Благодарение на различни конспиративни теории, твърде често ционизмът се възприема в масовото съзнание като част от някакъв световен заговор и съответно като заплаха за човечеството. Разпространението на подобни схващания може да се проследи в прекрасния роман на Умберто Еко „Пражкото гробище“. В него по изключитено вълнуващ начин е представен събирателен образ на XIX-ия в. с появата на модерните антисемитски и антимасонски теории на конспирацията.
Не бива да забравяме обаче, че идеите на Херцел и породеното от тях обществено-политическо движение не са тайни, а изцяло публични и водят до възникването на политическо движение, което открито търси реализация на еврейската национална идея.
През целия XIX в. евреите в Европа чувстват себе си повече като французи, германци, австрийци, руснаци и т.н., отколкото като евреи. Това обаче не намалява предразсъдъците и гоненията спрямо тях както в либерална Франция, така и в ретроградна Русия. Именно това поражда търсенето на начин за разрешаване на еврейския въпрос, което намира своя завършек във формулираните от Херцел идеи на еврейския национализъм.
Кайро в периода Нахда. Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Нахда
Добре е да се има предвид, че ционизмът не се появява от нищото, а има своята предистория в лицето на т. нар. пре-ционизъм и прото-ционизъм. Преционизмът е практически духовната основа на ционизма. Той възниква още по време на Вавилонския плен и неотклонно настоява за връщане на еврейския народ в Обетованата земя с цел възстановяване на Еврейската държава, като задължително свързва този процес с появата на Месия. От своя страна протоционизмът, който се появява в началото на XIX в., предлага подобни възгледи, но вече не се очаква Месия.
Както вече бе отбелязано, първоначално Херцел не среща подкрепа от еврейския елит в лицето на барон Хирш и част от еврейската интелигенция, но бързо печели популярност сред широк кръг евреи. В резултат се появява ционистка политическа организация, която на ежегодните си конгреси търси решение на еврейския въпрос според неговите възгледи.
Самият Херцел успява да осъществи срещи с великия везир на Османската империя и немския кайзер Вилхелм II с цел да бъде създаден еврейски автономен район в Палестина, но без успех. Година преди смъртта си, през 1903 г., успява да получи грамота от британското правителство, с която му се предоставя територия за заселване на евреите в Уганда, но се сблъсква с опозицията на ционисткия конгрес, който се обявява против превръщането на Африка в нова родина на еврейския народ.
Интересното е, че Херцел предвижда създаването на Израел след 50 год. (в действителност Израел е създаден 51 г. след предвиждането на Херцел). Наред с това, той предсказва и появата на арабския национализъм като опозиция на еврейския, както и бъдещия конфликт между тях. Но също така вижда разрешаването му в обединението на двата семитски народа, което би довело до изграждането на по-голяма и здрава общност между тях.
От днешна гледна точка това си е чиста утопия, но утопизмът му не свършва дотук. Той счита, че където и да се заселят евреите, те ще живеят в мир и сговор с местните общности, които ще са доволни от тяхното заселване, понеже ще издигнат жизненото равнище на местните.
За съжаление, въпросът за отношенията с тези общности въобще не е толкова лесен, както показва и бъдещето развитие на събитията. Същевременно той е наясно и с някои реалности, което личи от заявлението му, че „в Палестина ние трябва да създадем нещо като бастион на Европа срещу Азия, преден пост на цивилизацията срещу варварството“. Според него еврейската държава трябва да е прогресивна, с пълна свобода на вероизповеданията, с равни граждански права за всички, с широко прилагане на всички най-съвременни достижения на науката и техниката. Любопитно е, че още в началото на ХХ в. той предлага в еврейската държава да се узакони седемчасов работен ден.
