До началото на ХХ в. на никого не му е минавало през ума, че може да съществува някакакъв палестински народ, отделен от общата арабска маса като самостоятелна нация. По-рано посочихме, че този процес се заражда във връзка със зараждането на арабския национализъм през т. нар. Арабско възраждане след средата на XIX в., но истината е, че сред местните арабски елити формирането на палестинската нация започва едва след Първата световна война под влияние на два основни фактора. Първият е засилването на еврейската инфилтрация в Палестина, а вторият е все по-стратегическото значение на този регион в рамките на световната геополитика и свързаните с това противоборства на световните сили за контрол над него.
На този фон бунтовете от 1929 г. се случват в условията на задълбочаващ се еврейско-арабски националистически антагонизъм, генериран в немалка степен от британската политика, основана на принципа „разделяй и владей“. Както вече видяхме, ционизмът пуска корени в Палестина само понеже еврейските организации са признати официално от британските власти в Подмандатна Палестина и ивритът става трети официален език, наред с английския и арабския. От своя страна, местните араби са включени в безличното определение „нееврейски общности“, на които са предоставени някакви граждански и религиозни, но не и национални права.
Наред с това, безредиците от 1929 г. конкретно са подхранвани и от фалшиви слухове, че евреите възнамеряват да построят синагога на Стената на плача или по друг начин да посегнат на мюсюлманското управление над комплекса на Храмовия хълм, включително джамията Ал-Акса. Погромите довеждат до евакуацията на повечето евреи в Хеброн.
На тази ситуация британците отговорят с поредните разследващи комисии и техните доклади като Бялата книга на Пасфийлд. В този документ се препоръчва да се ограничи и дори да се прекрати имиграцията към Палестина въз основа на препоръките на доклада на сър Джон Хоуп Симпсън, шеф на Британската комисия в Палестина. В доклада се посочва, че в най-добрия случай, при всестранно икономическо развитие, земята може да поддържа имиграцията на още не повече от 20 000 семейства. В противен случай по-нататъшната еврейска имиграция би нарушила положението на съществуващото арабско население.
Британските депутати и ционисткото движение обаче подлагат на остра критика тази политика, а премиерът Рамзи Макдоналд е принуден да издаде „пояснение“, в което се посочва, че еврейската имиграция няма да бъде спряна. Това води до нейното ускоряване през 30-те години на века и до сериозна промяна в демографската картина на региона.
Но защо трябва да обръщаме толкова внимание на демографските процеси по това време? Логичният отговор на този въпрос е, че в епохата на национализма процентните съотношения между етносите на дадена територия и социално-културният им статус в крайна сметка определят кой в перспектива ще я владее. Историческите примери в това отношение са многобройни, но по-близки и поучителни за нас са тези с демографския прираст на българите през XVIII и XIX в., без който нямаше да има нито Българско възраждане, нито самоосъзната българска нация, както и примерът с албанският прираст в Косово и Метохия, който доведе до откъсването на тази област от съседна Сърбия.
Така, ако в началото на XIX в. евреите съставляват едва 1/40 (2.5 %) от населението на Палестина, то по това време популацията им достига 11 % от населението на областта и продължава да нараства. Същевременно най-големият град Йерусалим е с предимно еврейско население.
С помощта на създадената през 1929 г. Еврейска агенция за Палестина, която се превръща в нещо като правителство на еврейската общност там, през следващите години еврейското преселение към Обетованата земя се засилва. Между 1924 – 1929 г. с четвъртата вълна пристигат нови 82 000 еврейски заселници. С разгарянето на антисемитизма в Европа и най-вече в Германия през 30-те години стимулира допълнително миграцията на евреи в Палестина. Така до 1937 г. общият брой на заселниците надхвърля 300 000 души, а този процес продължава и по-нататък.
В крайна сметка, общата статистика за периода от 1920 до 1945 г. показва, че в региона се заселват 367 845 евреи и 33 304 неевреи. Наред с тях, в земите на Палестина се установяват, но незаконно, допълнително още 50 – 60 000 евреи и араби, предимно под формата на сезонни работници. По-голямата част от еврейските имигранти идват от Германия и Чехословакия (1939 – 1940), а след това – от Румъния и Полша (1940 – 1944).
