Преди стотина години френският елинист (гръколог) Пиер Валц пише следното по повод Източния въпрос: „най-характерната черта на всеки от големите етапи на Източния въпрос е тази, че почти винаги има сблъсък на една континентална цивилизация, опитваща се да пробие към морето, с една таласократия, която се опитва да завладее всички важни морски постове и да монополизира мореплаването“. Идеята е, че всяка сухоземна политическа сила винаги се стреми да получи излаз на море, а морските сили непрекъснато се опитват да отблъснат този натиск и да поддържат контрола си над морските пътища.
Терминът „таласократия“ идва от гръцки език, от думите θάλασσα /thalassa/ – море и κράτος /kratos/ – сила, мощ, надмощие, власт, господство. Мисълта на Валц се отнася за политиката на XIX в., но важи с пълна сила за цялата човешка история от появата на първите цивилизации и търговията преди повече от 5000 години до нашето съвремие.
Всяка издигаща се империя се стремяла да осигури мирното и безпроблемно ползване на търговските пътища по суша и по море. Преимуществата на морската търговия доказали през вековете, че не може да владееш успешно сушата, без да притежаваш контрол над моретата. Зараждат се и се развиват множество държави и култури, които са свързани със сушата или съответно – с морето, но най-успешни от всички тях били тези, които владеели и двете. Това се доказва и от Римската, и от Британската империя.
Карта на Балкано-Анатолийския регион с местоположението на различни тракийски племена и техните миграции от къснобронзовата до класическата епоха (XIII – V в. пр.Хр.).
Източник: http://www.bghistory.info/тракийското-племе-асти/
Проблемът е, че когато се представя римската история например, почти винаги оставаме с впечатлението, че римската цивилизация е най-вече сухоземна и малцина се замислят, че тя постига толкова много, понеже превръща Средиземно море във вътрешноримско море. А в представите ни за морски народи са финикийци, гърци, венецианци, генуезци, англичани и др., защото те изкарвали прехраната си предимно с мореплаване и морската култура дълбоко е залегнала в основите на народностните им култури.
От друга страна, в масовото съзнание на българите дълбоко са вкоренени думите на Паисий от неговата история, че „…българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни, и вещи, и знаменити на земята в днешно време, но повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии“, което веднага ни отрежда място сред сухоземните култури. Може би затова за нас, живеещите във вътрешността на страната, срещата с морето винаги ни изглежда екзотична и ни кара да се радваме като деца.
Но дали културата ни е толкова свързана само със земята? Дали винаги сме били „прости орачи и копачи“? Не сме ли наследници и на други древни традиции? Не сме ли свързани също и с морето? Все пак, да не забравяме, че имаме и морска граница, което автоматично означава, че морето присъства неизменно в нашата история и култура от хилядолетия. За съжаление, само малцина специалисти в изследванията си се стремят да дадат отговори на тези въпроси, а самата тема определено не е много популярна и позната сред по-широката ни публика, и е засегната съвсем бегло в учебниците по история. Затова ще се опитаме да се докоснем до корените на морската ни култура, която започва развитието си още от края на неолита (преди около 7000 г.) и винаги е присъствала в нашия живот до ден днешен.
Възникването на корабоплаването е било свързано най-вероятно с появата на търговията и пиратството. Земите на Балканите и Мала Азия са едни от първите райони в света, където се добиват метали. Потвърждение за това е и съкровището от Варненския некропол, което е продукт на една халколитна култура, която обхващала почти цялото Северно и Западно черноморско крайбрежие. С откриването на бронза около 3000 г. пр. Хр. и нарасналото търсене на мед, калай, олово и благородни метали, се засилила и търговията с тези ценни суровини. Така Балкано-Анатолийският регион се превърнал в пресечна точка на множество политически и икономически интереси в продължение на няколко хилядолетия, а това от своя страна обусловило активното развитие на корабоплаването между Черно море и Източното Средиземноморие през целия период.
Въпросът е кои народи участват най-активно в тази морска търговия? Този въпрос е тясно свързан и с въпроса за формирането и разселването на тракийската народност в земите на Югоизточните Балкани и Предна Азия. Поради сравнително оскъдните, а понякога неясни и дори противоречиви данни, най-вече от гръцки извори, се допускат и редица спекулации за етническия произход на различните народи в посочения регион. Ако се абстрахираме от тях обаче, в по-сериозните научни изследвания се налага виждането, че тракийската народност окончателно се отделя от палеобалканската трако-пеласгийска общност като самостоятелна група племена към средата и втората половина на II-то хил. пр. Хр. (по подобен начин близо 1000 години по-късно от балтославяните се оформят двете племенни общности на славяни и балти).
Най-известното събитие от тази епоха е Троянската война. Все още се спори относно точната ѝ хронологизация, но по-важното е, че етнонимът „траки“ се споменава за първи път в „Илиада“ и „Одисея“ на Омир именно във връзка с нея. В двете поеми траките се споменават като съюзници на Троя, чието население най-вероятно е било родствено с тях. И ако докъм XV – XIII в. пр. Хр. Троя контролира търговията с метали от Мала Азия, а минойски Крит господства в морската търговия на Източното Средиземноморие, то след този период в продължение на няколко века траки или родствени с тях племена налагат монопола си над нея.
