Самотни във времето – Модерният хуманист Константин Константинов (1890 -1970)

Брой № 2 (45) / април 2018, Белодробен микробиом и обоснована антибиотична терапия

Светлозар Игов – последният енциклопедичен мохикан на българската литература, литературен критик с размах на исполин от върховете на световния Парнас.

 

„Самотни в нашето време“ – така нарича проф. П. Динеков редица български интелектуалци, останали извън светлината на прожектора, но осветили с присъствието си културната история. Трагичните въпроси за интелектуалеца и политиката, за писателя и властта в разделното време след 1989 година все повече тревожат мисълта му, терзае го съдбата на личности,  живели винаги в междувремие и останали самотни – цял живот на ръба между отминалото и още недошлото време.

 

„Самотен в своето време“ – така, по примера на своя професор, Евелина Белчева е назовала своята книга, посветена на един от тези знаменити „самотници” – главния редактор на „Златорог” Владимир Василев.

 

„Самотни във времето“ – така назовахме и ние нашата поредица от портрети, представени от проф. Светлозар Игов. Започваме с писателя    Константин Константинов – един от „расата“ на самотните хора, духовен емигрант – и в своето, и в нашето време.

 

Светлозар Игов, професор в ПУ „П. Хилендарски“

 

Най-популярната книга на Константин Константинов, книгата с най-много преиздания, е „Приказки за тебе“, която още след появата си през 1924 година става класическа творба на българската литература за деца. Неслучайно това е и първата му преиздадена книга след доброволното му оттегляне от литературния живот в периода 1947-1959 година.

 

А Константинов се оттегля от публичен живот след като в периода 1945-47 година е бил председател на писателския съюз, за какъвто е избран като убеден демократ и антифашист след 9.9.1944 година. С налагането на сталинизма обаче той става неудобен. Но оттеглянето му от литературния живот не означава творческо самоубийство. Напротив, Константинов се уединява, за да се вглъби в писане на най-значимата си творба, безспорния му шедьовър „Път през годините“, чиито три тома излизат в първите години на т.нар. „размразяване“. Редом с мемоарния епос на националната революция, „Записките“ на Захари Стоянов и документалния епос на държавното устрояване, „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев, „Път през годините“ като мемоарен епос за създаването на модерната българска култура през първата половина на ХХ век е една от трите основни класически книги на българското национално самопознание. „В търсене на изгубеното време“, с една бергсоновско –прустовска философия на паметта, с живописно-изобразително майсторство и поетична одухотвореност, Константинов възкресява в мемоарите си атмосферата на българския културен живот, а дарбата му на аналитичен психолог, белетрист-живописец и критик-интерпретатор дава поредица от блестящи портретни медальони на писатели, художници, театрали , общественици.

 

Летописецът на модерната българска култура Константинов сам бе един от най-значителните й строители – и като белетрист, и като проницателен критик, и като взискателен преводач, и като есеист. Макар да е най-младият, включен в прочутата антология на българската поезия на Дебелянов и Подвързачов, Константинов рано изоставя поезията, за да се изяви блестящо в прозата. Формиран в кръга на краткотрайното списание „Звено“, където около рано загиналия Димчо узряват най-добрите пера на следвоенната литература – Лилиев, Йовков, Георги Райчев, Багряна, Константинов най-напред се изявява като проницателен критик – той създава първия интерпретаторски образ на Димитър Бояджиев, Дебелянов, Багряна… За съжаление рано изоставя критиката, която днес е най-непознатата – дори за изследователите – част от литературното му наследство. Но ако критиката губи в негово лице едно проницателно перо, художествената проза и есеистиката печелят едно от най- значимите си имена . Ако „Път през годините“ е най-ценната летопис на българската култура от първата половина на века, книгата му „Нашата земя хубава“ (1938,1945) е – редом с Вазовите пътеписи – нашето най-хубаво родинознание.

 

Още преди в периода на своето творческо мълчание 1947-1959 да се отдаде и на превода, Константинов прави забележителни преводи от френски и руски език. Той пръв откри на българите Иван Бунин, за когото написа и чудесен протрет, на него дължим и откриването на Антоан дьо Сент Екзюпери. На българската култура Константинов даде и чудесни преводи на класически творби от Пушкин, Толстой, Тургенев, Чехов, Флобер, Зола, Мопасан, Ромен Ролан, Дюамел и др.

 

Макар че цялостното му творчество според мен е недостатъчно оценено и популярно, най-недооценена за мен е неговата художествена проза. Константинов е автор на един роман, публикуван през 1931 година – „Кръв“. Несправедливо обруган от догматичната комунистическа критика като „фашистки роман“, „Кръв“ е всъщност хуманистично проклятие срещу насилието, написано от позиции „над схватката“. Не този роман е обаче значимото му постижение в белетристиката. Защото най-ценният му принос в повествователното изкуство са късите му разкази. Първата му издадена книга е с разкази „Към близкия“ (1920 г.), след нея в междувоенния период издава още няколко сборника с разкази. Двамата големи майстори на българския разказ, Елин Пелин и Йордан Йовков, са тематично свързани със селото. За разлика от тях героите на Константинов са обитатели на града – малкия провинциален градец, или озовали се в световни мегаполиси. За разлика от други пионери на урбанистичната тема в разказа, като Вазов и Г. П. Стаматов, Константинов задълбочава психологизма в изобразяване на вътрешния душевен живот на героите. Сред разказните шедьоври на Константинов бих отбелязал творби като „Заник“ , „Неврастения“, „Седем часа заранта“. А любимият ми разказ „Една нощ“ заслужава да бъде включен в антология на най-хубавите световни разкази на ХХ век със забележителното психологическо прозрение, че интимният свят на индивида е непроницаем дори за най-близките му.

 

Европеизмът и родолюбието в българската култура нерядко са се израждали в екстремните взаимоотричащи се противоположности на вулгарно патриотарство или национален нихилизъм. Константин Константинов беше един от редките примери на това как един класически европейски хуманист може да бъде и пламенен ценител на родното, неговият меланхоличен витализъм възкресяваше през одухотворения воал на паметта български образи и предели, възвисени до универсални общочовешки ценности.

 

Светлозар Игов – хуманитарист, социален психолог и културен антрополог. Сам по себе си Светлозар Игов е Университет. Историограф, писател и професор в Пловдивския университет „П. Хилендарски“ с принос в историята и критиката на българската литература, както и в общото и сравнително литературознание. Занимава се с поетика на романа, славянски литератури, теория и критика на превода. Познава, изследва и популяризира класическата и модерната философска и литературна мисъл. Оперативен критик. Поет, прозаик, есеист, драматург, автор на фрагменти. Преводач. Съставител на антологии. С една дума – съвременен енциклопедист.


 

Вашият коментар