Разделянето на Близкия Изток между Великобритания и Франция според Споразумението Сайкс-Пико от 1916 г. Източник: https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/144-2016/broi-4-2016/2529-sporazumenieto-sayks-piko-sto-godini-po-kasno
Внезапната му смърт през 1904 г. не прекратява стремежа към реализиране на идеите му сред неговите последователи. Показателно е, че на погребението му във Виена се стичат хиляди евреи от всички краища на света, а след Първата световна война негови поклонници като Хаим Вайцман и Давид Бен Гурион повеждат множество еврейски преселници в Палестина. Така е поставено началото на осъществяването на заветите на Т. Херцел, довели до основаването на модерната държава Израел.
Както вече бе отбелязано, до началото на 20-те год. на XX в. етническият състав на населението в Палестина е доста променлив. Разбира се, по традиция преобладават арабските поданици на Османската империя, които включват не само мюсюлманите, но и арабите-християни. Местни малцинства се явяват евреите, гърците, друзите, бедуините и др. Тази пъстра етническа и религиозна мозайка е в основата и на цялата изключителна сложност на Близкоизточния въпрос.
Британският мандат в Близкия изток. Източник: http://www.mideastweb.org/briefhistory.htm
Представителите на тамошните еврейски общности, известни като „яшув“, представляват коренни жители на Палестина, но през втората половина на XIX в. към тях започват да се стичат евреи имигранти, предимно със социалистически възгледи, които се заселват там с идеята да се прехранват чрез обработка на земята. Така че, още преди призива на Херцел от края на века, там са основани еврейските селища Миквех Исраел (1870 г.), Петах Тиква (1878 г.), Ришон Ле Цион (1882 г.) и др.
Логично процесите на еврейската имиграция в Палестина се активизират значително поради ционистката пропаганда и протичат на няколко вълни: 1904 – 1914, 1919 – 1923, 1924 – 1929 и особено след идването на Хитлер на власт през 1933 г. Така до края на Втората световна война в Палестина се заселват нови над 600 000 евреи.
Изключително важна роля в това отношение изиграва Първата световна война (1914 – 1918 г.). Тогава Великобритания организира съпротивително движение сред арабите в Близкия изток срещу Османската империя, която е основен съюзник на Кайзерова Германия. Важна роля в това отношение изиграва прочутия британски авантюрист, археолог и шпионин Томас Лорънс Арабски, който предлага създаването на обща арабска държава – Велика Сирия.
Предложението на Лорънс Арабски идва в момент, когато в арабския свят протичат редица процеси, свързани най-вече с неговата трудна, но постепенна модернизация. Особено важно в това отношение е т. нар. Нахда (членувано – Ан-Нахда) или Арабското възраждане, с което се свързват първите проявления на културна и политическа модернизация на арабите след средата на XIX в. В много отношения духовните проявления на Ан-Нахда са подобни на тези в Българското възраждане няколко десетилетия по-рано.
Така сред определени прослойки на арабското общество проникват западноевропейските идеи на просвещението, романтизма и модернизма. Освен културните влияния в областта на литературата и публицистиката, европейските политически влияния също намират почва на изток чрез популяризирането на парламентаризма, конституционализма, идеите за суверенитета, самоопределението и национализма. Така е постигнат естественият основен резултат от всеки възрожденски процес, а именно зараждането в случая на арабската нация.
Въпреки появата си под въздействието на европейския напредък и стремежа да се внесат сред арабите елементи от европейската култура, тези възгледи до голяма степен са възприети и като опозиция както на османския режим, така и на европейското проникване в арабския свят. Това се улеснява и от процесите на отслабване на Османската империя за сметка на Великите сили. Откъсването на Алжир (1831), Тунис (1881) и Мароко (1912) от Франция, фактическата окупация на Египет от британците (1881) и колонизирането на Либия от италианците (1911) дават надежда на арабите, че е възможно отхвърлянето на омразния им османски режим и възстановяването на арабската държавност.
