Слово и личности

Брой № 4 (62) / септември 2021, Грип в сянката на COVID-19

Честните хора и златните монети си приличат по това, че в смутни времена и едните, и другите изчезват.

Райко Алексиев

 

 

През настоящата 2021 г., на 15 май, се навършиха 100 години от рождението на Александър Геров (15.05.1919 – 22.12.1997). При написване на името в прозореца на Google до последната изписана буква не се появява информация за поета. Геров, в дълга поредица от безименни съименници, които ще имат щастливата участ да напомнят за поета. На него Константин Павлов посвети четиристишие с намигване, признателен поклон пред най-лапидарния български поет:

 

 

Посаждам картоф –

пониква роза –

убиват ме като вещица. 

Здравей, Сашо, 

прости многословието.

 

 

Запомних Александър Геров такъв, какъвто е на фотографията. Имахме една-две срещи в един кратък отрязък от време, малко преди да си отиде от нас.

 

Свърза ни друг поет – Дамян Дамянов, който искрено обичаше Геров и ме помоли да се погрижа за здравословните му проблеми. Двамата бяха много близки, като две непораснали деца, които си споделят игрите, не само защото живееха през няколко улици. Александър Геров се сърдеше детински и страдаше искрено, когато Дамян го биеше на шах, затова Дамян често му подаряваше победи, за да го накара да се чувства щастлив. Две поетични души, които бяха в разпра с физическия свят.

 

При редките си посещения при Геров в спомените ми се е приютил един малък, оскъдно обзаведен апартамент, без телевизор, с малко радио, което дърдореше непрекъснато на една и съща новинарска станция, малък шкаф-библиотека, побиращ около стотина книги, маса около притихнал прозорец, на който кацаха гугутки, за да погонят по перваза трохите, подхвърлени от поета. Лапидарно обкръжение, каквито бяха и стиховете му. Геров пушеше мълчаливо с едно тиково примляскване, сякаш изтегляше с усилие думите, които изричаше тихо, накъсано и бавно. Повечето време мълчеше. Изглеждаше замислен и тъжен. Страдаше – телесно и ментално. Душата му сякаш витаеше другаде. Беше вече болен и някак далеч от битието, емигрирал в съзнанието си. За него се грижеше предано брат му, който идваше периодично да му почисти и отговори на насъщните му нужди. Когато изплуваше за кратко от мислите си, задаваше странни въпроси, като дете, което тепърва опознава света. Пишеше дълги писма на отдавна починалата си съпруга Тамара, пускаше ги в пощата, после ги вземаше и сам им отговаряше. Така си кореспондираше приживе обратно с другия свят, който го теглеше. Духът на починалата му съпруга не го напускаше и той живееше в непрекъснато общение с него. Мисля, че в периода на нашето познанство беше толкова откъснат от тялото си, че вече не пишеше поезия.

 

Остана ми и един ярък спомен от посещенията ми в дома му. Забелязвайки малката му библиотека с около стотина книги, попитах защо няма повече книги (при останалите поети и писатели бях свикнал да виждам големи библиотеки), а той отвърна, че не му трябват много книги, защото, когато пожелае да прочете нещо, чете Атанас Далчев. Затова пишеше поезия.

 

 

Най-хубавото

Най-хубавото на смъртта 

е туй, че идва ненадейно. 

Поемаш въздух със уста 

и се унасяш постепенно.

И постепенно става леко 

на мозъка ти разрушен, 

че тръгваш много надалеко 

и все ще стигнеш някой ден.

 

 

Прочетох книгата на Георги Йорданов „Поврати“, трета част от неговата мемоарна трилогия. Георги Йорданов е от онези хора, които ме респектират с ерудиция, загриженост за националната култура и традиция, етичен патриотизъм, почтеност и доброта. Не съм бил близък с него в онова време, когато беше министър на културата, най-добрият, който България е имала в последните десетилетия, но в последните години се сближихме и го опознах.

 

Днес като никога имаме нужда от личности с ренесансов дух и просветен ум, посветени на идеята за опазване на националното културно наследство, традиции и памет.

 

Ето един пасаж от книгата му, който спря дъха ми:

 

На Букурещкия конгрес през лятото на 1913 г. всички са срещу победилата в Балканската война България. Народът отново изживява най-трагични събития, които като че завинаги слагат черен паметен знак върху националното ни развитие. Несломимата българска армия, която превъзхожда по численост общия брой на войските на Сърбия, Гърция и Черна гора, изнася огромната тежест за разгрома на турската империя. Но с Букурещкия договор България получава едва 14% от освободената българска територия с българско население. Коварната Сърбия увеличава близо 35% територията си, а Гърция – повече от 40%, главно за сметка на земи с българско население. И двете доскорошни съюзнички подлагат на терор и гнет нашето население в заграбените земи, който в много отношения напомня за турските злодейства. Доказателство за това е ужасът в Крагуевац. На 10 април 1914 г. сръбските завоеватели водят пред чужди дипломатически представители 2 200 млади българи от Македония, за да се закълнат като сръбски войници. Те обаче категорично отказват да се отрекат от майка България. Обезумелите нови господари на Привардието показно разстрелват по един млад българин на всеки десет.“

 

Днес е трудно да осъзнаем подобна патриотична дързост в защита честта и достойнството на Отечеството. Българските „патриоти“ стигнаха дъното и народът, чувствителен към политическите маскари, показа къде им е мястото – на политическото бунище.

