Има една стара стогодишна софийска къща, в която са живели потомците на държавника д-р К. Стоилов. В нея се е пазил неговия архив, пазят се портрети, някои негови вещи. Сто години се пази и неговата голяма библиотека, акуратно каталогизирана от него (част от нея сега запълва една специална стая в Столичната библиотека). По мазета и тавани все още се откриват някои и друг документ или предмет. Или лента от негови ордени. Самите ордени, които са имали брилянти, са продадени скоро след смъртта му, за да се посрещнат разходите по отглеждане на петте му деца. Сред паяжините се валя един бюст на държавника. Главата отделена от долната част. След реставрация бюстът става съвсем представителен – творба на скулптура Жеко Спиридонов в началото на 20 век. В един сандък сред семейната кореспонденция се натъквам на писмо от Стоилов до княз Батенберг от 22 април 1889. Написано е калиграфски на френски език и конфиденциално се обсъждат политически проблеми в България след преврата и детронирането на княза. Това е вероятно последният документ, който откривам от големия му архив, предаден в Държавния архив.
„Винаги съм бил само обладан от любов към отечеството си и винаги съм действал от това подбуждение”
(д-р К. Стоилов, „Дневници“)
Умирайки (1901 г.), ненавършил 48 години, Константин Стоилов оставя съпругата си Христина с пет невръстни деца и много дългове. Взел е заем за да построи в 1896 г. (архитект Йозеф Прошек) голяма къща на улица Шипка 2 (на мястото на сегашното северно крило на Университета). Дълга погребална процесия го изпраща до вечния му дом. Поставят в ковчега любимата му иконка. Така завършва животът му, наситен с активна политическа дейност в последните десетилетия на 19 век.
Д-р К. Стоилов е роден в Пловдив (1853) като единствено дете на копривщенката Мария Моравенова и Стоил Стоилов Зааралията, известен с нетърпимостта си към гъркоманите. Да се гърчееш в средата на 19 век е било много полезно за бизнеса. Един от роднините на Мария Моравенова си сменя името на Метакса. Низвергнат от останалите от семейството, името му е изхвърлено от клоновото дърво.
След успешно завършване на началното и средно образование в Пловдив изпращат момчето в американския Роберт колеж в Константинопол. Там се учат и други българчета, които после активно участват в политическия и културен живот на България след Освобождението. Оттам заминава за Германия. Дипломира се като доктор по право в университета в Хайделберг, слуша лекции по гражданско право в Лайпциг и Париж.
Завръща се в България (1878) и се включва в оформилото се консервативно крило в Учредителното събрание в Търново. Проявява се като много добър оратор и просълзява всички с пламенното си слово за Македония, която е оставена съгласно Берлинския конгрес в границите на Османската империя. Отличното владеене на английски, немски, френски и класическите езици е важна предпоставка за разширяване полето на неговата политическа дейност и извън границите на България. Той развежда новоизбрания княз Александър Батенберг из България, разказва му за българската история, хора, бит, а така и сам я опознава по-отблизо. В продължение на 50 дни обикалят Европейските кралски дворове. Представят се на руския, немския, австро-унгарския император, на кралица и много други. Провеждат консултации с канцлера Бисмарк.
Стоилов става шеф на политическия кабинет на княза. Двамата не са навършили още 30 години. Опитват се да се избавят от либералната конституция, приета от Учредителното събрание. Не успяват за дълго в това си начинание. Опарват се от арогантното управление на руските генерали Соболев и Каулбарс. Това охлажда русофилството на Стоилов. Той разбира, че братушките съвсем нямат добри намерения и са по-скоро “врагушки”.