Най-важната предпоставка за това тракийско морско могъщество бил фактът, че именно тракийско население населявало крайбрежията и островите на Черно, Мраморно и Егейско море. Морските комуникации между тях превърнали техните земи в Източните Балкани и Северозападна Мала Азия в контактна зона с други средиземноморски цивилизации и народи. Тази контактна зона в науката се обозначава с понятието Морска Тракия (Thracia pontica).
Относно тракийската таласократия също не разполагаме с достатъчно данни. Вече посочихме, че пръв Омир споменава за траките и за връзката им с морето. От него научаваме, че Ифидамант, син на Антенор, пристигнал от Тракия с 12 кораба като съюзник на Троя. Според (Псевдо) Еврипид Омир също така пеел за легендарно богатия цар Резос, който пристигнал с бойците си в помощ на троянците, което можело да стане само с кораби по море.
Класическото сведение за тракийската и другите таласократии след Троянската война принадлежи на гръцкия историк Диодор Сицилийски, живял през I в. пр. Хр. Неговото съчинение „Историческа библиотека“ се състояло от 40 книги и представлявало плод на множество пътешествия и над 30-годишен труд. Изследването му било посветено преди всичко на историята на елините и се основава на трудовете на 87 предшестващи го автори като Хекатей Милетски, Херодот, Полибий и др. Той използвал цели фрагменти от техните съчинения, но в действителност историята му нямала компилативен характер, понеже ползваният от него чужд материал преминавал литературна обработка. Друга особеност на неговия сборник е монотонното и на моменти доста скучно изчисляване и излагане на събитията, което е характерно за по-късните средновековни хроники (анали). Също така, в контекста на елинската историографска традиция от епохата, той включвал към текста наред с историческите факти и многобройни легенди и митове, наблягайки на божественото провидение.
Предполага се, че траките не само са вземали участие, но и били на ръководни места в сдруженията на риболовците, търговците и корабопритежателите. За един такъв собственик на кораби (нау-клерос), Оксихолий, свидетелства надгробен паметник от Варна, датиран към IV-V в. Върху плочата над античен саркофаг, намерена край Варна. Ясно се вижда по-голямата част от едномачтов кораб, изобразен върху капака. (http://zamoreto.com/prevzemaneto-na-edno-more/)
Въпреки това, неговият труд бил доста популярен и ползван от множество други автори през Късната античност и Средновековието. Конкретно, списъкът му с таласократиите е допълван и възстановяван от автори като Кастор Родоски (I в.), живял скоро след Диодор, еп. Евсевий Кесарийски (IV в.) – първият църковен историк и личен приятел на император Константин Велики, както и от средновековния хронист Михаил Сирийски (XII в.). Тъй като в това сведение таласократиите са изложени крайно синтезирано, буквално са изброени по имена на народи и продължителност на морското им могъщество в години, то позволява различни тълкувания, особено на хронологията.
Според едното виждане, данните от Диодор визират морското надмощие на различните народи след Троянската война в целия район на Егея и Пропонтида (Мраморно море). При този подход хронологическата подредба на морските могъщества би била следната (по проф. Калин Порожанов):
- Троянци /или трояни/ – 8 г. през първата половина на ХІІІ в. пр. Хр.;
- Лидо-меони – 92 г. през втората половина на ХІІІ и началото на ХІІ в. пр. Хр.;
- Пеласги – 85 г. през ХІІ и началото на ХІ в. пр. Хр.
- Траки от Европа – 19 г. през първата половина на ХІ в. пр. Хр.;
- Траки от Азия – 79 г. през ХІ и началото на Х в. пр. Хр.;
- Родосци –23 г. през първата половина на Х в. пр. Хр.;
- Фриги – 25 г. към средата на Х в. пр. Хр.;
- Кипърци – 33 г. след средата на Х в. пр. Хр.;
- Финикийци /или финики/ – 45 г. в края на Х и началото на ІХ в. пр. Хр.;
- Египтяни – 50 г. около средата на ІХ в. пр. Хр.;
- Милетчани – 18 г. в края на ІХ и началото на VІІІ в. пр. Хр.;
- Кари – 61 г. до и след средата на VІІІ в. пр. Хр.
Ограничаваме се в списъка дотук, понеже след средата на VIII в. пр. Хр., с напредването на Великата гръцка колонизация, таласократията трайно преминава в ръцете на различни гръцки области и полиси до Класическата епоха (V – IV в. пр. Хр.). Така датировката на различните надмощия в приложения списък е приблизително разположена в епохата от XIII – VIII в. пр. Хр. Така посочените надмощия в района на Егеида показват, че най-трайно контролът над мореплаването там е бил в ръцете на народи от тракийската етнокултурна общност или свързани с тях народности от палеобалкано-западномалоазийската общност.
Явно, въпреки поражението си във войната с ахейците, троянците, олицетворявани от Еней и неговите потомци, продължили да владеят моретата. Те са представители на трако-пеласгийската етнокултурна общност, която представлява най-древното население на Балканите и Западна Мала Азия след началото на Бронзовата епоха (ок. 3000 г. пр. Хр.). След трояните за близо век морското могъщество попада в ръцете на лидо-меоните, които са свързани и са част от палеобалкано-западномалоазийската общност.