 

Слава на 220 български войни от Крагуевац, останали в светлата памет на Отечеството!

 

 

През 1957 г. в „Славеите пеят“ Константин Павлов написа:

 

О, колко много славеи!

Млъкнете, славеи!

Проклети славеи!

… Дано в настъпилата тишина

един-единствен гарван се обади,

за да ни каже истината. 

Страшната!

 

 

Колко броя български гарвани като Константин Павлов има днес? Тишината е гръмка…

Константин Павлов беше най-кресливият сред гарваните. А гарваните бяха малко, прелитаха на малки ята, но полетът им ги отведе далеч – Иван Радоев, Иван Динков, Христо Фотев, Борис Христов

Оставиха след себе си заглъхващия грач на правдата… Понякога го чувам – самотен, раздиращ тишината, като паметно прелитане.

Търсят се новите български гарвани, изчезващ вид в българското общество, на което приживе Константин Павлов постави диагнозата:

 

Дано се лъжа:

днес

демокрацията се оказа по-тъпа от комунизма.

 

А през 1993 г. в „Обувка, вярна като куче“ поетът предсказа бъдещето ни, в което ще избягаме, накуцвайки с една единствена обувка:

Навън. 

Тази нощ, 

бягайки

(от фашизъм, от комунизъм

и – демокрация),

изгубих Едната обувка.

(Прежалих я.)

 

Жорж Велински, талантлив карикатурист, главният редактор на „Шарли Ебдо“, загинал при атентата върху редакцията на изданието в Париж, казваше, че днес „светът се е превърнал в огромен бардак, където различните държави са, според обстоятелствата, сводници, курви или клиенти“. Къде сме ние в този объркан трипътен свят? Можем ли да вървим по свой път, без посредничеството на сводници? Ще достигнем ли някой ден до висотата на народ с общо, споделено бъдеще, а не безпътна, разделена нация от асоциални, егоцентрични, самотни индивиди. За тази непоносима самота пишеше Иван Динков, която разделя деня от нощта, майка от синове, човек от човека:

 

Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.

Налива ум на камъка студен.

И страшно е, че всяка нощ е чужда,

когато всеки ден е споделен.

 

Несподелените ни нощи се стопяват в мътна като „запотено стъкло“ утрин и тежък като сизифов камък ден. Човекът е социално същество, което се оглежда през и в другите. Ние сме загубени без общение с ближните. Новороденото не би могло да оживее без родителите си, а възрастните ни родители не биха се справили без нас. Ако живеем сами, бихме съществували с егоистичните инстинкти за самосъхранение на животните и не бихме имали морал – добро би било само това, което е добро за нас.

 

Вече две години не мога да прочета всичко, написано от Цветан Тодоров, което може да бъде намерено на българския книжовен пазар. Това е най-високото ниво, до което е достигала българската интелигенция. Цветан Тодоров като никой друг от неговия висок ранг умее да пише едновременно леко, умно и увлекателно за неща, за които е трудно да се пише, ако не ги познаваш в дълбочина.

 

Ако искате да наместите представите си за френския хуманизъм, трябва да прекосите „Недовършената градина“ на Цветан Тодоров, който разисква върху представите за човешката същност, съчетание от природа, свобода, случайност и човешка воля.

 

Привършвам с Никола Радев. В „Книга за Никола Радев“, най-интересни са неговите интервюта, направени от Георги Борисов, Деян Енев, Хари Хараламбиев… Ако сте забравили кой е Никола Радев, ще си позволя да припомня. В онези години единствен той се осмели да стане редактор на литературния шедьовър на Цветан Стоянов „Геният и неговият наставник“. Издаваше Иван Динков и Константин Павлов, когато никой не искаше да чуе за тях. Първото издание на „Появяване“ на К. Павлов е негова заслуга. Също и първите издания на „Задочни репортажи“ на Георги Марков и „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков. Никола Радев не е най-значимият български писател, но е най-значимият български маринист, известен преди всичко със своя шедьовър „Когато Господ ходеше по земята“. Тази книга е прелестна разходка в света на руската класика, написана с предана любов към словото, изтънчен хумор, матова носталгия по друго време, наситено с литературни гении и с преклонна мъдрост. Трябва да си „хептен сурова букова талпа“, за да не се залюбиш с тази книга. Бургазлиите си падаме по маринисти.

 

Книгите не променят непременно света, но ни дават още една възможност да станем по-добри. Те ни променят така, както скулптор променя един каменен къс – първо с чука и длетото, после с шкурката. Личностите, които стоят зад добрите книги, са скулптури на душите ни.

 

Коста Костов

септември 2021 г.


 

Вашият коментар