Характерна е и разликата в причините за демографския растеж на евреи и араби. Докато еврейската народност нараства числено благодарение предимно на имиграцията, то за нееврейските общности начело с арабите нарастването се дължи най-вече на естествен прираст.
Всичко това доказва, че в действителност антисемитската политика на Хитлер има обратен ефект и по-скоро ускорява, отколкото пречи на процесите, довели до възстановяването на еврейската държава. Всеизвестни са неговите възгледи относно еврейския „проблем“, но малцина се замислят и отчитат, че за „решаването“ му нацистите широко се ползват от услугите на други семити в лицето на арабите. Класически пример в това отношение е вече споменатият Хадж Амин Ел-Хусейни, великият мюфтия на Йерусалим (измислена от британците титла: в исляма няма „велики“ мюфтии), който заради сътрудничеството си с нацистите се оказва сред другите подсъдими на Нюрнбергския процес.
Юли 1943 г.
СС създава училище за обучение на имами, за да подготви свещеници за 13-та планинска дивизия на Вафен-СС. Ел-Хусейни казва на обучаващите се, че мюсюлманите „никога няма да имат по-добър или по-лоялен съюзник от Великия германски райх“
https://encyclopedia.ushmm.org/content/en/article/hajj-amin-al-husayni-key-dates?parent=en%2F11104
Лицемерието на нацисткия режим се проявява и в т. нар. сделка Хесдер, сключена между Еврейската агенция и нацистките власти, според която нацистите позволяват на хиляди евреи да напуснат Германия и Чехословакия преди войната срещу така необходимата на Германия твърда валута. Така, благодарение на Хесдера, са спасени десетки хиляди човешки животи.
Междувременно, пикът на еврейското заселничество (над 66 000 души) през 1935 г. води и до най-мащабната проява на арабска съпротива преди войната – Арабското (или Великото) въстание от 1936 – 1939 г. Повод за избухването му става убийството в престрелка с британските сили на Изз ал-дин Ел-Кассам, сирийски проповедник, емигрирал в Палестина, който агитира както срещу британците, така и срещу евреите.
Въстанието е оглавено от „великия“ мюфтия Ел-Хусейни и неговото семейство, към които се присъединява и бившият османски офицер Фавзи Ел-Каукджи. За да координират по-добре акциите си, шестте най-големи арабски партии формират Върховен арабски комитет, начело с Хусейни. Този комитет се превръща в първата арабо-палестинска организация с официална цел въоръжена борба срещу еврейското проникване в Палестина. Твърди се, че въстанието до голяма степен е било вдъхновено и финансирано от нацистка Германия и фашистка Италия.
Първоначално британските власти се оказват изненадани и неподготвени, което позволява бързото разрастване на въстанието. В резултат, при потушаването му загиват над 4,5 хиляди араби и стотици евреи. Над половината от 5-те хиляди еврейски жители на стария Йерусалим са евакуирани, както и евреите от други палестински градове.
Известно е, че кланът Хусейни избива наред както евреи, така и палестински араби, които се противопоставяли на тяхното лидерство, т. е. голяма част от арабските жертви са избити от въоръжените групи на Хусейни.
Яшува (или йишува), както се нарича еврейската общност там, отговаря с бомбардировки над арабски военни и цивилни цели. Те са извършени от организацията Иргун Цвай Леуми или „Етсел“. Тя представлявала военната фракция на дясното дисидентско „ревизионистко крило“, водено първо от Владимир (Зеев) Жаботински, който се отделил от ционисткото движение, а по-късно от Менахем Бегин (бъдещ премиер-министър на държавата Израел).
Създадената от британците по този повод Комисия Пийл през 1937 г. излязла с предложение за разделянето на Палестина на по-малка еврейска държава и по-голяма арабска според етническото съотношение. За да се поддържа мирът, комисията предложила утопичната мярка на доброволното изселване на евреи и араби от чуждата страна за постигането на етнически чисти територии в двете държави.
