Страсти и кръв на хиподрума в древен Рим и Константинопол; част II: Последното убежище на свободите на „римския народ“

Брой № 3 (46) / юни 2018, Идиопатични интерстициални пневмонии

Александър Иванчев, учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин–Кирил Философ”

 

Съзнателно провежданата политика  „хляб и зрелища“  ефективно отвличала народа от съществените му проблеми и улеснявала контрола над него (да не забравяме извечния римски принцип „divide et impera“ – разделяй и владей). При пренасянето на властовия център от Рим в Константинопол, заедно с патрициите, народа, институциите, традициите и дори материалните паметници, логично от бреговете на Тибър при бреговете на Босфора били пренесени и спортните партии. Това открило нова ера в тяхното развитие. Страстите и разприте между тях придобили страховити размери, които бързо засенчили всички крайни прояви от римската епоха. Съперничествата между зелените (прасините) и сините (венетите) често водели до бунтове и пожари, а понякога дори и до гражданска война. Не минавала и година без кървави схватки в града или предградията между привържениците на враждуващите партии. При сблъсъците загивали хиляди хора, а когато бурята се разразявала в Константинопол, тя отеквала със страшна сила и в размирните градове Александрия и Антиохия.

 

Но как започва всичко това?

 

Още преди Константин да пренесе столицата си  през 330 г., хиподрумът вече тясно е бил свързан със съдбините на града. Известно е, че още през бронзовата епоха там е съществувало тракийско селище с името Лигос. По-късно, около 657 г.пр.Хр., жители на гръцкия полис Мегара основали там колония, която нарекли Бизантион. През следващите векове градът няколко пъти сменял господарите си, но истинският му разцвет настъпил едвa под римска власт.

 

След един бунт в края на II в., имп. Септимий Север заповядал градът да бъде сринат, но скоро оценил достойнствата му и, без да жали средства, бързо го възстановил. Едно от първите съоръжения, изградено с цел омиротворяване на населението, бил хиподрумът. Още тогава той е побирал към 30 000 зрители, а след разширението по заповед на Константин I Велики (306-337 г.) при по-особени случаи събирал и до 100 000 души. Състезателната площ възлизала на 370 м дължина и 80 м ширина, което го превръщало в по-малък събрат на Циркус Максимус в Рим. Така през целия период на съществуването си той напълно удовлетворявал нуждите на столичния град. Устройството му било подобно на това на цирка в Рим. Пистата била разделена от спината, на която били издигнати два обелиска от императорите Константин I Фиг. 1. Константинопол в разцвета си и Теодосий I. Около пистата имало канал (еврипат) пълен с вода, а крокодилите и хипопотамите в него трябвало да охлаждат ентусиазма на публиката да влезе в съприкосновение със своите идоли – жокеите (хеникуси).

 

На трибуните местата за привържениците на зелените и сините били точно определени. Самите зрители демонстрирали пристрастията си с цвета на облеклото си. Дори само украсата на хиподрума е достойна за отделен разказ. Константин и неговите наследници събрали хиляди статуи и други произведения на изкуството от цялата империя, за да облагородят своята столица. Като най-забележителни обекти на стадиона могат да се посочат острите конуси в двата края на спината, които трябвало ловко да се заобикалят от състезателите. В средата бил поставен обелиск, специално доставен от Египет по заповед на имп. Теодосий I. Барелефи в основата му описвали историята на транспортирането му. Неразбираемите йероглифи по него давали хляб на поколения гадатели, тълкуватели и други шарлатани, които ги „разчитали“.

 

В другия край на спината по нареждане на Константин VII Порфирогенет (Х в.) била издигната огромна каменна пирамида, покрита с позлатени бронзови плочи. В надписа към нея василевсът се хвалел, че това „чудо“ затъмнява по блясък дори Родоския колос. И до днес е запазена колоната с тройно преплетени змии, върху която стоял голям златен триножник, донесен от Делфи, подарен на храма на Аполон от 36 елински полиса, чиито обединени сили разгромили армията на Ксеркс при Платея през 479 г.пр.Хр. Чрез изкусно приспособление от устите на трите змийски глави се изливали вода, мед и мляко, които демонстрирали богатството и могъществото на империята. И тук в двата края на спината били поставени две каменни яйца, които символизирали близнаците Кастор и Полукс – покровителите на спорта според езическата традиция. Но истинските покровители били императорите, които били страстни почитатели на състезанията и пламенни привърженици на различните партии. Не всеки от тях имал философските устои на Марк Аврелий, който в своите „Мисли“ благодари на пастрока си за това, че така го е възпитал, че не било нужно да покровителства никоя от партиите. Много повече били онези от тях, които се поддавали на спортните си страсти, независимо до какви фатални последици би довело това. Още в Рим известния с налудничавите си действия Калигула бил пристрастен към зелените и дори заповядал на гвардията си да обстрелва народа със стрели, защото на трибуните си позволили да ругаят един от любимите му жокеи. Безумният Нерон дори си позволявал лично да кара колесница на арената, облечен също с цветовете на зелените. Вителий през едва 8 месечното си управление последвал примера на Нерон, но се изявявал като жокей на сините. По-късно Комод и Хелиогабал усърдно преследвали зелените, понеже били яростни привърженици на сините.

