Ани Илков
Има хора, които признават за „големи“ автори, само известните. Има други, които търсят наистина само стойностното. Настоящото представяне ще намери път и към сгодените за суетата, и към ценителите на словото, защото творецът Ани Илков е не само известен и талантлив, но и достатъчно смирен, за да заяви: „Аз не правя нищо особено… ТО идва отнякъде и се мъча да не преча.“
ТО – вдъхновението. Божественото озарение. Дуендето.
Открива му се в най-чист вид, вероятно, поради тази изключителна скромност. И поради отвореното му сърце – помогнал е на много „младоци“ в литературата.
Друг е въпросът кои от тях биха му казали: „Благодарим ти, учителю!“
Въпреки разочарованията, момчето от с. Ружинци, Видинско, знае, че съпричастието е най-хармоничното общуване със света, а творчеството – най-адекватната връзка с Бога.
Ако трябва да се спрем на сухите факти, те ще ни кажат:
завършил английската гимназия във Видин;
Българска филология в Софийския университет;
автор на 10 поетични книги;
автор на забележителната монография „Несъвършеният гений. Книга за Константин Павлов“;
автор на драматургически произведения;
носител на три литературни награди;
дългогодишен колумнист в седмичника „Седем“;
един от основателите на „Литературен вестник“;
преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ по възрожденска, а по-късно и по българска литература от първата половина на 20 век;
гостуващ лектор във Великобритания и Индия;
преводач от английски език;
сънувач.
Това, последното, го е признал пред читателите в най-новата си книга „Сънувачи“ – избрано от избраното. (Издателско ателие Аб, 2016)
Достатъчни условия да го приемем като явление в българската литература. Но най-важното условие – стиховете, които ще прочетете по-долу.
Ана Боянова
Любов към природата
На А.
„Всички цветя са дело на Ерос,
както и ето тия дървета.
Той кара да текат реките
и да веят ветровете.“
Мила моя, моля те, не бой се,
та любовта ни не е чувство, тя е свойство.
Кой кара нивите, градините да плачат
за плуга на дъжда и за мотиката на здрача?
Земята кой върти сред звездната плеяда,
та пролетта пред лятото да бъде вечно млада?
Не се страхувай ти, не се плаши,
телата ни с небесните тела са братя и сестри.
Нима не е космична тая свобода
Различна да те срещам денем, различна през нощта?
А времето върви и дъждовете падат,
и пролетта от лятото е с месец-два по-млада.
Страхуваш ли се? – гледай – иде мрак,
ще бъда там с доспехите от сън – с подгънат крак,
а ти ще си като живака жива,
обвиваш ме и ние сме щастливи!
Нощта минава, сякаш е балада,
А пролетта от лятото е с месец-два по-млада.
Не се плаши от любовта ми, тя те хваща
и те повежда за ръка с лице към страшното,
тя е платното, казвам, тя е стáна,
на който ний тъчем, преди да станем…
Нощта отмина – ти си толкоз млада!
А лятото с отрязана глава лежи на прага.
Козел
Аз – като млад – живеех до брадичката в тревите.
Със слава името си не нахраних,
Ала ден след ден
Все по-надолу раснеха косите ми,
Все по-нагоре – на златната поезия лъчите.
Баща ми, майка ми и мъртвите роднини,
Застанали до дъб или до круша,
отказваха с любов да ме прегърнат,
не искаха изобщо да ме слушат.
– Защо – попитах – вие не искате от мен
това, което бих могъл да върна?
Аз бих подложил под краката ви и ризата от лен,
И собствената си, остригана напролет, вълна.
Река ли – бурята ще ритна – да гърми!
Самата планина да проговори ще накарам!
А вие живеете във тъжните си дни
И веселите хвърляте нахалост…
Тъй раснех аз с поезията си – надолу
по хълмовете изпреварих всички хора,
дойдох до гроздобера пръв
и моят врат, и моята невинност
единствен дядо ми ги връзваше със вино –
червено като жертвената кръв.
Във онзи час, на есента под ножа
„Недей – му казах, – дядо, мойта кожа
в паницата на Трифон Зарезан ще стане златна.
И своя внук, Козела, ти не можеш
да стигнеш из високата трева,
не вдигай ножа!“
Какъв бе тоя опит във зорите на живота?
В онази първа есен ли узнах:
смъртта ще ми даде да пиша стихове! –
и гроздовото зърно ще е точка,
а лозовият лист ще бъде щит на щастието,
кум на последната отсрочка…
Изгубен бях сред сочната трева
в костюм на жертвено животно против грях,
но щом тревата тихо ожълтя,
изскочих гол от свойта кожа
и видях:
поникваха ми твърди, зли рога,
участвах във движението на сферите
и – сам ковач на своята съдба,
на път към пролетта, затънал в сняг,
във зодията на Козирога се намерих.
Късна есен
Няма за нас нито обич, ни нежност,
няма надежда и круша в средата на двора,
навън се е проснала есен и есен, и есен,
бъбрека вече е свит, наболява коляното,
ръката, повдигната бавно, се свлича надолу,
няма надежда и слънце в средата на двора.
Ние разбрахме:
в начало калта, после римата.
В началото иде и свършва живота.
Той посяга да вземе и дрехите редом с душúте,
смъква маските, пали съгласните звукове –
няма азбука вече, прекършен е нашият говор
като суха гора, над която пожарът избухва.
Как да излезем сега на площада,
щом нищо не трябва да има?
Как да питаме?
И как да отговорим?
Свиват се гласните, спада дебита на гърлото.
И водата потича отгоре надолу – студена,
лишена от мъдрост. Глухо стене капчук –
тъй иде и свършва живота.
Къртицата-орел
за пръв път виждаше света такъв
не свят а карта
не карта а разрязан корем
от който изтичат фекални води
самото безличие на живота
тя знаеше – това което свисти
около нея не е пръст нито пясък
и по студа го разбираше
нейният свят е фалирал
но се издигаше
и издигаше
нагоре
никога не бе виждала такъв свят
непроменим с мръсни реки
протекли напреко
и капките сълзи и кръв
отбелязваха пътя долу
по който няма връщане назад