Ето я и най-сложната сага в историята на рока, пълна с его-войни, смърт и на моменти – с чиста лудост. Защо никой и нищо на света, дори 250 млн. долара, не е в състояние да сглоби отново Пинк Флойд?
І-ва част
Почитателите на тази група са непоправими оптимисти – пуснаха миналата година в Интернет слуха, че Пинк Флойд обсъждат голямо турне през 2009-а, което ще събере групата в „класическия” й състав от 70-те (онзи, който създаде шедьовъра The Dark Side Of The Moon, продал над 40 млн. официални копия) и това ще бъде първият им концерт „като хората” от 1980-а насам. В голяма степен този слух е триумф на надеждата над реализма. От многобройните опити на кой ли не да събере четиримата на една сцена успя единствено този на Боб Гелдоф – вечно обидените един на друг музиканти изнесоха историческо 18-минутно шоу на живо на благотворителното мегасъбитие Лайв Ейд (Life Aid) през 2005. Малко след това най-голямата фирма-организатор на концерти в света, Лайв Нейшън, им предложи 250 млн. долара чиста печалба, за да направят турне в САЩ. Тази цифра на практика прави Пинк Флойд най-скъпата група на планетата, по-скъпа дори от Ролинг Стоунс – точно двойно повече от това, което Лайв Нейшън дадоха на Мадона през 2007 при подобна сделка. Верни на себе си и на дългогодишния разкол, Флойд отказаха, като най-категоричен беше Дейвид Гилмор. Китаристът на групата сравни концертчето им на Лайв Ейд с това „да преспиш отново с бившата си съпруга”, след което се концентрира върху свое световно соло-турне 2006-2008. В групата му свиреше клавиристът на Флойд Рик Райт; тъкмо той е в основата на въпросния разкол, тъй като басистът и творческият лидер Роджър Уотърс го изгони от групата през 1979-а, а това доведе и до грандиозен разрив между него и другия лидер Гилмор. Разривът се пренесе и в съда – в ожесточен спор кой ще вземе правата върху името, в крайна сметка спечелен от Гилмор, който до средата на 90-те издаде няколко албума и направи големи турнета под името Пинк Флойд (разбира се, заедно с Райт и четвъртия член, барабанистът Ник Мейсън).
Надеждите за турне 2009, за които споменах в началото, бяха разпалени и от факта, че традиционната враждебност към всяка подобна идея от страна на Уотърс сякаш се посмекчи след Лайв Ейд. Феновете застискаха още по-силно палци след края на соло-турнето на Гилмор през 2008-а в полския Гданск. За жалост нищо подобно не се случи. Рик Райт почина от рак миналия септември – трагична загуба за попмузиката, сравнима единствено със смъртта на един от членовете-основатели на Флойд Сид Барет две години по-рано. И двете скръбни събития разкриха за каква френетична обич става въпрос при феновете на тази група – медиите и основно Интернет бяха засипани сякаш с лавина от некролози и тъга, сравними по мащаб единствено с онези след смъртта на Елвис през 1977-а. Краят на Райт пък като че хвърли повече светлина върху сложната „груповщина” и лагери вътре в самата група, които превърнаха историята на Пинк Флойд в нещо като най-сложния и оплетен сапунен сериал в рока.
Ето стряскащ пример: разбра се, че никой от колегите не е знаел за заболяването на Райт, което само потвърждава дългогодишната ситуация, в която членовете на Пинк Флойд се държат на хладно разстояние един от друг и в различните формации явно ги е обединявал единствено професионализмът. Уотърс, който днес живее в Хамптънс в Ню Йорк, последно е разговарял за кратко с Райт цяла година преди смъртта му. Две седмици преди нея роднина на клавириста праща на Гилмор SMS, че Рик не е в състояние да участва в тяхна обща поява по телевизията в шоуто на Джулс Холънд. Ден преди края журналист от лондонския Таймс говори с барабаниста Мейсън, който, оказва се, дори не подозира, че в момента Райт агонизира в апартамента си в баровския лондонски квартал Кенсингтън. В същото интервю Мейсън подмята, че „съществува все пак някаква възможност групата да се събере отново” и добавя шеговито: „Аз съм си стегнал багажа и барабаните, чакам само да ми се обадят.”
Изявленията на останалите по повод смъртта като че казват всичко за трагичното отчуждение един от друг, в което живеят вече близо 30 години. Уотърс, най-сложният и дръпнат характер, смънка нещо в смисъл, че „съчувства на семейството на Райт.” Само че „семейството на Райт”, за което говори, се е разпаднало още през 1982, когато Рик се развежда с първата си съпруга (малко преди самият Уотърс да издаде солоалбума The Final Cut с подзаглавие A Requiem For The Post War Dream, by Roger Waters, performed by Pink Floyd, да изгуби правата върху името и да поеме към солокариера). Анализатори намериха подтекст в изявлението: че под „семейство” Уотърс има предвид самата група в нейния разцвет през 70-те и началото на 80-те – периодът, в който той на практика беше абсолютен шеф и дори диктатор в проекта. Уотърс често е наричал сам себе си „творческият гений на Пинк Флойд; и тъй като последното голямо събитие в кариерата му беше през
1990-та с прочутия концерт при падането на Берлинската стена всички прочетоха между редовете, че Уотърс няма нищо против оцелелите да се съберат. „Благодаря на Рик за възможността да посвирим заедно с него, Дейвид и Ник на Лайв Ейд” – се казва там. – Би ми се искало и повече, но съдбата реши друго.”