Същевременно, европейският натиск над религиозно-консервативния арабски свят поражда появата на две на пръв поглед противоположни, но всъщност дълбоко свързани в природата си явления – националистическите идеи на панарабизма и свързаните с тях идеи на панислямизма. Внимателният ни читател веднага би открил приликата с модела на еврейския национализъм, където по същия начин религиозната принадлежност започва да се прелива в национална.
Идеите на панарабизма се основават на вярата, че арабите съставляват единна нация, обединена от споделена история, култура, език и идентичност. Тази идеология проповядва политическо единство и независимост на арабските народи и държави, простиращи се от Атлантическия океан на запад до Арабско море на Изток. От арабска гледна точка тези възгледи биха били идеалният инструмент за разрешаване на Гордиевия възел от религиозни, етнически и политически противоречия, натрупани в Близкия изток с векове.
Първата световна война поражда повсеместни надежди за независимост сред арабите под османска власт. Тези тежнения са оглавени от приятеля на Лорънс Арабски, великия шериф и емир на Мека, както и крал на Хиджаз Хюсеин ибн Али Хашими (от рода на Хашемитите), който става и главен поддръжник на панарабизма в този период. Подкрепян от британците,той оглавява арабската съпротива срещу турците, а синът му Фейсал оглавява битките срещу тях. По-късно (1921) Фейсал става първи крал на Ирак, а по-малкият му брат Абдуллах (1946) става първи крал наХашемитското кралство Йордания.
Писмената кореспонденция между Хюсеин ибн Али и британския комисар в Египет сър Хенри Макмеън, протекла от юли 1915-а до март 1916 г., води до споразумение между Великобритания и Хашемитите. Според него хашемитите трябвало да обединят местните араби и да организират антиосманско въстание, а от своя страна британците да подкрепят техните аспирации за независимост. На тази база по-късно арабите обвиняват Обединеното кралство, че не спазило договорките с тях и така е стимулирало появата на Израел. Но защо става така?
В този контекст, през 1916 г. между Великобритания и Франция са сключени тайни спогодби за подялба на османското наследство след войната, известни като Споразумението Сайкс-Пико. Според тях Палестина трябва да се превърне в международна зона, без пряк контрол върху нея.
Но през 1917 г. британският ген. Едмънт Алънби разбива турците и окупира Сирия и Палестина. Това създава условия за начало в прилагането на англо-френските договорености и британците поставят свой генерал-губернатор начело на провинцията – бившия вътрешен министър в правителството на лорд Аскуит Хърбърт Самюел.
При така стеклите се обстоятелства, на 2 ноември същата година е оповестена прочутата Декларация Балфур (Декларация на Балфур или Балфурска декларация). По същество тя представлява писмо на британския външен министър Артър Балфур до лидера на еврейската общност във Великобритания барон Ротшилд, с което най-сетне една Велика сила реагира положително на дългогодишния ционистки натиск за реализиране идеите на Т. Хершел.
Декларацията не е голяма по обем, но е с изключително важни последици за последвалите събития и затова ще си позволим да приведем тук пълния ѝ текст, за да може любезният ни читател сам да направи своята оценка и изводи за ролята на един подобен политически документ за бъдещето на даден народ.
Ето и текста:
„Скъпи лорд Ротшилд,
Имам голямо удоволствие да Ви предам от името на правителството на Негово Величество следната декларация за съчувствие към еврейските ционистки стремежи, която е представена и одобрена от кабинета:
Правителството на Негово Величество гледа благосклонно на създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ и ще положи всички усилия, за да улесни постигането на тази цел, като е ясно разбирано, че не трябва да се прави нищо, което може да накърни гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина или правата и политическия статус, с които се ползват евреите в която и да е друга страна.
Ще бъда благодарен, ако доведете тази декларация до знанието на Ционистката федерация.
Ваш
Артър Джеймс Балфур“
Историците и досега не са единодушни какво точно е имал предвид лорд Балфур с обещаната британска подкрепа за „създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ“. Както е видно, в писмото въобще не се споменава думата „държава“ и се настоява да не се накърняват правата на местните общности. Тези разтегливи, да не кажем демагожки формулировки обаче се превръщат в изключително важен инструмент за активизиране на движението за създаване на Еврейска държава в Палестина.
