Виждайки за първи път самолет да лети, големият руски поет Александър Блок (1880 –1921) възкликва: “Как може да лети без сърце!“ Казвал съм това учудване на колеги отвъд океана, но никой от тях не разбираше сърцето на Поета. В такива случаи испанците, особено Ф.Г. Лорка, казват No tiene duende (Няма емоция, няма душа).
Откакто съм научил максимата на Рене Декарт „Cogito ergo sum“ („Мисля, следователно съм“), се учудвам: „Как може да се мисли без сърце?“. Как може да си „мислещо нещо“ (thinking thing на Джон Лок), без да си чувстващо нещо! Джон Лок вече е знаел, че „няма нищо в разума, което по-рано да не е било в усещанията“.
Връзката мозък–сърце е уникална: „чувстващ мозък“ и „мислещо сърце“. На тях са посветени книгите на Антонио Дамасио „Грешката на Декарт: емоция, мисъл и човешкият мозък“ (Descartes’ Error: Emotion, Reason, andtheHumanBrain) (1) и „В търсене на Спиноза: радост, тъга и чувстващият мозък“ (Looking for Spinoza: Joy, Sorrow, and the Feeling Brain) (2).
Дамасио е професор по невронаука и ръководител на Института по мозък и творчество в Университета на Южна Калифорния в Лос Анджелис. Той замени рационализма на Декарт с емоционалния рационализъм – и така „Мисля, следователно съм“ се превърна в „Ние не сме мислещи машини, ние сме чувстващи машини, които мислят“.
Дамасио и сътрудници използват магнитно-резонансна томография (magnetic resonance imaging – MRI) за получаване на образи от пациенти с увреждане на области на мозъка, отговорни за емоциите – тези хора губят способността да мислят разумно, не могат да вземат правилни решения и развиват синдром на Буридановото магаре (3 – 5, виж също 6).
Повече от сто години преди Дамасио, трансцеденталният есеист Ралф Емерсън през 1837 г. изнася лекция в Харвардския университет, която посвещава на „тези, които чувстват, а не само мислят“. На 25 април 1973 г. в Мадрид, в своята лекция „Моята проза“, Хорхе Луис Борхес казва: „Всички знаем, или по-скоро чувстваме, което е най-добрата форма на познание, че Дон Кихот не се състои само от низ от думи, написани от Сервантес“.
Вероятно така е мислил и свръхфилософът Фридрих Ницше, когато през 1878 г. е написал: „Има повече мъдрост във вашето тяло, отколкото във вашата най-дълбока философия“. – един от афоризмите му в „Човешко, твърде човешко: Книга за свободните духове“ (Human, All Too Human: A Book for Free Spirits). И още, „Бутилка вино съдържа повече философия, отколкото всичките книги на света“ – допълни Луи Пастьор.
Много преди Лок, Ницше, Пастьор, Емерсън, Блок, Дамасио и Борхес, през 1760 – 1762 г. Паисий Хилендарски в „История славяноболгарская, собрана и нареждана Паисием иеромонахом…“ е написал: „Любомъдри читателю, да употребиш тия знания за умна наслада“. Всичко това е ехо от „Човек е душа, която си служи с тялото“, изречено от Сократ.
След всичко написано, достигам до Ecce Homo Apollonysius (Ето Човекът Аполонисий) – симбиоза на ценности на Аполоний-и-Дионисий, на живот с мисъл и разум (vita contemplativa – съзерцателен живот) и живот с емоции и веселба (vita activa). В противен случай, при дихотомия – тоталното им разделяне, както е мислил Ницше, ще трябва да си припомним диагнозата на Сьорен Киркегор (1813–1855): „Човекът е едно животно, което боледува от разум и затова е обречено на гибел. Заради Аполониевите ценности, той загърбва същинските Дионисиеви стойности на живота.“
Обаче, днес – повече от 150 години след Киркегор – човекът е едно животно, което боледува от консуматорски нагон и примитивен хедонизъм, и затова е обречено на провал. Заради криворазбраните Дионисиеви, той загърбва Аполониевите ценности на живота – Разум и Мъдрост. Но не съвсем – може би ще осъзнаем, че „всеки от нас е ангел с едно крило и можем да летим само прегърнати“.
В книгата (1872) „Раждането на трагедията от духа на музиката“ (The Birth of Tragedy Outofthe Spirit of Music), Ницше въвежда „дихотомията между Дионисиевото и Аполоновото във всички нас, която произлиза от самата природа и може да се приложи към изкуството, психологията, етиката и политиката“. Ницше, който „е казал всичко и обратното на всичко“ – заключение на Джорджо Коли (философ и съредактор на книгите на Ницше), който твърди, че „животът винаги включва борба между тези две части, всяка от които се бори за контрол над съществуването на човека“.