 

 

Във Византия нещата не били по-различни. Редица василевси също проявявали своите пристрастия. Показателен е случаят с василевса Михаил III (IX в.), който също участвал в състезанията на страната на сините. Всички те обсипвали любимите си жокеи с пари и подаръци. Издигали им статуи с хвалебствени надписи, а народът пеел песни за тях. Особено изразена била и манията по конете. Калигула провъзгласил любимия си кон Инцитатус за консул на Рим, Комод хранел своите с фъстъци, а Хелиогабал – със стафиди. От тази лудост не останал недокоснат и най-забележителният римски император – Адриан. Той издигнал паметник от бял мрамор на своя кон Бористен – чест, полагаща се на загинал в боя маратонец. Във Византия дори надминали римските си предшественици. Нарицателен станал младият патриарх Теофилакт (Х в.), който отглеждал хергиле от над 1 000 коня, които били хранени със стафиди, смокини, фурми и ядки. Конюшните им били от мрамор, а яслите – позлатени. Той бил толкова вманиачен по конете си, че бил способен да претупа набързо и Великденска литургия с императора и другите патриарси, ако научел, че ражда любимата му кобила. Парадоксално, но езическата по същността си функция на хиподрума не противоречала на дълбоката религиозност на византиеца. Състезанията и тържествата започвали едва след като императорът прекръстел с мантията си народа. Агитките пеели песни както за жокеите (хеникуси), така и за Св. Богородица и Св. Троица. Между състезанията се уреждали триумфални шествия, включващи пленени вождове и крале. Церемонията приключвала в подножието на трибуната с трона, където всемогъщият самодържец ритуално „газел“ главите на победените с пурпурните си ботуши. Самият повелител на ромеите бил придружаван в ложата си само от най-приближените сенатори и евнуси с паунови пера или обнажени позлатени мечове. Охраната от облечени в кожи варвари, обикновено – германи, дежуряла в катизмата (приземно помещение при подхода към ложата). На трибуната се издигал висок трон за василевса. Строгият византийски церемониал не допускал женско присъствие в ложата и изобщо смесването на двата пола на публични места. Благопристойността на августата се следяла с особено внимание от гражданите. Затова тя оставала незабелязана от публиката и наблюдавала състезанията от близкостоящата църква „Св. Стефан“. Вниманието на простолюдието се дължало на факта, че някои императрици, а често и техните съпрузи, не произхождали от аристокрацията. Така до трона достигали кръчмарки или дъщери на кръчмари, циркови артистки, известни с по-разпуснатия си нрав, месарки или варварки, омъжени за василевса по силата на договор.

 

 

Продължителни са били споровете сред историците за характера и функционирането на четирите партии на стадиона. Днес в голяма степен надделява мнението, че вълненията на поддръжниците на различните отбори не се дължали само на спортните страсти. Неслучайно в сериозните изследвания се е наложил терминът „партии“, а не по-подходящият за днешното време „клубове“ тъй като често спортните партии във Византия са се занимавали с политика, а привържениците им принадлежали към определени социални слоеве. По традиция водещи били партиите на сините и зелените, които скоро погълнали по-малките бели и червени. Зад венетите обикновено стояли представителите на сенатската аристокрация и земепритежателите, а на прасините симпатизирали представителите на корабопритежателите, търговците и производителите (занаятчии и селяни). Партиите на хиподрума често си взаимодействали със столичните дими (организации на гражданите по регионален или квартален принцип). Те водели активен политически живот. През VI и началото на VII в., при императорите Марций, Анастасий, Юстиниан I Велики и жена му Теодора, Маврикий, Фока и Ираклий, историята на хиподрума тясно се преплела с тази на ранната Византийска империя. Затова той често е наричан „византийският парламент“, където понякога се решавала съдбата на отделни императори и дори на цялата империя. Той се превърнал в последното убежище на правата на „римския народ“. Цирковата свобода давала възможност безнаказано да се хулят корумпираните чиновници, а понякога и самия император. Тълпата на препълнения стадион в сърцето на града можела действително да бъде много опасна. Само тогава автократорът (самодържец) заставал лице в лице с народа си и не винаги получавал акламации и аплодисменти. Понякога народът настоявал за намаляване цената на хляба, рибата и сланината, друг път диктували името на престолонаследника, а най-често със скандирания поднасяли на владетеля имената на корумпираните чиновници, за които той не подозирал, за да бъдат наказани (хубава традиция! – бел моя – АИ).