Изявлението на Мейсън „разказва” друга история: той славослови Райт като „най-подценения от нас” и казва, че „клавирните картини, които Рик рисуваше, бяха най-важното за стила и звука на Пинк Флойд – нещо, което често се забравя заради тежките китарни сола на Дейв и себичността на Роджър.” Изявлението е напълно в духа на наскоро излязлата биография на Мейсън Inside Out, в която той не се церемони с никого, особено с уж приятеля Гилмор; книгата доведе до поредния разрив във Флойд, този път между двамата с най-стабилни отношения – Ник и Дейв, които, като страна по делото за името през 1985-а, го спечелиха и продължиха заедно. Интересното (и може би лицемерно) в случая е, че въпросните двама така и не възстановиха статута на Рик Райт като член на групата – въпреки че го поканиха да свири с тях, той на практика беше наемен работник на хонорар, докато те деляха милионите от печалбите на две. Рик си остана такъв до самия му край.
Въпреки този леко грозен факт, без съмнение пост-мортем изявлението на Гилмор беше най-прочувствено: „Никой не може да замени Ричард Райт. Той беше мой музикален партньор и приятел. Чудесен, интелигентен, истински човек.” Следва и нещо като полуизвинение, че Дейв е лишил чудесния истински човек от членство в групата, на която е служил най-лоялно 40 години: „В бурята от спорове кой, какво и т.н. беше Пинк Флойд, огромният принос на Рик сякаш остана на заден план.”
Дейвид Гилмор
Разбира се, както всичко, свързано с Флойд, „забравянето” на приноса на Райт е следствие от лични търкания. Извънредно чувствителен, вглъбен в себе си и незлоблив човек (според първия менажер на групата Питър Дженър), Рик Райт се оказва неподготвен за его-войните, които се разгарят във Флойд след напускането на Сид Барет през 1968-а. Като музикант Райт надминава почти всички свои съвременници, включително Кийт Емерсън и Джон Лорд от Пърпъл – мултиинструменталист, който свири класика и съвременен джаз като бог, дори изнася самостоятелни пиано-концерти извън работата с Флойд. Легендарният джаз-пианист Оскар Питърсън, отскоро, уви, също покойник, в началото на 70-те посещава един от тези концерти и се изказва безкрайно ласкаво за Райт.
Роджър Уотърс
Рик Райт
Рик, леко странен гений, в началото се привързва повече към откачения експериментатор Сид Барет, отколкото към завършилите политехническия колеж на Рийджънт Стрийт и по-надути Уотърс и Мейсън. Дотолкова го обича, че когато Барет почва да прекалява с LSD и другите в групата вече искат да го гонят, Райт се нанася да живее с него в апартамент в Ричмънд край Лондон, за да се опита да спре увлечението му към модерния тогава психеделичен наркотик. В крайна сметка Уотърс и Мейсън гонят Барет от групата и назначават състудента му от Кеймбридж Дейвид Гилмор. Менажерите на групата по някое време предлагат Барет и Райт да основат друга група, но това не става. Райт, който щял веднага да напусне Флойд и да участва в проектогрупата, ако Сид беше на себе си, остава. Скоро и той, и Гилмор, се предават пред силния характер на Уотърс, който практически иззема цялата власт в Пинк Флойд (Мейсън, като негов училищен приятел, избягва да спори). Според Дженър всичко това се дължи на обикновена завист. „Рик беше истинският съперник на Роджър. Изглеждаше по-добре и имаше по-хубав глас.” Така постепенно Райт все повече се изолира от групата и не общува с останалите – въпреки че приносът му към гениалния The Dark Side Of The Moon (1973) е неоценим. „Редуването на тихи и бравурни пасажи научих от класическата музика”, казва той в интервю през
1983-та. Същинският разкол между него и Уотърс се случва при записите на албума Wish You Were Here (1975), замислен като елегия за Сид Барет. Рик настоява, че Сид е жив човек и няма нужда от подобно нещо, но Уотърс преценява, че тази тема „ще продава” и албумът почти до тон е записан както той го вижда.
Любопитен инцидент: една вечер Барет цъфва в митичното студио Аби Роуд, където Флойд записват, но е толкова подпухнал и надебелял от злоупотреба с всичко, че Флойд първоначално не го разпознават; той настоява да изсвири китарна партия в песента, посветена на него – Shine On You Crazy Diamond, но авторът Роджър не разрешава и го изгонва. Трябва впрочем да признаем, че въпреки отвратителния себелюбив характер, Уотърс действително е написал може би най-гениалните песни на Пинк Флойд.
Така самовглъбеният Райт постепенно се отчуждава от останалите. Опитва ново хоби – яхтинг, но скоро зарязва и него, за да потъне все по-дълбоко и дълбоко в бездната на депресията. Към края на 70-те няма и помен от чувствителния, интелигентен Рик, автор на велики парчета като The Great Gig In The Sky – той е в лапите на кокаина, мрази се, твърди, че като творец е напълно блокирал. Наркоманията му допълнително кара останалите да го отхвърлят – защото при всичките им проблеми Пинк Флойд са прочути и с това, че за разлика от модата по онова време, винаги са избягвали наркотиците.
(Продължава в следващия брой)