Сбогуване с принца

Брой № 1(13) / март 2011, Белодробен тромбемболизъм

(слово за Благовещение)

 

Хермелиновият Христо, фокусникът Фотев, роден в Истанбул, жител на Бургас, се стопи в София и легна завинаги в покойницата, в алеята на културните дейци. Той беше част от мистерията на поезията ни, но никога не е бил деец на културата. Беше роден за удавник, а угасна на сушата като Хемингуейовия “Старец”, но без морето. Христо Константинов Фотев, оглозган като риба-меч от пираните на болестта, бе отнесен от отлива на никаквите 68 години. Не сколаса да пипне с призрачните си пръсти последната си сборна книга. Цената й е колкото кило кашкавал, но поемите му са пламтящо петокнижие, събрани в тази домашна библия по нежност, в тази хрисима христоматия по яростно оцеляване…

Още приживе стиховете му приличаха на своя създател, а той на фина стъклена чаша. И затова, когато говорим за Христо, си представяме фонетичната му феерия, а когато говорим за християнската литургичност, си представяме и хулиганската му походка на спуснат сред тълпите бог. 

Слаб, невисок, вечно леко приведен, красив, магнетичен за публиката, винаги в черна тениска и черни джинси, митичен, харизматичен, роден за любов и питие, за цигара и извисена носталгичност, прероден за скрита скръб, за безмилостно безсъние и за млечната меланхолия по другостта…

 

Фотев е Малкият принц на любовната ни лирика. Той превръщаше тостовете и покаянията в свещенодействия, целият се състоеше от жестове и жестикулации, той бе самата влюбена възхита от по-добрите частици на живота…

Не се срамуваше да се преструва на слуга на словото, защото беше суеверен и суетен, знаеше, че великолепно владее настръхването на значенията и на епидермиса им. Той сякаш не рецитираше, а оракулстваше в особен свой транс. Опияняваше се от собственото си нежно жонглиране с остри предмети – внезапни видения, шумни струи от шампанизирани емоции, дивни движения, съществени несъществителни, ожесточени жестове, рошави религии, които сам измисляше, показни самоизстръгвания чрез извисяване, самотни вътрешни и външни салтоморталета, внезапни въздушни гмуркания, неподвижни стъпки, самоспасявания и самоунищожения…

Фотев е от онези пилигрими, които не са просто поети, а инструменти за поезия. Като Федерико Гарсия Лорка. Като Димчо Дебелянов. Като себе си. Поезията му е древна, почти древногръцка, поезия за слушане, а не за изучаване в леглото. Или за дисекция върху кабинетното писалище.

Поезията му е зрелищна, култова, некултурна, неправдоподобна, площадна, но не улична, театрална, но не сценична. Драматична, но не и трагична, достъпна, но недосегаема. Не става за пеене, защото самата е неизвестен вид вокал. Не става за маршируване, защото е твърде свободна, освободена, за да се подчини на командите на есента. Не става и за цитиране, защото наметката му на принц, от борова смола и морска сол, не би могла небрежно да се наметне на парчета върху голата душа. Както и цитатът не би могъл сам да се самоцитира. Наметката на Фотев можеше да бъде раздрана и захвърлена зад гърба на собственика й само от нейния собственик. И Христо го правеше, но не като Христос, а като роден в обятията на Босфора маг: великолепно, внушително, хипнотично, толкова истински, сякаш беше истина.

Иначе лъжеше. Лъжеше с безсрамието на дете, което не знае какво е срам. Три лета обещаваше, че ще вземем два домата и бучка сирене и ще идем на остров Болшевик да слушаме пеенето на делфините. И да отпиваме на малки глътки сунгурларски мискет, разреден с няколко капки обикновена вода. Лъжеше морето, че ще му стане коралово цвете. Лъжеше Бога, че може да се промени. Лъжеше поезията, че й остава верен. Лъжеше рибите, че няма да онемее, а обездумя като Моби Дик. Лъжеше водата, че му е достатъчна, а се водеше по акъла на океаните и океанките. Излъга за много неща и много същества, но остана верен на жулещата жажда за оная жидкост, в която пчелата се запечатва до дъно в чашката на цветето.

Беше идол за младите настръхнали от поезия кучета, които го надушвахме от триста километра. И всяко лято му ходехме на поклонение в Бургас – тогавашната Мека на поезията ни, въздушният Йерусалим на мечтите ни, високата Стена на плача за собствената ни отвесност. И го виждахме – замръзнал сякаш от восък, изваян в цигарения дим, в клуба, в някогашния буржоазен бургаски публичен дом, с чаша бяло вино в ръка, която светеше като свещица в полумрака, огледан в тънкото стъкло на виолетовата смърт на залеза… Бял и черен, графичен, измислен, играещ на безутешно влюбен младеж, Христо до сетния си дъх рецитираше собствените се молитви и мълчания, рецитираше паузите си, накрая сам се превърна в пауза – не говореше, а смучеше дълго думите си като невидими парченца чироз… Докосванията до отровата на солта и до гъдела от глътката на възкисело вино бяха част от вкуса на времето, което владееше и в което властваше негово високоблагородие Христо Константинов Фотев. Не успя да се впише в пейзажа на подарената ни свобода, в гледката на столицата и остана завинаги изрязан в надморския въздух и влажното великолепие на Бургас.

 

Който не е имал приключението да го слуша и вижда, няма да чуе и да види никога повече тайнството на зачатието – как от мъжката самота се стига до епилептичния крясък на гларуса и григорианските гонения на делфините. Имаше много свидетели на неговата есенна панихида, на неговата паника между дървесата, на непосилните му приливи към пейзажа.

Да помълчим за диригента на хора от удавници, за малкото момче, което не се вразуми и което не успя да погали всички жени, но поне се опита. Разбираше от жени, усещаше властта си върху тях и върху думите, те бяха част от неговото себеизразяване, от логоса на летящата му логика. Неподправено нежен към особено беззащитните, Фотев остава да гори като фосфориращата факла в пещерната утроба на грубостта. Той ни показа как се добива опиума на поезията, остави ни своите неизпълними алхимични рецепти и се завърна в сенките на вечността, във водите на бъдещите ни спомени…

Сега седи и пуши на самия ръб на Рая и си клати безгрижно краката над бездната, и продължава празнично да се самовъпроизвежда чрез своето всеопрощаващо слово пред единствения си слушател, пред единствения господин на име Господ – най-гостоприемният гостилничар в страноприемницата на вселената…

Кажи му наздраве и от нас, Христо!


 

5 коментара към “Сбогуване с принца”

Отговори
  1. Янаки Верани казва:

    Чудесно поетично слово, на което със сигурност би се зарадвал или се радва… Имах мимолетното щастие да се докосна мимолетно до това така скромно незаменимо величие …. Неминуемо вечна му памет!
    Но …. така и не открих автора на тези хубави думи….

  2. Louis казва:

    Прекрасно и чувствено написано!

  3. Ирина казва:

    Кой го написа това,беее..?! :) ) Прекрасно..и вярно!

  4. Веселин казва:

    Според мен източникът и автора на тази блестяща публикация е този:
    „77 години от рождението на Христо Фотев, най-любовния български поет“

    март 17, 2011Биволъ

    https://bivol.bg/fotev77.html

  5. inspiro казва:

    Списание InSpiro не ограничава авторите си да публикуват своите произведения и в други издания или в интернетпространството, а напомнянето на Румен Леонидов за големия поет Христо Фотев заслужава да получи достъп до по-голям брой читатели и почитатели на бургаския поет.

Вашият коментар