Човекът Homo interactomicus

Брой № 1(5) / март 2009, Атипични белодробни инфексии

Hовата Bи книга е „за всички, които мислят и чувстват едновременно”. Кои са тези хора, как изглеждат?

Защото вярваме, че човек е чувстващо същество, което мисли (или би трябвало да е така). Посвещението на книгата Човекът: IQ + EQ – есета и фотографии, които направихме със сина ми, е адресирано до хората, които споделят свои мисли и чувства с другите. За да се родят нови мисли и чувства – това, което наричам споделен интелект и емоция, Homo reciprocans, Homo interactomicus – съпричастният, съдействащият човек.

Питате ме кои са тези хора. Според едно проучване на италиански психосоциолог човек може да поддържа добри взаимоотношения със 153 човека. Когато си учител, учен, поет, артист обаче, ти обменяш мисли и чувства с много повече хора. И отговорността ти става по-голяма. Защото едно от изискванията за „добър човек” е базирано на концепцията “double R” – responsive (отговарящ, отзивчив) и responsible (отговорен, почтен). За поведенческите стратегии на алтруизъм, алтералгия и tit-for-tat пише в Човекът: IQ + EQ.

Как изглеждат тези хора? Не ми се иска да вярвам на поговорката „по дрехите посрещат, по ума изпращат” – искам да ме посрещат и изпращат по ума и сърцето, които нося. Фасоните с дрехи, пръстени, коли са козметика за комплекси за малоценност.

На какво се дължи това, че днес много от българите предпочитат да не мислят, а разчитат на готово да получават своите отговори?

Не само сред българите, но и сред другите народи носителите на мързела, на неученето и техните производни предпочитат консумацията, а не начина на правенето на хубавите неща, съзидателния труд. Дали разчитат на готово да получават своите отговори не знам, защото не съм сигурен дали този вид хора въобще си задават въпроси. Човек е поставен между хедонизма/удоволствието и страха – затова е лесно манипулиран с “моркова и тоягата”, но това може да бъде друга тема на разговор.

Защо гласът на интелектуалците днес звучи песимистично? Не са ли те тези, които трябва да вдъхват оптимизъм на народа?

Защото истинските интелектуалци (например биохимикът проф. Георги Марков, режисьорът Александър Морфов) са игнорирани от партократската конструкция на системата във всички сфери на нашето общество. И така техният глас звучи песимистично и алармиращо. Жалкото е, че парламент, правителство и президент – тези най-лоши три П-та в нашата хилядолетна азбука – не искат да чуят тези гласове. Защото сега, както и преди, пируват „екранизираните” интелектуалци – тези, които слугуват на политиците, а не на учениците, студентите, читателите, зрителите…

Вие сте от приятелския кръг на един от големите ни поети Христо Фотев. Какво е мнението Ви за днешното мислене на някои поети, които отхвърлят всички преди тях и пишат вулгарни стихове за кенефните си изживявания?

Колкото повече минава времето от неговото пътуване в „асансьора към небето”, толкова повече осъзнаваме (жена ми, синът ми и аз) големия шанс, който имахме да сме приятели с Христо Фотев.

Разбира се, че изпитвам отвръщение от псевдопостмодернизма в „стиховете” на Мартин Карбовски, Ани Илков, ако искате и Едвин Сугарев. И от тяхната арогантност в критиките им за доказани през времето художници, поети и писатели (въпреки че някои от тях наистина слугуваха на политическата власт). Тези диалози, наречени Война на световете, бяха публикувани във вестник Труд. Аз предпочитам Размисли и чувства на световете, но един от заместник-главните редактори не пожела да се вслуша в тях.

Като познавач на човешкия ген, какво мислите за увлечението на цялото човечество по безсмислени неща като предаването „Биг брадър”? Може ли ген да се измени от само себе си към по-лошо? На какво се дължи?

Биологическата еволюция, описана от Чарлз Дарвин, се движи от вариации и мутации на гени – добрите поддържат здравето, лошите причиняват болести. Така е и с мемите, гените на културната еволюция. През 1976 г. английският учен Ричард Докинс публикува The Selfish Gene (Егоистичният ген) – в книгата е въведен терминът meme (мем), подобно на ген и съответно меметика, подобно на генетика. Идва от гръцкото mimeme (имитирам) – в случая гените на културата, както биологичните гени, пренасят информация от поколение на поколение. Така че всичко е от гените и мемите – мама и татко, учителите, приятелите. Казано с други думи, това звучи така: културата ражда и отглежда йерархия на ценности, поведение, ритуали, символи, обличане (събличане), т.е. стил на живот, начин на мислене, религиозни, научни и политически доктрини – меметика, в която кодовете на семейството, детската градина, училището и университета имат съществено значение в културната антропология. Любовта към знанието трябва да започ­не веднага след раждането и да продължи с тодлерите (toddlers – деца на 3-6-годишна възраст), за да имаме умни и добри 13-19-годишни деца (тийнейджъри) и така нататък, “който учи, той ще сполучи”.

В областта на генетиката се правят много открития, но могат ли те да променят хода на човешката история? Да създадат човеци, неподатливи на заболявания? Това добре ли е?

Когато някой казвал на Диоген, че животът е тежък, той отговарял: „Животът не е тежък, тежко е да живееш болен.” И необразован – добавям аз.

Както и в други области на науката, големите открития могат да са потенциално полезни и опасни – страхувам се, че евристиката и моралът често се разминават. През 1937 г. италианският физик Енрико Ферми изпраща на водещото научно списание Nature своя ръкопис за ядрените реакция, а през 1939 г. американският президент Франклин Рузвелт подписва Manhattan Project за атомните бомби, които през 1945 г. се стовариха върху Хирошима и Нагазаки и внезапно убиха 220000 японци, след което още стотици хиляди са хронично доубивани от радиацията.  

Има ли медицинско обяснение на пасивността на българския народ, защо толкова търпи?

Ако има гени на търпимост към политически своеволия и страх от началници, те вероятно имат български произход – мутациите вероятно са станали като защитна реакция на нашите предци по време на турското и съветското робство. И сега търпимостта, породена от агорафобията (страх да говориш свободно на открито, на площада), е една от фенотипните изяви на българския синдром на посткомунизма, засягащ личността, нейното поведение и отношение към заобикалящата среда. Това е чудесен климат за процъфтяване на корупцията в много сфери на нашето общество – затова сме европейски шампиони по този иначе глобален „спорт”.

Като автор на интересни и смислени коментари в медиите, кажете ни какъв тип цензура съществува в тях – икономическа или политическа?

Те са свързани, нали това се нарича корупция, мафия. Има 24 часа ежедневен труд на цензурата в българските медии. Изключение правят някои електронни издания, но тогава пък има пребиване на журналисти – още една много тъжна проява на  разбойническата демокрация в България.

Изнасяли сте лекции в Германия, Япония, САЩ, Англия, Италия и други напреднали страни, тук преподавате на студенти по медицина. Къде е най-голямото предизвикателство и защо?

Навсякъде, когато си любознателен и отдаден на науката и образованието.  Голямата разлика е, че там заслужилите (лат. meritо) със способностите си преподаватели и учени са на власт (гр. kratos) в тези най-полезни за обществото сфери на човешкия труд. Докато меритокрацията не съществува в концептуалните рамки на политическите партии в нашата страна.

 

Интервюто взе варненският журналист Диан Михайлов


 

Вашият коментар