След тях в продължение на близо два века (от XII до началото на Х в. пр. Хр.) най-могъщи по море отново са представителите на трако-пеласгийската етнокултурна общност – пеласги и траки от Европа и Азия. Тук трябва да си припомним, че пеласгите са коренно, предгръцко население на земите от двете страни на Егеида, тясно свързани по местообитания, език, култура и вярвания с древните траки. Предполага се, че от тях произхождат и древните македонци. Подобно предгръцко население в Югозападна Мала Азия, родствено с трако-пеласгите, били и карите, жители на областта Кария, където е основан гр. Милет, както и на някои егейски острови.
За кратко, за около две десетилетия (до средата на Х в. пр. Хр.), те са заменени от родосците, след което се налага таласократията на фригите. Несъмнено, по това време фригите вече са мигрирали към Западна Мала Азия. Мнозина антични автори им приписват сродство с траките и затова съвременните учени разглеждат езика и народността им като палеобалкански. Това автоматично ги причислява към палеобалкано-западномалоазийската етническа и културна общност.
После следват народи от Източното Средиземноморие – кипърци, финикийци и египтяни, които контролират Егейската акватория от средата на Х докъм края на IX в. пр. Хр. След тях за кратко се налагат милетчани, (гр. Милет, да не забравяме, е разположен на крайбрежието на Кария) и отново се налага доминацията на трако-пеласгийската етнокултурна общност, представена от карите. След средата на VIII в. пр. Хр., както вече посочихме, окончателно се налага елинското надмощие по море. Така, до V в. пр. Хр., таласократията е последователно в ръцете на лесбосци, фокейци, самосци, спартанци, наксосци, еретрийци и др.
От изложеното дотук става ясно, че в периода XIII – VIII в. пр. Хр. включително, корабоплаването в Черно, Мраморно и Егейско море с кратки прекъсвания е категорично в ръцете на палеобалкано-западномалоазийската етническа и културна общност и най-вече пеласго-траките.
Според друг подход и анализ на сведението на Диодор Сицилийски, то трябва да се разгледа в по-широкия контекст на събитията и процесите в Югоизточна Европа и Предна Азия след Троянската война (вж. Ст. Йорданов). Така информацията на Диодор се съпоставя със сходните сведения на историците Хиероним от Кардия и Георги Синкел. Те посочват по-кратка продължителност на тракийската таласократия – 19 години. Според учените тази разлика се дължи на различни хронологични фигури, визиращи различни периоди на тракийската таласократия. Наред с това двамата автори я свързват и с миграцията на траките от региона на р. Стримон (Струма) към Витиния в Северозападна Мала Азия, а след това пишат за нова тракийска таласократия, без да посочват срока на нейната продължителност.
Същевременно в сведението на Диодор никъде не се уточнява, че посочените различни таласократии са следвали една след друга. Това е в основата на втората хипотеза за тракийското морско господство. Според нея Диодор пише не за последователни, а за едновременни таласократии на различните народи в различните части на Егеида. Хронологията, изведена въз основа на този подход, позволява да се възстанови подредбата и датирането на част от събитията, свързани с егейските миграции през Късната бронзова епоха.
Тази датировка визира периода на XII в. пр. Хр. като епоха на тракийската таласократия. Интересното в случая е, че по същото време Египет става обект на нашествието на т. нар. „морски народи“. Най-активни били тези нападения при управлението на фараона Рамзес III (според последните проучвания управлявал от 1183 до 1152 г. пр. Хр.). Сред споменатите в изворите етнически имена на тези народи могат да се посочат тези на дануну, шердану, шекелеш, пуласати, заккала и вашаша. И неспециалист лесно може да направи аналогии на някои от тези имена с имената на народи от Балкано-Анатолийския район като данайците (така са наричани ахейците в Омировия епос), сардите, пеласгите и др. Така, ако приемем, че тези етноними действително се отнасят към народи, свързани с Егейско-Понтийските таласократии, налага се изводът, че значителна част от „морските народи“ са от пеласго-тракийската група и именно те са един от главните двигатели на мащабните миграционни, политически, социално-икономически и културни процеси, обхванали Източното Средиземноморие в края на II хил. пр. Хр.
Край на първа част
Литература:
- Попов, Д. (1999). Тракология. София
- Порожанов, К. (2017). Тракийската цивилизация в началата на два континента и по крайбрежията на три морета. София.
- Йорданов, Ст. (2001). Троянската война, Тракийската таласократия и движението на т. нар. морски народи (проблеми на проучванията). Seminarium Thracicum. 5. Втори академични четения в памет на акад. Гаврил Кацаров. София, , с. 31 – 46). Източник: http://www.kroraina.com/st_iordanov/trojan_war.html
- Карайотов, И. Мистериозните „народи от морето“. Морски вестник за морска политика, бизнес и култура. Източник: http://morskivestnik.com/mor_kolekcii/izsledwaniq/karajotov16072012.html