Третото око: Тялото и неговите основания (част 1)

В тази поредица ще се опитам да представя тялото във философската, художествената и медицинската литература с надеждата да събудя интереса на философите, литераторите и медиците. Всъщност през Средновековието и Ренесанса във Франция цялата тази книжнина се е наричала Lettres, докато с термина литература се назовавали текстовете, плод на реторически познания и умения. Днешното значение на думата литература се утвърждава едва през 19 век.

Ще започна с възгледи за тялото, наложили се през Античността, защото те предопределят до голяма степен доминиращите схващания през следващите периоди – Средновековие, Ренесанс, 17 век на абсолютизма във Франция, Просвещение, Романтизъм и Позитивизъм (19 век), Съвременност (20 век).

Ще говоря за двойката душа-тяло, доколкото тази връзка ни помага да разберем всеки неин елемент.

Тялото през античността

В своя диалог Тимей, писан към средата на 4 век пр. н. е. (тоест към 350 г.), Платон представя своето разбиране за създаването на космоса. В разказа на демиурга, твореца, бога, бащата, той описва материалния свят, наречен тяло: демиургът „създал в резултат тяло гладко и равномерно, отвсякъде еднакво спрямо центъра, цялостно и съвършено, създадено от съвършени тела. А в центъра му поставил Душата, която разпрострял навсякъде, и освен това с нея обвил тялото отвън“¹. Както виждаме, Платон описва материалното тяло, идеализирайки го. А какво е отношението душа-тяло? Демиургът, според философа, сътворява първо душата, после – тялото: „Той обаче е създал душата по-напред и по-стара от тялото и по рождение, и по съвършенство като господарка и управница на тялото“². Според Платон вселената (макрокосмос) се възпроизвежда от човека (микрокосмос). В човека душата и тялото са свързани. Между тях следва да има балансираност. Платон морализира това отношение, в което съзира появата на всички чувства: „понеже човешката природа е двойна, по-силният род ще бъде този, който по-късно ще се нарече мъжки. Когато душите бъдат по необходимост внедрени в телата и всяко тяло получава или загубва по нещо, най-напред ще бъде необходимо да се появи от буйните състояния у всички една и съща естествена способност за усещане, на второ място любов, примесена с удоволствие и страдание, и освен това страх и гняв и всички други чувства, свързани с тях или пък са им противоположни. Ако хората владеят тези чувства, ще живеят справедливо, а ако са владени от тях – несправедливо. И този, който е живял определеното му време добре, ще се върне отново да обитава своята звезда и ще води щастлив и обикновения за него живот, а който не успее в това, ще получи при второто си рождение природа на жена“³. Не е нужно да се съгласяваме с Платон. По-важно е да отбележим, че той извежда разделението мъж-жена от двойката душа-тяло.

Във Федон⁴ Сократ в деня на смъртта си разговаря със Симий и му казва: „[…] философът се стреми да освободи своята душа от общността с тялото[...]“⁵. Всъщност Сократ смята, че човек се стреми преди всичко към насладите, чийто източник е тялото: „Който не мисли за удоволствията, доставяни от тялото, той един вид вече се е отправил към смъртта.“⁶ Помага ли ни тялото да стигнем до истината? Не, категорично отсича Сократ. Душата „направи ли опит да види нещо заедно с тялото […], бива измамвана от него.“⁷  И се впуска в дълга тирада против тялото, което омаловажава за сметка на душата⁸: „[…] никога не ще придобием в достатъчна степен желаното, докато имаме тяло и душата ни е смесена с такова зло. […] Безброй грижи ни създава тялото, поради прехрана. Освен това, ако ни налегнат болести, и те пречат на ловитбата на реалността. Изпълва ни с любовни страсти, с желания и страхове, с какви ли не миражи и с толкова брътвеж, тъй че вярно е това, което се говори: от него действително не можем никога за нищо да помислим. И войните, бунтовете и битките ги създава именно тялото и неговите страсти. Защото всички войни възникват поради стремежа да се придобиват средства, а да придобиваме средства ни заставя тялото, защото му робуваме и служим. А като резултат,  заети с всичко това, нямаме време за философия. Крайното следствие е, че дори да се освободим от тялото и да се заемем да разгледаме нещо, по време на търсенето то пак ни се изпречва на всяка крачка, причинява шум и смут, изумява ни, така че в края на краищата ни попречва да съзрем истината. И действително очевидно е това: желаем ли да разберем нещо в чист вид, нужно е да се отделим от тялото и да наблюдаваме тия неща със самата си душа. […] Защото, ако не е възможно нищо да се познае чисто в съдружие с тялото, остават две възможности: познанието е или абсолютно непостижимо или е постижимо само за умрелите. Тогава именно душата ще остане сама по себе си извън тялото, а не по-рано. А додето сме живи, изглежда, ще бъдем толкова по-близо до знанието, колкото в по-слабо общение и съдружество с тялото сме (доколкото не се налага крайната необходимост) и ако не се изпълваме с неговата природа, а оставаме чисти от него, докато бог сам не ни освободи. Чисти и отделени по този начин от неразумността на тялото, вероятно ще се свържем с подобни на нас същества и чрез самите себе си ще достигнем до знание за всичко чисто. А това е може би истината.“⁹

