Стефан Константинов Тинтеров – Вен Тин, роден на 22 март 1885 година в Бургас, е български поет символист. Кратък е и житейският му път. В Бургас завършва основно образование. Учи в Пловдив – в класическия отдел на мъжката гимназия. Следва в Софийския университет – Юридически факултет. По време на студентството си дълго време е стенограф в Народното събрание. По-сетне е заместник-прокурор в Стара Загора. Веднъж, при изпълнение на служебния дълг, конят му го хвърля и на 6 юли 1912 г. загива, едва 27-годишен.
Вен Тин е роден и раснал в будно българско семейство. Баща му – Константин Тинтеров, е възрожденец, сподвижник на Петко Рачов Славейков, адвокат и общественик. И, което е доста интересно, той е автор на текстовете на популярните някога песни „Цвете мило, цвете красно“, „В цветя, в треви зелени“, които се пеят навсякъде.
Стефан Тинтеров е един от незаслужено забравените български лирически поети, а той заема заслужено място в нашата литература след Пенчо Славейков и Яворов, между Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов. Вен Тин е част от средищното звено, което свързва първото и второто поколение български модернисти. Той впечатлява съвременниците си с духовен аристократизъм, начетеност, безспорен талант. Поезията му излъчва финес и философска вглъбеност.
Първото самостоятелно издание на творчеството на поета-символист е книгата „Призраци“ (1994). Той е поет, критик, полиглот – преводач, юрист, стенограф, окултист – и навсякъде оставя белези за ранозрейното си дарование.
Подвързачов и Дебелянов включват десет стихотворения на Вен Тин в своята антология на българската поезия „от Вазов насам“ Едни от първите поетически творби на Вен Тин излизат през 1906 г. в редактираното от Тодор Влайков списание „Демократически преглед“. Свои творби печата и в изданията „Листопад“ и „Женски глас“.
Поезията на Вен Тин, е загадъчна, занимава се със смисъла на човешкото битие, творческият порив е към божественото. Тя не се интересува от бита, а от битието.
Първото самостоятелно издание на творчеството на поета символист е книгата „Призраци“ (1994). Той е поет, критик, полиглот – преводач, юрист, стенограф, окултист – и навсякъде оставя белези за ранозрейното си дарование.
* * *
O miodolor *
Да можех аз да плача – бих оплакал
блена, чието сбъдване съм чакал
и който отлетя;
да можех аз да пея – о, изпял бих
нечута песен за ония жалби,
духът ми що видя.
Но моят пай е да тъжа безмълвен.
Ох! Участта немилостива първен
сърцето ми срази,
за да не пъшка в болките големи…
Страдая аз, а пък езикът ням е,
очите – без сълзи!
ІІ
Вълни, лудейте! Яростни от злоба,
с рев зловещ и ненаситна страст,
вий тласкайте безмилостно към гроба
онез, що гробът тласна къмто вас!
Правете, бездни! В тайните подмоли,
ужасни примки дето се ломят
и толкоз кораби, и толкоз воли –
вий бийте вашта пяна, ваший яд.
И нека в огнен порив да въздъхне
морето бясно, лудост що обзе.
Напразно всичко… Тази буря глъхне
при бурята на моето сърце.
ІІІ
Стихиен беше вчерашният лъч
га мълниите пореха небето
със грозен трясък и с ужаси – сърцето,
и мрака – с лъч.
Но, вижте, днеска слънце пак прежуря
през чистия лазур на ясний ден
и злобний порив днес е усмирен –
До нова буря!
ІV
Кога се взра в праха на моя блян,
душата ми бои се да въздъхне.
Въздишката, тоз вятър, ще го лъхне
и ще го види разпилян!…