In Memoriam
Много рядък тип птица бе Стефан Десподов, с прелетна фантазия, с вътрешна симфоничност, с градска извисеност, която не му пречеше да диша естеството на свободните природи… Бе птица, която не пееше в общия хор, нито в послушните кафези на политиката, не си позволи да го раздава с прилични трели. Дори не гугукаше над капандурите на мансардите на своите приятели поети, а предпочиташе след трети петли да заспива сред техните уморени ангели. Деспо озвучаваше летатeлната си същност с мълчаливата си, необикновена озарена усмивка. Тя бе божия печат върху изрисуванато му лице, тя бе вълшебната портичка към душата му. Обикновено гениите са шумни, реактивни, агресивни, трошат забраните, нахлуват в заключените стаи на изкуството, правят от познанието си пиедестали и чакат някой да се сети да им поднесе в краката китка или венец. А Деспо имаше антигениално поведение – велик, събран, вслушан в себе си, нежен, усъвършенстван в цялост из работилниците на Бога.
Стефан поразяваше с естетиката на бунта си, бунт замислен, мислещ бунт, който те кара да мислиш. И със сетивата си, и със сивото вещество. Да разсъждаваш още докато стоиш втрещен пред виденията му, докато си още омаян, приятно зашеметен и възхитен до въздишка от видимата част на внушенията му. Деспо имаше собствена гравитация и тя гравитира около всяка негова работа. Дори да останеш леко озадачен, усещаш отново внезапно притегляне, след което излиташ отвъд картините му окрилен, възпят, възроден. В най-лошия случай пак се завръщаш, за да надникнеш оново и отново отвъд прага на зримото. И окончателно да претегляш на ум с невидимите си аптекарски везни нелогичната логика и логичния абсурд. Рисунъкът на Деспо е съставен от молекулите на модерността, това са премоделираните модели на родното ни, неизтребимо чувство за парадоксалност, това са алфавитите на нереалната ни реалност. Театралните му плакати блестят и ще блестят като златен гвоздей в подковата на крилатите ни национални вдъхновения, гвоздей, колкото забележителен и запомнящ се, толкова и скрепителен за свободните воли на древната ни духовитост.
Въздушната пътека от пламъчета, която Стефан остави подир себе си, са граничните състояния на една завършена орбита в приложното му себеизразяване. Но той наистана обнови с лекотата на гений българските ни представи за портретуване, обърна по гръб шаржа и го ошашави с цветност, целенасоченост, със скрити послания, с убийствени детайли, които се оказаха, че никога не са били само детайли, а основното – неговата добавъчна енергия към просветлението. Към откритието, към новаторството, към себеизненадата, която е способна да обича и да се подчинява само на Деспо – у когото нямаше ни миг деспотичност. Отиде си едно прелестно съчетание на блага душа и брилянтен дух, на човечен човек, безразличен към своята рисуваческа уникалност.
Карикатурите му не бяха смешни, но журитата в чужбина ги обожаваха, защото той рисуваше с мисъл, извайваше необикновеното в мисленето си, но туй не бе ни черен, ни бял хумор, защото такъв при Деспо отсъстваше като цел, под цел или над цел. По-скоро той се родееше със словесното вълшебство на Радичков, с казаното, но недоизреченото, с магиката на иносказанието, с многообемното си, сферично зрение. Имат го някои мълчаливи птици, които в мисловните си полети виждат всичко, което ги чака, което вече не ги чака, и онова, което ги гледа, докато оставят въображението си да лети успоредно с тях, като втора, умопомрачително свободна птица. Деспо я хранеше само със свобода, с волност и с почтеност, която самопроизвеждаше. Винаги бе верен на себе си – осъзнаваше качествата си, но се срамуваше да им обръща публично внимание. Изпитваше леко неудобство от вътрешните размери на таланта си и го пускаше на воля да кръстосва с разперени крила само нощем, когато двамата усърдно работеха за съзнанието на дневните хора.
Затова в този час на безвременна раздяла само ще прошепна:
„Сбогом, Деспо! Гениално създание, велик пич, сбогом, ненадминатий ваятелю!“