От този дълъг откъс се вижда, че неразумното тяло ни подтиква към лоши действия и препятства душата да стигне до истинското познание. Душата е ум, на който тялото пречи. Същата малоценност на тялото спрямо душата откриваме и в големия Платонов диалог Държавата. Там Сократ заявява: „[…] ако ти би ме попитал дали за тялото е достатъчно да бъде само тяло, или се нуждае от друго нещо? Тогава аз бих отговорил, че непременно се нуждае от нещо. Затова и съществува лечебното изкуство, понеже тялото е създадено и немощно и то не е доволно от това си състояние Следователно това изкуство¹⁰ е създадено, за да осигурява полезни неща за тялото.“¹¹ Кои са тези полезни неща? Едното е физическото възпитание (най-вече гимнастиката), другото е музиката (съдържаща слово и хармония). Но грижата за тялото трябва да бъде умерена, иначе ще бъде в ущърб на интелекта. Главкон, участник в разговора и брат на Платон, отбелязва: „[…] тази прекомерна грижа за тялото, която излиза извън границите на гимнастиката, почти повече от всичко пречи на човека. Тя не е удобна нито за управляването на стопанството, нито за походите, нито за тия, които заемат ръководни места в държавата“.¹² Тялото бива също метафоризирано. В бележка 18 на Алуександър Милев четем: “Представянето на държавата като тяло е характерно за античността. Дори и човек се представя като тяло, а не като личност в съвременен смисъл на думата. Сравнително по-късно робите биват наричани тела в смисъл на предмет, който се продава и купува, нещо като „говореща стока“. (с. 445.) В същия диалог Сократ заявява: „ […] уподобихме една благоустроена държава на тяло, което изпитва скръб или удоволствие от една своя част.“ (464b, с. 202.)

Аристотел критикува схващането на своя учител за душата и тялото. Платон и други философи преди него (Талес, Хераклит) „свързват душата с тялото и я поставят в него, без да обясняват каква е причината и какво е предразположението на тялото за това. Но това изглежда необходимо. Защото поради тяхната общност едното действува, другото търпи въздействие, едното е движено, другото е движещо. […] Тези мислители обаче се стремят да опишат само каква е природата на душата, но за тялото, което трябва да я приеме, те не съобщават нищо повече, като че ли е възможно, както според митовете на питагорейците, всяка душа да се посели във всяко тяло. А очевидно е, че всяко тяло има свой собствен вид и форма“.¹³ Критиката на Аристотел се основава на схващането за индивидуалното тяло: колкото хора, толкова и тела. Но перипатетическият философ не поставя под въпрос Платоновия възглед за тялото, което е второстепенно спрямо душата.

