В началото на 90-те години, като наблюдавах накъде върви керванът на културата и у нас, и по света, се убедих, че социалистическият реализъм е неунищожим, той не загива и не изчезва, просто продължава съществуването си като се мести от едно място на друго. Тръгна от Източна Европа, настани се в Холивуд, там се почувства много удобно, а после се пресели в Европа и във филмите, и в програмата на фестивалите. Неговите принципи могат да се долавят в не малко филмови продукции, разбира се, в различна форма, в зависимост от мястото и от обстоятелствата. По-лошото е, че тяхното присъствие все по-отчетливо се долавя не само в киното, но и в политиката, в модерните идеи за необходимите промени в обществото. Ако някой е забравил, ще припомня основния постулат на соцреализма, защото в наши дни забравата често е обхванала цялото ни общество: „Животът трябва да се изобразява не какъвто е, а какъвто трябва да бъде“, с други думи: изкуството да пренапише историята, а съвремието да се представи не каквото е, а преобразено според господстващите в момента идеологически указания, т.е. по-малко изкуство, повече пропаганда.
Черти от идеологическите принципи от епохата на соцреализма намериха израз в някои от концепциите на либерализма, като в наши дни те все повече се политизират. Социалистическата държава атакуваше миналото, то бе обявено причина за всички беди на съвремието. Не звучи по-различно атаката срещу наследниците на някогашните колониални империи, които (империите, не наследниците) наистина са вършили престъпления, безобразно са ограбвали природните ресурси, икономиките и народите в колониите, няма съмнение, че днешното им богатство до голяма степен се дължи на тази политика. Последваха обвинения срещу наследниците на робовладелците, едно конкретно убийство на цветнокож предизвика истинска вълна от протести и символични жестове в подкрепа на тази част от населението, стигна се дори до безумната идея всички цветнокожи в Америка да получат финансови компенсации за неща, случили се преди много години в миналото. Тогава се развихри и истерията с паметниците. Пръв пострада Колумб, защо му е трябвало да открива Америка и да причини толкова бели на коренното население… Последваха прочути генерали от времето на Юга и Гражданската война в Америка. Премахват паметници и в Източна Европа, по други, също така историко-идеологически причини, но целта изглежда същата: „Не искаме историята такава, каквато се е случила, искаме друга, по-хубава, каквато е трябвало да бъде според нас…“. Всъщност става дума за концепция, която предвижда промяна на основни кодове на днешната цивилизация, оформила се през вековете в Европа.
И ето, че един филм: „Барби“ се появява на този фон, естествено широко рекламиран, пришит, без особени основания, към „Опенхаймер“. Филмът на Нолан е голяма историческа фреска за съдбата на гениален учен, който не само участва, но има огромен принос за създаването на едно от най-страшните и унищожителни изобретения в историята на човечеството, за морала, за отговорността на отделната личност, за технологиите, които е възможно да са полезни и да спасяват човешки живот, но могат да се превърнат в средство за масово унищожение. В тази съпоставка „Барби“ изглежда лековато зрелище, насочено предимно към аудитория от милиони деца, които притежават любимите играчки, отдавна превърнали се в една от най-успешните търговски марки, а и към много други деца, които могат само да мечтаят да ги имат. В тази стратегия са предвидени и родителите, които ще бъдат доведени от децата в киносалоните. Нарекоха този маркетингов ход „Барбихаймер“,макар че и без него филмът би получил своите милиард и половина долара. Но такива са правилата в Холивуд.