Идва Съединението. К. Стоилов завършва школа за запасни офицери и участва в сръбско-българската война. Награден е с орден за храброст. След години той участва в избора на Фердинанд за княз и е този, който го въвежда в българските дела. От писмата на княз Фердинанд се вижда доколко е бил зависим от указанията на Стоилов. Затова му надписва свой портрет на френски „je pense par Vous et j‘agis pour vous“ („Аз мисля чрез Вас и действам за Вас“). Трябва да си дадем сметка, че и двамата „интронирани“ български князе общуват първоначално на френски и немски. И са имали късмет да имат около себе си такъв начетен държавник като д-р Константин Стоилов. Партизанският печат в края на 19 век не смята така и го обявява за „царедворец“. Особено големи са нападките от стамболовистите, след като Стоилов поема управлението (1894 – 99). Несправедливо му приписват грехове като съучастие в убийството на Стамболов, на Алеко Константинов. Под перото на Алеко излиза фейлетона “Угасете свещите”, който се отнася за изборите в Бяла Слатина (1894). В пресата се появява следната „новина“ под формата на телеграма, изпратена от правителството: „Ако се види, че Цанковата кандидатура преодолей, някои наши приятели от Слатина или самото бюро може чрез угасвание свещите или взимание списъците да направи изборът да не се състои. В случай на несполука, считам вас за отговорен.“ Оспорвана е достоверността на тази телеграма. Изборите в Бяла Слатина са касирани не защото е извършена фалшификация, а за да не виси върху правителството всякакво подозрение. Това са изборите за VIII народно събрание, първото след падането на правителството на Стамболов. Антон Страшимиров пише: ”Общо е признато, че такива свободни избори в България не е имало нито преди тях, нито след тях”. Всички политически течения, и то с най-видните си общественици и политически дейци ((Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Величков, и др.) са представени в Събранието. Затова го наричат „интелигентно“. В това събрание Стоилов произнася една дълга реч за външната политика на България. „Малките държави като България трябва да осъзнаят, че тяхната сила се състои не в тяхната външна, а в тяхната вътрешна политика“. Не трябва външнополитическите въпроси да са различителна черта на политическите партии. „Те трябва да престанат да се делят на русофили и русофоби“. Тези думи звучат изключително актуално в днешно време.
През годините д-р К. Стоилов, изпълнява много дипломатически мисии, основава Народната партия, просъществувала десетки години след смъртта му. Прокарва редица закони, които също устояват десетилетия (до 1951 г. – Наказателен закон, Търговски закон, Закон за углавното производство, Закон за давност, Екзархийски устав, и др.). В началото на управлението на Нaродната партия Стоилов полага изключителни усилия да възстанови контактите с Русия, което довежда до признаването на княз Фердинанд от Русия и останалите Велики сили. Стоилов продължава икономическата политика на Стамболов. Същевременно са амнистирани много от лицата, забегнали в чужбина по време на Стамболовия режим. Минава се от самовластие към свобода и законност. След международното признаване на княз Фердинанд, заедно със Стоилов, извършват обиколка из европейските столици. За Стоилов това е трета поредна. След пътуването князът изповядва: „Навсякъде при срещите ни моят пръв министър произведе отлично впечатление и от много места ми се каза, че той би правил чест на кой да е европейски кабинет. “
Самостоятелната политика на Стоилов не е по вкуса на егоцентричния княз и той приема поредната оставка на гордия си министър-председател (1899 г.). В следващите години Стоилов се занимава с адвокатска практика и партийно строителство. След преждевременната му смърт князът прави всичко възможно да получи обратно кореспонденцията си, като обещава да се погрижи за образованието на децата. Но вдовицата рязко отказва. Децата завършват висшето си образование и взимат участие във войните. Вече в мирно време един от тях – Христо, се заема да обработи големия архив на баща си. Стоилов е водил редовно дневник, на места използвайки немска стенография, когато пише за щекотливи моменти от българската политика. В продължение на цели двайсет години Христо Стоилов посвещава свободното си време, за да подготви дневниците, писмата и други важни документи за печат. Но идва Девети септември 1944 г. и историята започва да се пише по съвършено друг начин. Тогава Христо решава да избере най-ценното от архива и да го укрие от властите. Те са предадени в Държавен архив чак след промените в 1989 г.. Внучката на д-р К. Стоилов – Ана Т. Чипева довършва обработката на документите, като добавя анотации и преписва и превежда кореспонденцията, която тя намира (из тавана и мазето) в копирните книги, останали от тогава.
За мен, правнукът. остана да се ровя и да търся има ли изостанали документи и писма. В една мухлясала папка с кореспонденция между синовете на д-р К. Стоилов намирам писма от 1937 г., пратени от цар Фердинанд до най-големия син – дипломата Стоил Стоилов. Ето какво му пише царят, който след абдикацията си живее в семейното имение Кобург: „Стилът и мислите във Вашето писмо напомнюват докладите на Вашия покоен Баща и то възбуди у мен най-мили спомени за ползотворната дейност на този рядък по своите познания и образование наш държавен мъж, който, в продължение на много години, беше мой близък сътрудник. Ранната негова смърт беше една голяма и незаменима загуба за България.“ Как годините могат да изгладят обтегнатите им отношения и оставят само добрите спомени.
Днес домът на Стоилови вече не съхранява документалното му наследство. Останали са само портретите, мебелите, и духът на това семейство, който продължава да витае в това времеубежище.