Еврейските водачи приели да обмислят и обсъдят планa Пийл, но палестинските арабски лидери и особено саудитският крал, категорично отхвърлили тази идея и настояли за пълното ограничаване на еврейското заселничество. В резултат, под натиска на арабите, британците търсят компромис чрез документа, известен като „Бялата книга“ от 1939 г. На нейно основание те започват да ограничават сериозно еврейската имиграция и определят квота от максимум 15 000 еврейски заселници на година в продължение на пет години. Предвидено е след изтичането им имиграцията да се превърне в предмет на одобрение от арабите.
Същевременно британците предприемат драстични мерки за ограничаване на бъдещи бунтове с оглед започващата Втора световна война (ВСВ). Редица еврейски и палестински водачи на въстанието са арестувани. Самият Хусейни е принуден да избяга в Ирак, където участва в организиран от Оста (Рим-Берлин-Токио) преврат срещу британското управление, а след това заминава за Германия. Там провежда радиоемисии за нацистката пропагандна машина, организира акции за ограничаване на еврейската миграция от неутрални страни и набира есесовски ескадрони на смъртта в окупирана Югославия. Всичко това не пречи Хусейни да е определян като национален герой от множество палестинци и до днес.
Имението Ванзее, където на 20.01.1942 г. е взето решението за пълното изтребване на евреите („окончателното решение на еврейския въпрос“).
Източник: https://bg.truthaboutcamps.eu/thb/zaglada-zydow/15667,file.html
Въпреки пронацистките симпатии на палестински лидери като Хусейни, множество палестински араби, също както и евреите, се включват в състава на съюзническите сили срещу Оста. Условията на войната обаче оказват изключителен натиск върху еврейското население в Европа чрез нацистките политики за изтребването му, известни като Холокост.
За Холокоста е изписана огромно количество научна и публицистична литература. Затова тук ще се ограничим само да припомним, че по произход думата идва от старогръцки език и означава „пълно изгаряне“. С този термин се нарича геноцидът, извършен от нацистката държавна машина по време на ВСВ. Според някои изследователи понятието се отнася само за избитите около 6 млн. евреи, но не бива да забравяме, че този геноцид води и до смъртта на 3 – 5 млн. цигани, хомосексуалисти, масони, свидетели на Йехова, комунисти и инвалиди. Ако към тях се причислят и избитите съветски военопленници, цифрата може да достигне до внушителните 26 млн. души. По тази причина, може би по-подходящ термин за геноцида конкретно на евреите е думата от иврит „шоа“ („разрушение“ или „голяма катастрофа“), който е най-подходящ като определение на нацисткия план за „окончателно решение на еврейския въпрос“.
Този натиск над евреите първо в Германия, а след това и в окупираните от нея земи, реално започва с идването на Хилер на власт през 1933 г., но масовото им избиване протича едва след началото на ВСВ. Тогава портите на Палестина са все още затворени за еврейските бежанци заради Бялата книга, но хитлеровите успехи карат британците да дадат обща амнистия на арестуваните нелегални водачи на еврейската Хагана, които незабавно се включили в борбата срещу хитлеризма.
Нацистките преследвания и Бялата книга на британците принуждават евреите в Палестина да се активизират и да създадат една добре организирана мрежа за нелегална имиграция (Алия Бет) от окупирана Европа към Палестина. За целта е формирана нелегалната Институция за нелегална имиграция (Ха‘моссад Л’Алия Бет), която организира бягството на десетки хиляди евреи от Европа.
Превозът им към Светите земи е осъществен чрез множество разнебитени и стари кораби и лодки, които често потъвали или целенасочено били потопявани от немски, британски или съветски военноморски сили. Освен другите популярни случаи като конфискувания френски кораб „Патрия“, който отвежда еврейски мигранти на о-в Мавриций, за нас, българите, са любопитни съдбите на българските кораби „България“ и „Струма“.