„Барби“ е типичен холивудски продукт: лъскав, майсторски направен, красиво зрелищен, продукция, в която са вложени много средства и работата на много талантлив екип, но нещата не са толкова прости, колкото може да се стори на пръв поглед. Филмът има две плоскости: едната – съвършено професионално изработеното послание към потенциалната аудитория (така се правят нещата в Холивуд), а другата – под лъскавата, наглед безобидна история за приключенията на две кукли, попаднали в реалния свят, ясно личат, както биха казали нашите анализатори, когато използват недъгавия език на политиците, „опорки“, взети от либералните концепции за света. Всъщност под повърхността „Барби“ представлява декларация, в която са изложени тезите на част от много грубо описаната по-горе кампания. Това са реплики, ситуации, послания, които в повечето случаи нямат пряко участие в действието на филма, той би могъл да мине и без тях; те са нещо като добавена стойност към общото послание, едни зрители ще ги забележат, други няма, но все нещо ще остане в съзнанието им. Няма да занимавам читателя с кинематографичните качества на произведението, интересува ме неговата идеология и как е оформено това послание.
Барбиленд е своеобразна блажена Аркадия, куклите танцуват сякаш безкрай, танцуват весело и красиво (в Холувид има много талантливи хореографи). В отношенията между половете има условия, по-точно – ясно прокарани граници: Кен не може много да се доближава до Барби, най-много да се моли да бъде „временно гадже“, но и тази молба е отклонена. Вечер Барби се веселят в „къщата на момичетата“, но Кен и другите като него не са допуснати там.
В подобна драматургия всичко може да бъде повод действието да тръгне, тук Барби се събужда: и ужас, открива, че краката ѝ са погрознели, а нали рекламите ни убеждават, че трябва да сме съвършени! Спасението е при някаква врачка или вещица; така започва одисеята на Барби и Кен: двамата тръгват да я търсят в реалния свят. За тях тук всичко е ново и интересно, а и те правят впечатление с необичайната си външност, няколко младежи подвикват на Барби, но тя директно ги осведомява: „Аз нямам вагина“. Тази реплика е важна, макар не всеки зрител може да знае, че не тя е нейният автор. Героинята във филма само повтаря това, което преди време заяви една от най-яростните защитнички на правата на хората с различна сексуална ориентация. И да не ѝ обърнем внимание, ще ни я припомнят на финала на филма, когато превърналата се в реална жена Барби гордо обявява, че има час при гинеколог! Но засега тя любезно ни препраща към проблемите между половете и по-точно към движението Me too.
Сексуално насилие е имало винаги, има и сега. Тези, които причиняват страдания и изнасилват, трябва да бъдат изобличавани и наказвани, мястото им е в затвора или в психиатрията. Проблемът с вълната Me too е, че там не съществува презумпция за невиновност, самото обвинение е достатъчно, за да прекърши съдбата на десетки и стотици, да се сложи край на иначе успешна кариера. Буквално преди дни един от издателите на авторитетния седмичник Ди Цайт „замрази“ дейността си в редакцията, защото бе обвинен в сексуално насилие, без това твърдение да е разследвано, доказано и потвърдено в съда. А специално подчертаната липса на вагина в тази схема е свързана с една легенда, която Me too пропагандира, в нея жените са красиви и хладни като мраморни статуи, нямат пориви на плътта, сексът за тях не се случва спонтанно, а единствено по желание на мъжете, и най-често по насилствен начин, затова трябва да бъде регламентиран и бюрократизиран, някъде настояват за писмено съгласие, едва ли не нотариално заверено…
Оттук пътищата на двамата се разделят: Барби моли за помощ три момичета, но те първо се нахвърлят срещу нея с традиционни в този случай обвинения: тя е в услуга на капиталистите, не само с външния си вид, но с всички ценности, които представлява, нанася вреда на движението за равноправие на жените… Но все пак решават да ѝ помогнат, когато разбират, че фирмата производител е ужасена от проникването на куклите в реалния свят и преследват Барби, за да я заловят, още повече, че майката на едно от момичетата работи в същата фирма и дори отговоря за дизайна на облеклата на куклата… А Кен тръгва да събира информация, интересува се от коли, от коне и случайно се натъква на книги за патриархата… Идеята, за която не е чувал дотогава, му харесва и той решава да я реализира.