 

Най-страшен бил бунтът Ника от 532 г., наречен на бойния възглас на участниците – „Победѝ!“. Тогава двете агитки се обединили и поискали свалянето от престола на имп. Юстиниан I Велики (527-565 г.). Те получили масова подкрепа от столичните дими и патрициата. Положението се нажежило дотам, че в страха за живота си императорът сериозно обмислял бягството си от града. В тази крайно критична ситуация не изгубила присъствие на духа само съпругата на всемогъщия до този момент автократор – августа Теодора. С думите, че е подобре да посрещне смъртта с багреница (императорския червен плащ) на раменете си, отколкото с плаща на изгнаници, тя възпряла съпруга си от фаталната крачка и го накарала да се противопостави на въстаниците. С помощта на пълководеца Нарзес Юстиниан мобилизирал гвардията си от готски и херулски варвари и потушил жестоко бунта, като само на хиподрума и в околностите му били изклани над 35 000 души. Пак на хиподрума през 602 г. посрещнал смъртта си имп. Маврикий, убит от своя центурион и наследник Фока. На свой ред, през 610 г. с помощта на венетите жестокият и груб Фока също бил свален от трона и убит и така те улеснили възкачването на имп. Ираклий. През 695 г. там били отрязани носа и ушите на известия и в нашата история имп. Юстиниан II Ринотмет. Пак на стадиона през 1042 г. със стрелите на столичани бил посрещнат издигнатият от императрица Зоя на престола Михаил V Калафат. Самият той бил беден занаятчия преди брака си с племенницата на Василий II Българоубиец Зоя, а повод за гнева на народа дала заповедта му неговата съпруга и благодетелка да бъде хвърлена в тъмница. По-късно, през 1185 г., стадионът се превърнал и в арена на жестоките събития, довели до смъртта на имп. Андроник I Комнин, който практически бил разкъсан жив от развилнялата се тълпа.

 

 

Като последен отзвук от античната демокрация хиподрумът играел ролята и на съдилище, в което народната воля все още имала значение. Пред една от портите му палачите изпълнявали екзекуциите на опасни престъпници и врагове на василевса. По повеля на яростния иконоборец Константин V Копроним по пистата били прекарвани хванати под ръка монаси и монахини или монаси и леки жени от публичните домове, за да ги унижи и да нарушат клетвата си за целибат. През 1111 г. по заповед на Алексий I Комнин пред очите на публиката бил изгорен на клада водачът на богомилите, ересиархът Василий Врач. По принцип, за разлика от Западна Европа, изгарянето на еретици на клада било изключително рядко явление. Затова на тази екзекуция била придадена такава публичност.

 

След VII–VIII в. ролята на партиите и димите като свободно възникнали и функциониращи организации на народа постепенно залязла и те се превърнали в декоративни организации с клакьорски функции. Ролята им била принизена до участието в определени церемонии и загубили всякаква политическа тежест. От епохата на Комнините (XI-XII в.) хиподрумът все по-рядко функционирал и западал. Непоправим удар му бил нанесен при разграбването на Константинопол от рицарите на IV-ия кръстоносен поход през 1204 г. Популярен и тъжен пример за това са 4-те бронзови статуи на коне над портика на катедралата „Св. Марко“ във Венеция, която била главният вдъхновител на погрома над Византия. Преди това те украсявали императорската трибуна на стадиона. Възстановителят на империята имп. Михаил VIII Палеолог (1259-1282 г.) се опит ал да реанимира игрите, но това се оказало непосилна задача за вече силно ограничените възможности на Византия. Така през XIV в. това грандиозно съоръжение се оказало силно занемарено. През последвалия османски период този уникален езически и християнски градеж бил подложен на пълно разграбване. Мраморът и каменните блокове, статуите и фризовете се превърнали в неизчерпаема кариера за вар и строителни материали при изграждането на джамии, конаци, хамами и кервансараи. Така хиподрумът в Константинопол споделил по братски съдбата на Циркус Максимус. Все пак в Рим огромното празно пространство до Форума, където се е намирал циркът, след разкопките от XIX в. насам, сега се използва като място за разходка, джогинг, концерти и събирания. За празнуването на победата на Италия в Световното първенство по футбол през 2006 г. там се събрали 700 000 души. В днешен Истанбул, както вече посочихме, са запазени само Змийската колона, обелискът на Теодосий и част от каменната пирамида на Константин VII. Върху част от хиподрума през XVI в. била изградена Синята джамия, а в края на XIX в. – фонтанът на имп. Вилхелм. Околните поляни често се използват за пикник от жителите на града, а хилядите туристи придават допълнително оживление на това място. Така тези знакови места в столиците на най-великата държава, съществувала някога на планетата ни, днес почти по нищо не напомнят за величието и значението, които са имали през Античността и Средновековието.

 

Литература:

 

1. Бакалов, Георги „Византия“ /лекционен курс/, С. 2006

 

2. Рамбо, Алфред „Хиподрумът в Константинопол“, прев. Д.Б.Митов

 


 

Вашият коментар