарството, стъкларството и грънчарството силно западат, а наложените от монголите данъци представлявали достатъчно голяма тежест, която още повече забавила стопанското развитие на източно славянските княжества. Ефектът от тези последици може би нямало да е толкова непосилен, ако не бил съчетан с изключително тежкия демографски удар, преживян от местното население. В резултат на кланетата, болестите и глада, които съпътстват монголското завоевание, загива около половината население на засегнатите княжества. А всичко това се отразява крайно неблагоприятно и на техните отбранителни способности. В същото време съпътстващи последици от нашествието е налагането на монголски контрол върху търговските пътища в Северното Причерноморие, емиграцията на част от населението от южните части към относително по-спокойните северни княжества, а в огромните обезлюдени степи на Южна Украйна и Русия, известни като Дивите поля, започват да се заселват първите казаци, за които ще стане дума малко по-нататък. В дългосрочен план всичко това осигурило бъдещия възход на Московското княжество.
Както вече отбелязахме, водещ наследник на Киевска Рус се оказват двете княжества Галич и Владимир-Волински (Волиния). В периода XIII – XIV в. те на няколко пъти се обединяват в единно княжество и въпреки зависимостта си от монголите успяват да обединят значителна част от Югозападна Рус, включително старата столица Киев.
То е създадено през 1199 г. от волинския княз Роман Мстиславич Велики от Рюриковата династия. Но най-забележителният му владетел бил неговият син Данило, който през 1253 г. е коронясан от папския архиепископ за първи крал на новосъздаденото кралство Рутения, чиято столица вече е гр. Лвов.
Шлемът на княз Александър Невски
През XIV в. Полша, Литва и Унгария водят продължителни и сравнително успешни войни срещу Златната орда, в резултат от които голяма част от днешна Украйна попада под тяхна власт. Карпатска Рутения е присъединена към Унгарското кралство, а Волиния и Киев попадат под властта на Великото Литовско княжество, известно като Херцогство на запад. Владетелите на Литва включват в своята титулатура и титлата „владетели на Рус“. Така Литва се превръща в една от най-обширните европейски държави през XIV в. Галиция от своя страна е присъединена към Полша. Самите украинци, които тогава са наричани „русини“, често пъти заемат високи позиции в управлението на Великото Литовско княжество. Тяхната аристокрация е съхранена и дори нейни представители са заставали начело на държавата, а населението постига относителен стопански просперитет и автономия. Така практически Великото Литовско княжество функционира като една литовско-украинска държава.
Славянското население изцяло запазва културните си традиции и практики, като русинският език, който става официален в херцогството, вече може да се разглежда като староукраински, понеже се превръща в основа на съвременния украински език. Любопитен факт е, че за кратко в началото на XV в. митрополит на Литва става забележителният български духовник и книжовник Григорий Цамблак, който бил племенник и ученик на патриарх Евтимий. Това доказва, че ролята на славяните и православието в литовската държава през този период е толкова голямо, че това дава основание тя да се разглежда повече като „русинска“, отколкото литовска държава.
През 1386 г. със сключването на Полско-Литовската уния (съюзът от Крево) земите и на двете княжества са включени в състава на Полша. Оттогава започва налагането на полското влияние (полонизация) в западните части на днешна Украйна, което води до сблъсък на полския католицизъм с местното православие и е в основата на бъдещия полско-украински антагонизъм. Тези процеси са ускорени през XV в. от засилената миграция на поляци, германци, литовци и евреи в западните украински земи, като започват да изтласкват украинците от властовите позиции в държавата. Със сключването на Люблинската уния през 1569 г. и създаването на Жечпосполита, Украйна става част от полската корона. Така завършва процеса на обединение между Полша и Литва.
Самата Жечпосполита представлява дуалистична държава на поляци и литовци, просъществувала до 1795 г. В нейното управление централно участие има полската шляхта (полската поземлена аристокрация), която излъчвала изборен крал, а главна роля играел сеймът (парламентът), в който заседавали шляхтичите. Те активизирали полската колонизация в Западна Украйна с цел усвояването на нови земи. Основани са множество нови градове и села, а новооснованите училища започват да разпространяват на местно ниво идеите на Ренесанса. Картината става по-сложна и поради факта, че постепенно полските селяни-колонизатори започват да се русинизират („рутенизират“ или „украинизират“), докато местните благородници се полонизират. За да избегнат закрепостяването, множество полски селяни, както и русини, бягат на юг и се включват в състава на казачеството, което по това време води непрестанни войни в защита на свободата си срещу своите силни съседи в лицето на Кримското ханство, Московското княжество и Жечпосполита. Оттогава казаците започват да играят значителна роля в украинската история. Но за тях ще разкажем в следващия ни брой.
(следва продължение)
Източници:
- https://www.britannica.com/place/Ukraine/History
- https://history-maps.com/bg/story/History-of-Ukraine
- https://www.history.com/news/ukraine-timeline-invasions
- https://books.openedition.org/ceup/1739
- https://www.britannica.com/topic/history-of-Russia