Параходът „България“ в по-добрите му години.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/България_(кораб)
В края на 1940 г. старият параход „България“ акостира с 350 бежанци на борда в пристанището Хайфа. Поради блокадата на британските власти, те не са допуснати на брега и параходът е принуден да се отправи обратно към България. Но бурното време в турските проливи го обръща и така загиват 280 бежанци.
Още по-печална е съдбата на другия български кораб – „Струма“. Той напуска пристанището на Констанца в Румъния, претъпкан със 769 бежанци на борда, но поради нужда от ремонт на двигателите и течове на корпуса акостира на пристанището в Истанбул на 16 декември 1941 г. Турските власти отказват убежище на бежанците и нареждат на кораба да напусне пристанището на 24 февруари 1942 г. Торпилиран от съветска подводница, корабът потъва и в резултат живота си губят 428 мъже, 269 жени и 70 деца. Най-вероятно съветската подводница го потапя в помощ на своите британски съюзници, които в този момент не желаят излишни усложнения с арабите заради еврейските бежанци в Близкия изток.
Въпреки тези трагични инциденти, 64-те кораба на Моссад Л‘Алия Бет успяват да спасят десетки хиляди евреи от сигурна смърт в Европа. Същевременно, все по-категоричните сведения за зверствата в лагерите на смъртта карат ционисткото ръководство да се събере през 1942 г. в х-л Балтимор в Ню Йорк и да приеме т. нар. Декларация Балтимор. В нея са формулирани отново ционистките цели, които вече не само надграждат исканията от Декларацията Балфур, но и британците са обявени принципно за враг, а не съюзник, на ционизма. Така започва да се задълбочава ционистко-британският конфликт, който след ВСВ ще приеме още по-остри форми.
Не закъсняват и действията в тази насока. На 6 ноември 1942 г. членовете на еврейската нелегална организация Лехи Елияху Хаким и Елияху Бет Зури убиват лорд Мойн при терористичен акт в Кайро. Това е важно политическо убийство, понеже лордът, който е личен приятел на премиера У. Чърчил, също така е и държавен министър за Близкия изток, т.е. именно той пряко отговаря за изпълнението на изискванията на Бялата книга за ограничаване на еврейската имиграция там.
Както се случва с повечето терористични актове по света, това убийство не постига целите си и не променя британската политика в региона. Единственият резултат е, че Чърчил се настройва рязко срещу ционистите и през 1945 г. двамата терористи са заловени, осъдени и обесени от британските власти. Това се случва не без съдействието на самите ръководни ционисти, които разумно преценяват, че в този момент (края на войната) не е разумно да превръщат победителката Великобритания в свой враг.
След появата на бял свят на доказателствата за нацистките зверства спрямо евреите в Европа, те все по-определено обвиняват Британия, че е попречила на спасяването на стотици хиляди от тях чрез Бялата книга и блокадата на палестинското крайбрежие. Тази политика не се променя дори от лейбъристите след ВСВ.
Това принуждава Хагана да засили нелегалната миграция към Палестина, а различните еврейски нелегални организации да се обединят и за да се въззползват от световните симпатии и съчувствие към евреите, породени от холокоста. Така световният ционизъм и особено евреите в Палестина се ориентират към окончателна борба както срещу арабското мнозинство, така и срещу британската власт в подмандатната територия с цел създаване на модерна еврейска държава.
Литература:
- Chambers, Mortimer et al. “The Western Experience”, McGrow-Hill Inc. 1991
- Gilbert, Martin “The Routledge Atlas of the Arab-Israeli Conflict”, Routledge 2005
- Gregory Harms with Todd M. Ferry, The Palestine–Israel Conflict /A BasicIntroduction/, London 2008
- От интернет:
- http://news.bbc.co.uk/2/shared/spl/hi/middle_east/03/v3_ip_timeline/html/default.stm
- https://www.britannica.com/place/Middle-East
- http://www.mideastweb.org/briefhistory.htm
- https://history-maps.com/bg/story/History-of-Israel
- https://www.palquest.org