На първо време като пряк резултат на Декларацията Балфур се разглежда създаването на Подмандатна (Британска) Палестина, която по-късно се превръща в Израел и Палестинската автономия. От тази гледна точка, не е случайно, че мнозина изследователи обвиняват тази декларация като първопричина за израело-палестинския конфликт. От друга страна, битуват и мнения като това на еврейския общественик и индустриалец от Ню Йорк Бенджамин Фридман, според когото Декларацията Балфур е признание за ролята на американските евреи за вкарването на САЩ във войната през 1917 г. на страната на Антантата.
След края на войната, през 1920 г. новосъздаденото Общество на народите (или Лига на нациите) дава мандат на Великобритания за управление на Палестина и Трансйордания (след 1946 г. – днешното Кралство Йордания). Военното управление е заменено с гражданско, което поема властта в територията през 1923 г. Обхватът на подмандатните земи е доста по-голям от искания от ционистите за Еврейски национален дом. На този фон още през 1922 г. Чърчил изказва предположението, че британците никога не са възнамерявали да предоставят цялата област на евреите.
По същото време протича третата вълна (алия) на преселение на евреи в Палестина, над 40 000 души предимно от Източна Европа. С установяването си там те се прехранват със селско стопанство. Така броят им в региона надхвърля 90 000 души.
Променящата се етническа картина предизвиква и първите арабски бунтове и погроми срещу еврейските заселници, като тези в Яфа, Йерусалим, Хеброн и Хайфа. Подстрекатели на тези бунтове са видни арабски националисти като Хадж Амин Ел Хюсеини, впоследствие станал главен мюфтия на Йеруслим и нацистки колаборационист, и популярния палестински журналист Ариф -Ел Ариф.
В отговор, на основата на еврейската организация за самоотбрана Ха-Шомер (от иврит: страж), през 1920 г. е създадена военната организация „Хагана“ (от иврит: отбрана). Така започват постоянните кървави конфликти между арабското мнозинство и еврейското малцинство под британска власт. Опитите на британците да балансират между натиска от двете страни не постигат никакъв успех.
Арабите се чувстват предадени от британците и изливат гнева си над еврейските преселници, а арабските бунтове принуждават властите да ограничат еврейската имиграция и да присъединят част от предвидените за еврейска държава земи към Трансйордания. Това от своя страна кара голяма част от евреите също да се почувстват предадени от британците и да насочат своята съпротива както срещу арабите, така и срещу британската власт.
Арабите твърдят, че еврейската имиграция и закупуването на земя изместват и лишават арабите от Палестина от владения. Икономическите, демографските и други показатели обаче показват, че реално арабите от Палестина са се възползвали от Мандата и ционистките инвестиции. Арабският стандарт на живот в Палестина се е увеличил по-бързо, отколкото в други райони, а населението е нараснало изключително много през годините на Мандата.
Както често се случва обаче, масово хората не се интересуват от обективното състояние на нещата, а само от своите вътрешни усещания и убеждения. Това води до задълбочаване на арабо-еврейският конфликт, който от края на 20-те години на века навлиза в нова фаза.
Литература:
- Chambers, Mortimeretal. “TheWesternExperience”, McGrow-Hill Inc. 1991
- Gilbert, Martin “TheRoutledgeAtlasoftheArab-IsraeliConflict”, Routledge 2005
- Gregory Harmswith Todd M. Ferry, The Palestine–Israel Conflict /A Basic Introduction/, London 2008
- http://news.bbc.co.uk/2/shared/spl/hi/middle_east/03/v3_ip_timeline/html/default.stm
- https://www.britannica.com/place/Middle-East
- https://en.wikipedia.org/wiki/Palestine_(region)
- http://www.mideastweb.org/briefhistory.htm