Когато Барби успява да се измъкне от преследването на цялото ръководно тяло на фирмата-производител, което напомня по-скоро група некадърни комедианти, отколкото сериозни бизнесмени, тя заварва Барбиленд напълно променен: превърнал се е в Кенленд, там е настъпил патриархат. Кен е завзел къщата на Барби, навлякъл е някакво наметало, което напомня по-скоро родопски китеник; Барбитата са се превърнали в покорна прислуга, обслужват момчетата, разнасят напитки и непрекъснато питат: „Някой да иска биричка?“ Възстановени са всички шаблонни представи за превъзходството на белите мъже и заробването на жените в бита и в семейството. Преди повече от 50 години в „Третата вълна“ Алвин Тофлер бе обяснил произхода на напреженията в „атомарното 4 семейство – двама родители и едно, две или повече деца, със съществуването в него на различни исторически епохи: онзи, който работи навън и осигурява финансово семейството, е в епохата на пазарната икономика на капитализма, докато този, който се труди у дома и се грижи за домакинството, е във времето на натуралните отношения и в епохата на феодализма. Преди време в Германия опитаха да намерят финансов еквивалент и да определят пенсия за жените, които цял живот само са се грижили за домакинството, но се провалиха. Създателите на „Барби“ никак не се интересуват от икономическите измерения на противоречията между мъже и жени, тук разделението е на чисто и единствено полова основа.
Барби е убедена, че мозъците на момичетата са увредени и нещата трябва да се променят. Как? Като се използват вредните инстинкти на мъжете: първо да бъдат накарани да ревнуват, а след това, защото са насилници по природа, да се сбият. И на екрана е аранжирана нелепа хореографска битка с пластмасови ракети за тенис…
Всичко бързо се урежда, редът е възстановен, Барбитата отново са „нормални“, Кен плаче и се разкайва. И малко преди финала е вмъкната още една важна сцена, която няма много общо с действието във филма, но изглежда много важна за окончателното дооформяне на посланието в него, ако някой от зрителите в салона все още не го е разбрал: girlpower, властта на момичетата е установена, дори в състава на Върховният съд в Барбиленд има само жени. Въпросът към Председателката на този съд е дали някой Кен би могъл да бъде член на Върховния съд? Отговорът е: „Не, само в някоя от низшите инстанции…“ Очевидно, представителите на „силния“ пол трябва да преминат през изпитанията, които са преживели жените, в борбата си за равноправие. Сега това ще е съдбата на мъжете.Тези фрази не са случайни, те са подготвени в предишен епизод от филма, в него питат Председателя на Борда на директорите на фирмата, която произвежда Барби: защо в неговото управително тяло няма жени. Той дълго мънка и накрая успява да си спомни, че някога все пак в Борда е имало… една жена.
В този филм всичко е премислено, под външната лъскава обвивка той звучи като ясна декларация на конкретни, силно пропагандирани и налагани днес идеи.
Няма съмнение, че днес обществото е много по-различно, отколкото в края на 19 век. Развитието на технологиите е променило много неща, оттогава жените масово са излезли на пазара на труда, те активно се включват в социалния и в икономическия живот. Не всичко е идеално, съществуват реални и нерешени проблеми, например неравностойното заплащане на половете. Жени все повече се включват в управлението, в икономиката, в образованието, в политиката, но кой знае защо ни натрапват налудничавата идея за квоти за жени в управителните тела на големите фирми. Някъде даже въведоха парични глоби за фирми, които не са изпълнили това условие, а това, откъдето и да го погледнем, е нарушаване на основни човешки права по полов принцип. Но създателите на „Барби“ мислят другояче и пропагандират друго.
Резултатът е един приятен, красив и забавен, но не особено дълбок като мисловно съдържание филм, превърнат в декларация, която пропагандира конкретни и широко разпространени днес идеи. И понеже сега много неща са забравени и сякаш всичко се случва за първи път, ще припомня, че някога, когато кандидатствах в университета, имаше квоти, запазени … за деца на активни борци. Добре дошли в епохата на зрелия… либерализъм!