Топлите залези над Хонолулу

Брой № 4 (16) / декември 2011, Функционално изследване на белия дроб

След продължителното подтичване по дългите коридори на летището във Франкфурт се озовах почти в последната минута на борда на най-големия Еърбус А380-800 на Луфтханза за полета до Сан Франциско, преходната спирка в дългото пътуване до романтичния островен рай – архипелагът Хавай (Hawaii). Това е единственият щат на САЩ, който отвсякъде е заобиколен от вода. Безсмислено е да обясняваш на хавайците къде се намира България, защото за кореняците на този островен щат това е terra incognita. Както твърдят тук туристическите справочници, Хавай е най-отдалеченото от „голямата земя” островно пространство. Никъде другаде по света човек не може да бъде по-далеч от „голямата земя”, която след няколко дни престой тук в Хонолулу започна да ми се струва напълно излишна. Островът отвисоко и долу на земята изглежда едно добро място за живот, с уютните и изискани хотели, магазини и ресторанти, чистите булеварди и красиви паркове. Отдавна е отминало времето, когато тук, на източния бряг в Kualoa Regional Park, Стивън Спилбърг снима „Джурасик парк”. Хавай е вече органична част от най-проспериращата технологична цивилизация – САЩ, с много от предимствата и минимум от нейните недостатъци.

Яхтеното пристанище  на Хонолулу

Традиционният поздрав „Aloha” над централната сграда на летището в Хонолулу ми напомня, че вече съм на обратната срана на времето – 13 часа разлика от България. Тук aloha е всичко – здравей, довиждане, как си, нещо като италиано-българското „чао”. Другата често чувана дума е mahalo, което означава сърдечна благодарност. Не забелязах кога моите спътници от самолета успяха да се окичат с традиционните хавайски гердани от цветя, но докато чакахме багажа, само аз бях без този традиционен хавайски атрибут. В следващите дни щях да забележа как почти всеки новопришълец вече носи традиционната хавайска риза, без да се притеснява от разнообразието на цветовете по нея. Тук цветята и цветовете ще ме съпътстват през целия ми престой, за да ми напомнят, че се намирам в онази част на света, където животът е най-лишен от тъмните си краски. Усмихнати и приветливи служители на транспортната компания ме качват на малък бус и съвсем непринудено се шегуват с пристигащите. Тук всички са особено дружелюбни, дори и гълъбите, които необезпокоявано те придружават навсякъде. В Хонолулу е само 18.30 часа следобяд, в края на акивния летен сезон, а вечерта вече се спуска над острова. Топло и влажно усещане, което ми напомня за Филипините и Пуерто Рико. Още само 20 минути и се озовавам на входа на един от най-големите и луксозни курортни комплекси в света – Hilton Hawaiian Village, който през тази 2011 г. празнува 50 години от откриването си. Обичам да отсядам в хотелите от веригата „Хилтън”, но това е най-романтичният от всички, в които съм бил – сполучлива комбинация от лукс и уют с хавайски привкус. Няма такъв луксозен Хилтън или поне аз не съм виждал подобен. Вероятно е и най-големият в света, защото се състои от няколко корпуса (цели 6), потънали във водопади, малки езерца, в които плуват екзотични риби и зеленина, сред които се разхождат розови фламинго, океански костенурки и пингвини. Птиците тук се радват на особена почит, защото са навсякъде и в непосредствена близост, почти нахално присъстващи в личното ти пространство. Нахлуват дори в хотелската ти стая през отворените врати на терасата, необезпокоявани и спокойни.

Хонолулу

Разположен почти върху пясъка на прочутия Waikiki beach, тази перла на веригата Hilton hotels е била винаги предпочитано място за знаменитостите от всякакъв ранг. В сърцето на Хонолулу, на брега на Тихия океан, Hilton Hawaiian Village е приютявал Джон Кенеди през далечната 1963 г., само няколко месеца преди да бъде застрелян в Далас. Тук е отсядала и Елизабет Тейлър, както и всички президенти на САЩ, посещавали Хонолулу. Фоайетата помнят и крясъците на екзалтираните фенове на Елвис Пресли, който е бил буквално затворен в хотела през 1961 г., за да бъде спасен от стотиците преследвачи, станали свидетели на снимките на неговия филм „Блу Хавай”. От тогава същото название носи и най-прочутият тук коктейл, който се сервира по специална рецепта в ресторантите и баровете на хотела. Същият този хотел е снимачната площадка на хитовия в момента сериал за сърфисти – Hawaii 5-0, а апартаментът на Елвис е бил нает от Майкъл Джаксън при последния му концерт тук малко преди да ни напусне завинаги.

