Пламен Трайков е роден през 1952 г. в Пловдив. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, по-късно и журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски”, а сега му предстои дипломиране и в Богословския факултет на Софийския университет. Работил е в „Книгоразпространение”-София, издателство „Отечество”, бил е директор на 110 основно училище „Проф. Гаврил Кацаров”, София, В момента е пом.-директор по учебната дейност в 24 СОУ„П. К. Яворов”, София.
Автор е на книгите: „Конкурс за щастливци”, сборник с разкази, 1984 г., „Уличница”, роман, 1998 г., „Корабът”, роман, 2009 г.
С приятелите на InSpiro Пламен Трайков споделя своя разказ „Смахнатата Нора”.
Понякога съседите й я чувахме да пее. Нещо като арии из опери. Панелните ни убежища ехтяха с няколко етажа нагоре и надолу. Никой не знаеше със сигурност, но се шушукаше, че някога е била оперна певица. Преди да откачи. Не беше ясно и дали има зрънце истина в мълвата, че е превъртяла вследствие изнасилване. Ако човек внимателно се вгледаше в лицето й и проявеше известно въображение, можеше да заключи, че е била хубава. Психично болните сякаш се мумифицират и ако тя би полагала грижи за външността си, не би била за изхвърляне и днес. Но уви – майките и бабите от входа успешно използваха Нора за усмиряване на злоядите и непослушни деца – визуално тя напомняше на злите магьосници от приказките: чорлава коса до кръста, раздърпани пъстри дрехи и блуждаещ поглед. Но всички във входа знаеха, че Нора не бе от опасните луди, макар че нерядко по пълнолуние или при магнитни бури – един бог знае – тя започваше да крещи с пълно гърло и колкото силите й държат. И яростно да се кара с някого – сигурно се чуваше и в отсрещния блок. Дали в болното й съзнание не изплуваше сцената с изнасилването? Никой никога нямаше да узнае.
Обитателите на входа избягваха Нора и щом станеше дума за нея, само се подсмиваха. Тя живееше сама, почти не излизаше, не общуваше с никого, но аз имах късмета да сме на един етаж, врата срещу врата и в качеството ми на най-близък като разстояние съсед, Нора нерядко звънеше у нас. Щом отворех, безумието в погледа й мигом изчезваше и ако изключим обръщението, тя звучеше съвсем нормално. Казваше ми:
- Другарю Петров, кога се пада Черешова задушница?
Или:
- Другарю Петров, имате ли да ми услужите с малко кафе?
Или:
- Другарю Петров, ще ме почерпите ли една цигара?
Услужвах й. Случваше се и да каже:
- Мирише на нещо хубаво от вас, ще ми сипете ли малко, че огладнях? Като ми донесат от службите, ще ви го върна.
Службите бяха онези хора от социалните дейности, които ежедневно й носеха храна. И действително – на другия ден като ответен жест тя ми поднасяше чиния с някаква манджа, която аз, разбира се, деликатно отказвах.
Един ден, връщайки се от работа, станах свидетел на странна сцена: на площадката пред нейната врата дружелюбно въртеше опашка едър пес, тя, клечаща, го галеше по главата, а той току я близваше по лицето. Ако се съдеше по празната тарелка и сервилната опашка, песът беше сит. Доволна изглеждаше и тя.
Така се сдобих с нов съсед, нощуващ върху изтривалката отсреща. В началото бездомникът се появяваше епизодично, сетне, когато вън застудя, зачести всеки ден. Нощуваше, сетне излизаше, ала в зимните студове взе да пребивава върху изтривалката и денем. Нарекох го Норко – едър и дългокосмест, той като че прие площадката за свой дом – акустично огласяше целия вход с гръмовен лай, особено когато съседът от петия етаж извеждаше на разходка домашния си любимец. Но и Норко бе безобиден като стопанката си.
Не зная дали бе случайно, но сякаш след появата на кучето Нора спря да крещи. За сметка на оперните арии, които зачестиха. Като се заслушвах, струваше ми се, че пее вярно и че наистина има гласови данни.
Нора се бе превърнала в Норма…
Ала от известно време чувах как комшиите взеха да роптаят. Един ден на входната врата до пощенските кутии се появи лист с надпис: „Мили съседи, не пускайте кучето във входа, много силно лае, плаши децата, а и стълбищата са плувнали от фъндъци козина. Не е хигиенично, а нямаме чистачка.”
Да не го пускаме, но как? Излизащите нерядко оставяха входната врата отворена и кучето идваше. Някои заподозряха Нора – че нарочно отваря вратата. И един ден домоуправителят почти ултимативно ме заведе при нея, за да й забраним „да превърта и храни тоз помияр”. Нора застана на прага с лукаво изражение. „Добре, добре – угоднически се усмихна тя. – Няма да го храня, добре!” Но щом затвори вратата, чухме я да вика отвътре: „Ще им мета стълбите на кукуво лятоо!”
Спогледахме се с домоуправителя и повдигнахме рамене. „Кой следи дали си взема лекарствата? – изхриптя той. – И дали изобщо някой й дава? Защо не я приберат в лудницата?! Или чакат да убие човек?! Егати лудата държава сме!”
Кучето продължи посещенията, разбира се. Привлечено от ариите, едва ли не. Но един ден на вратата на входа се появи механизъм за автоматично затваряне. И четириногият ни съсед изчезна мистериозно, както мистериозно се бе появил.
Нора мълча цяла седмица и нито веднъж не звънна на вратата ми с някаква молба. Докато една вечер не закрещя с нечувана сила. Накрая крясъците й преминаха в кучешки лай и вълчи вой – кварталът ехтеше.
Лудите живеят дълго. За да се преборим с тях, да живеем още по-дълго. И Господ да ние на помощ.