Сеячът на надежда

Брой № 1 (34) / февруари 2016, Новости в респираторната медицина

Авторите на тази книга са Весела Димова и Сергей Илиев, двама лекари, свързани с приятелство от студентско време…

Творческият диалог на поетичния дует продължава години. Между написването на някои от публикуваните стихове, мисли и притчи има разлика от минути или часове, а между други разликата е 30 години.

„ Ти можеш ли да спреш неуловимото…“ – попита Сергей през далечната 1983 година, а Весела му отговори през 2013 – в първата им съвместна книга, „Вярата в теб”.

Отговори на въпроси и въпроси без отговор – като ръце, протегнати през времето.

Читателю,

Сега пред теб е продължението – „Сеячът на надежда”. Защото след Вяра­та идва Надеждата.

Пред Вас е една необикновена книга. Тя не е просто сборник със стихове. Тя е преживяна, тя е поетичен дует на две души…

 

Георги Байчев

*  *  *

Безмълвен си…

 

До корена на болката,

оголен

зад черната безкрайност

на зениците…

До бялото

в разчорлените облаци.

До самотата,

долетяла с птиците,

нахлула като вятър

през прозореца

и тихо

на леглото ти приседнала –

на мястото,

опразнено

от първата любов…

И още незаето

от последната…

В.Д.

 

*  *  *

Аз бях слънчоглед…

Но моето слънце залезе –

потъна зад някакъв тъжен,

мъглив хоризонт…

Аз бях слънчоглед…

Повярвайте,

мракът е бездна…

И станах човек,

сред човеци

намерил подслон…

 

Научих се бавно

да дишам

с човешкия ритъм,

да се боря за хляба,

по земята да стъпвам с нозе…

Но остана

проклетият навик

да диря в очите ви

онова непрежалено слънце…

И парченца небе…

В.Д.

 

*  *  *

Ако тежкият сняг

ни събори

по пътеките зимни,

помнете:

ние носим в гърдите си

пролет –

отпечатък от мак

е сърцето…

В.Д.

 

Шлифовах себе си

прецизно и настойчиво,

не се пилеех в празнословия.

Мечтаех в диамант да се превърна,

а се превърнах в свредел,

за да пробивам закостенялото

в душите и в сърцата

и да проникне светлина…

С.И.

 

Опитвам се да оцелявам

и не говоря за насъщния.

Полека се отдалечавам,

за да запазя същността си.

Но в миговете на безпътие

намирам в себе си посока.

Целта не оправдава пътя,

а пътят търси все високото…

С.И.

 

Заваля небето в мен,

мътни потоци потекоха

и удавиха  егото.

Гол седя на брега

и очаквам да дойде

жива вода,

да измия очите си.

Уморих се да гледам,

вече искам да видя!

С.И.

 


 

Вашият коментар