Хонолулу е разположен на брега на залива Mamala в южната част на най-населения от островите на архипелага – Oahu. Този остров е бизнес-центърът на Хавай, нещо като столица на архипелага. Преди 1000 години тук за първи път стъпват преселници от други части на Полинезия и правят така, че 1000 години по-късно се оправят по-добре от нас и без Бат’ Бойко. Хонолулу е красиво място. Много красиво и луксозно място. Вероятно едно от най-изумителните места, срещали окото ми. Красотата на Хавай и Хонолулу е правопропорционална на количеството японци и обратно пропорционална на количеството руснаци. Тази пропорция ми е любима. Ако искаш да разбереш дали едно място си струва, попитай има ли много японци. За да си сигурен обаче, че това място е уникално, трябва задължително да попиташ дали липсват руски туристи. В Хавай отговорът и на двата въпроса е „да”, затова побързай да го посетиш, докато още не са го нагазили братята махмурлии от изтока. Хонолулу е хакано с японци и ако има извънтериториална столица на Япония, това със сигурност е Хонолулу. Японците от средната класа са на всяка крачка и са повече от птиците. Пазаруват безразборно, но тихо и изискано. Тук се чувства едновременното влияние на САЩ и Азия. Тази смесица на култури се е вплела органично в местните традиции. Най-добре това се усеща по музиката, която долавяш навсякъде – ту азиатска, ту типично американска, ту хавайска и най-често особена смес от всички тях.

„Блу Хавай” - най-прочутият тук коктейл, който се сервира по специална рецепта в ресторантите и баровете на хотела В Хонолулу е събран толкова лукс на квадратен метър, колкото не съм виждал никъде по света. Градът пробива джоба и на най-капризния турист. Булевард „Калакауа”, носещ името на последния хавайски крал, е вероятно най-луксозната улица в света, наравно с парижкото „Avenue De la Montaigne”, римската улица „De laCondotti” и миланската „Monte Napoleone”. Повярвайте, че тук най-бързо може да изхарчите последните си 1000 долара. Много, много скъп град и го казвам, при все че съм бил в Токио, Сеул, Лондон и Москва, които съвсем не са достъпни за всеки джоб. Скромен обяд за двама с по чаша бял Зинфандел тук в Хонолулу е не по-малко от 60 долара, ако не смяташ бакшиша за персонала. Ако искате една жена да ви обикне завинаги, доведете я в Хонолулу и я поразходете по булевард  „Калакауа” като не забравите и кредитните си карти. Всичките! Сравнена с този забит в средата на Тихия океан град, София изглежда като окъсана посестрима. Сравнението е унизително за хавайците и направо си е комплимент за софиянци.

Хонолулу е тринадесетият по големина град на територията на САЩ. Тук се намира второто най-скъпо училище в САЩ, подарено на хавайците от последната кралица на Хавай. Специфичното за тази гимназия е, че в нея могат да учат само ученици с хавайска кръв. В Хонолулу се намира и единственият на територията на САЩ кралски дворец -  Iolani palace, който е бил център на социалния и политически живот на Хавайската монархия, която пада през далечната 1893 г. Този дворец е бил оборудван още преди Белия Дом с електричество и телефони. Не случайно хавайците имат самочувствието да твърдят, че полинезийската цивилизация се е родила именно тук. Докато Хонолулу е сърцето на бизнеса и конгресния туризъм (тук се провежда поредната конференция на ACCP -2011), северната част на острова, около градчето Haleiwa е може би най-притегателното място в света за майстори сърфисти, особено през зимните месеци, когато вълните са гигантски и особено предизвикателни дори и за най-изкусните майстори. Плажовете на Хаваите са в топ-класациите на най-красивите в света, а най-прочутият Waikiki beach беше буквално под леглото ми. Изгарящо слънце, изумрудено син океан с температура на кристално чистата вода около 26-27 градуса, широка и чиста плажна ивица без сергиите на нашенските алкохолни дестинации „Слънчев бряг” и „Златните”, които приличат на Пърл Харбър след нашествието на японците. На Waikiki ползваш безплатната сянка на палмите в компанията на безброй гълъби и никой не ти натрапва безумни цени за чадър и шепа пясък. Ако има туристически рай, то една част от него е тук около Waikiki beach.

Останките на кораба “Аризона”

Споменах вече Пърл Харбър. Една от точките, които предварително бях набелязал. Историческо място не само за американците. 350 японски самолета в два набега съсипват за броени минути тази укрепена тихоокеанска база и си навличат голям проблем –  САЩ влизат във Втората световна и биват натикани в мишите дупки на остров Иво Джима. Съветвам ви да видите този филм на Клинт Истууд – „Писма от Иво Джима” и неговия побратим „Флаговете на нашите бащи”. Тогава има какво да си говорим за Пърл Харбър и тази неизменна страст на американците да извличат поуки от грешките си и да се обединяват под американското знаме. Извън този контекст тук осезателно да се усеща желанието на хавайците да запазят автентичността си на островитяни, без да се прехласват по континентална Америка.

И за финал, моята любима тема – изгубените за българското православие души български. Тук присъствах на неделна църковна служба. Съвсем случайно, на плажа, буквално на пясъка пред мен. Няколко стола, микрофон и две тонколони. Като прибавите и четири великолепно пеещи хавайки, службата в името на Исус се превърна във всеобщ неделен празник на душите. Бях там, чух и ме хвана. Държа ме дълго.

В един свой предишен репортаж за Сеул бях писал, че ако България се засели с корейци, ни чака добро бъдеще. Сега искам да добавя – и да има спокойния лукс на Хавай.

И да не забравя. Тук в Хавай непременно трябва да се яде сладолед, и то кокосов. Най-страхотният сладолед на света.

Mahalo, Хонолулу! Благодаря на Бог, че бях, усетих и преживях това приключение, наречено Хавай!

22 -28 октомври, 2011, Хонолулу, Хавай



Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.


 

Вашият коментар