Придвижвайки се във времето, но оставайки в Античността, ще напомним писаното от Сенека: „Каквото казах за дрехата, смятай, че съм го казал и за тялото. Та нали природата е обгърнала с него духа ни подобно на дреха; тялото е обвивка на духа.“¹⁴ Същият автор пише за духа следното: „Когато се издигне на такава висота, духът престава да е влюбен в тялото си – необходимо бреме – а става негов управител и вече не се подчинява на това, в което е вселен. Никой, който робува на тялото си, не е свободен.“¹⁵

Порфирий, биограф на Плотин (204 – 270 сл. Хр.) пише в началото на биографията си за своя наставник: „Плотин като че ли се срамуваше, че има тяло“.¹⁶ За този популяризатор на Платон тялото е било затвор, гроб.

Време е да сложим край на този преглед на схващанията за тялото на най-представителните антични мислители и да заключим. В Древността на тялото се гледа с пренебрежение. В двойката тяло-душа (дух) то отстъпва на своята посестрима, защото е смъртно, неразумно и уязвимо. Какво е неговото място през Средновековието, ще видим в следващия брой на INSPIRO.

А как медицината говори за човешкото тяло? Хипократ (460-330 пр. Хр., смятан за баща на медицината, я поставя на рационална основа. Той търси конкретните причини за болестите. Неговото дело намира продължение в медицинските възгледи на Гален (4 век сл. Хр.), който прави дисекция на прасета и маймуни (тогавашните римски закони забраняват дисекция на човешки трупове), чиито вътрешни органи са смятани за подобни на човешките.

В същото време ирационалната медицина под формата на магия, знахарство и други шарлатански практики продължава. Неслучайно Иисус Христос, съдейки по четирите евангелия, които разказват за неговия живот, показва своето божествено призвание, като лекува чудотворно. Пътят на рационалната, експериментална медицина, близка до съвременната, е дълъг. Ще го проследяваме накратко.

В литературата (поезията) изборът е голям. Човешкото красиво тяло е предмет на дълги описания.  Ще се спрем на начина, по който латинският поет Овидий (43 г. пр. Хр. 17 г. сл. Хр.) представя Корина, желаната жена. Първото нещо, което поетът ни казва, е, че желаното женско тяло е забраненото. То се противопоставя на легитимното, разрешеното: „Та за какво ми е щастие, щом ми е подсигурено?“¹⁷ Поетът е в плен на „любовната стратегия“ на жената: „знае лукавата как да ме добре оплете.“.¹⁸ Овидий описва любовното съблазняване като добре обмислена игра. Поезията също е игра. Но нейните правила са различни. Върху тялото има различни погледи. Те зависят от епохата, жанра и от индивидуалните качества на автора.

1. Платон, Диалози, Тимей,  превод на български от Георги Михайлов, изд. „Наука и изкуство“, С. 1990, 34b, изд. с. 484.
2. Пак там с. 485.
3. Пак там, 42, с. 493.
4. Хронологията на Платоновите диалози не е известна.
5. Платон, Диалози, том 2, Федон, изд. „Наука и изкуство“, С. 1982, превод на български Богдан Богданов, 65, с. 348.
6. 6. Пак там
7. Пак там
8. Защото според Платон тялото е смъртно, а душата – безсмъртна. Неслучайно подзаглавието на този диалог, дадено от ученици на Платон, е За безсмъртието на душата.
9. Платон, Диалози, том 2, изд. „Наука и изкуство“, С. 1982, Федон, превод на български Богдан Богданов, 66, с. 349-350.
10. Медицината.
11. Платон, Диалози, том 3, Държавата, изд. „Наука и изкуство“, С. 1981,  превод на български Александър Милев, 341е, с. 29-30.
12. Пак там, 407b, с. 122.
13. Аристотел, За душата, изд. „Любомъдрие“, С. 1996, превод на български Марко Марков, 407в, 15, с. 32.
14. Сенека, Нравствени писма до Луцилий, изд. „Рива. s. d., превод на български Анна Шелудко, кн. 14, писмо XCII, с. 449.
15. Пак там, с. 455-456.
16. La vie de Plotin. Histoire de l’antiquité classique 6 & 16, Paris: Librairie Philosophique J. Vrin: 1986–1992, 2 vols.
17. Овидий, Елегии, Любовни елегии (Amores), изд. „Народна култура“, С. 1994, превод на български Георги Батаклиев, с 67.
18. Пак там.