Докато в „Недовършената градина“ Цветан Тодоров пише: „Скалата на Сизиф неспирно се търкаля обратно по надолнището. Но съдбата на Сизиф не е проклятие, просто такава е човешката участ, която не е нито завършена, нито съвършена. Според Русо и Монтен, „доброто и злото текат от един извор“. Подобно на:
„Въпреки това, Русо и Монтен мислят, че усъвършенстване е възможно“ – продължава Цветан Тодоров. Възможно е, ако Жан-Пол Сартър не е прав, че „Адът – това са другите“, което не приляга обаче на Je est unautre („Аз е другият“) – написано от Артюр Рембо на 13 май 1871 г. в писмо до своя учител. Сартър не приляга и на „Обонато – Аз съществувам, защото ние съществуваме“: „Един антрополог предложил на деца от африканско племе да поиграят на една игра. Той поставил до едно дърво кошница с плодове и се обърнал към децата: „Този, който първи пробяга от тук до дървото – цялата кошница с плодове ще бъде негова“.
Когато дал знак на децата да започнат да тичат… те се хванали здраво за ръце и побягнали всички заедно. А след това всички заедно седнали и се наслаждавали на вкусните плодове. Поразен, антропологът попитал децата защо не побягнали поотделно, така всичките плодове ще бъдат само за един и той ще може напълно да им се наслади. Децата отговорили: „Обонато“. Нима може един да бъде щастлив, ако всички наоколо са тъжни? „Обонато“ на техния език означава: „Аз съществувам, защото ние съществуваме“.
Лошото е, че „в човешкия мозък има механизъм, който е предназначен да дава приоритет на лошите новини“ – написа Даниел Канеман – един от най-големите учени на нашето време, нобелист-2002 по икономика (има рекордните 400 088 цитирания на негови публикации). Интересна в контекста на Ecce Homo Apollonysius е и неговата хедонична психология – тя изследва emotional well-being, какво прави преживяванията ни приятни или неприятни. Ето още една мисъл, споделена от Канеман: „Най-лесният начин за увеличаване на щастието е контролирането на начина, по който използвате времето си. Можете ли да намерите повече време за нещата, които обичате?“.
„Ако намерите, може да бъдете щастливи“– казва Канеман.
„Щастлив е този, който смело е готов да защити, каквото обича“ (Felix, qui quod amat defendere fortiter audet) – допълва древноримският поет Публий Овидий.
В заключение, остава да се изчисли при колко земляни (жители на Земята) Аполониевите и Дионисиевите ценности си противодействат (живеят в борба), както мислеше Ницше, и при колко тези две части са симбионти – живеят интерактивно в Homo Apollonysius. Все пак, не мога със сигурност да кажа нито латинското Dixi (казах всичко, което имах да кажа и по този начин спорът е решен), нито: „Разбирахте ли ме?“ – грешката на Ницше(?)1.
Литература:
- Damasio A.Descartes’ Error: Emotion, Reason, and the Human Brain. 1994. Putnam. ISBN 0-399-13894-3.
- Damasio A.Looking for Spinoza: Joy, Sorrow, and the Feeling Brain. 2003. Orlando, Florida: Harcour tpublisher.
- BecharaA,DamasioH, Damasio AR. Emotion, decisionmakingandtheorbito frontal cortex. Cereb Cortex 2000;10(3):295 – 307.doi: 10.1093/cercor/10.3.295.
- Damasio A, CarvalhoGB.Thenatureoffeelings: evolutionary and neurobio logical origins. Nat Rev Neurosci 2013;14(2):143-52.doi: 10.1038/nrn3403
- Carvalho GB, Damasio A.Interoception and the origin of feeling: A new synthesis. Bioessays 2021; 43(6):e2000261. doi: 10.1002/bies.202000261.
- Chaldakov GN. In: Homo Janus. Psychology and Psychopathology (notonly) of Bulgarians. Thirdre vise danden large dedition.2018. Published by Morskisvyat, Varna, Bulgaria.ISBN: 978-619-7328-12-7
1. По анология на свръхчовек (немски, Übermensch) – термин, въведен от Ницше в неговата книга „Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого“, само свърхфилософ като Ницше може да напише: „Защо съм толкова мъдър“, „Защо съм толкова умен“ и „Защо пиша толкова хубави книги“ – в книгата си „Ecce Homo. Как се става такъв, какъвто си“. Ето част от нея:„Аз съм само едната страна на нещата – другата са моите писания. Най-напред ще разгледам въпроса за разбирането и неразбирането им. И то бегло, както и подобава, защото още не им е дошло времето. Самият аз не принадлежа на съвременността… Един ден ще бъде необходима институция за преподаване на онова, което аз считам днес за необходимо, ще учат как се живее – а вероятно ще има катедра за интерпретиране на Заратустра“. Заключителната част на книгата е „Защо съм една съдба“ – тя завършва с думите: „Разбрахте ли ме? – Дионисий срещу Разпнатия“.