ЧАВДАР МУТАФОВ е роден в Севлиево през 1889 г. Завършва основно образование в родния си град и гимназия в София. Следва машинно инженерство и архитектура в Мюнхен – с две прекъсвания, по време на които участва във войните. Съпруг е на писателката Фани Попова-Мутафова. Работи като архитект, художествен критик, редактор и други. Член-учредител е на Дружеството на есеистите в България и на Съюза на приятелите на филма в България, член на българския ПЕН клуб, на Европейския писателски съюз.
Мутафов пише проза, литературна и художествена критика, изнася сказки в столицата и страната, сътрудничи на „Везни“, „Златорог“ и много други списания, редактира седмичниците „Изток“ и „Стрелец“.
Един от най-значимите представители на българския литературен авангард, Мутафов е изработил своя специфичен стил главно под влияние на немския експресионизъм. Неговата авангардна проза е създадена почти изцяло през 20-те години на ХХ век и до голяма степен определя облика на експресионистичната проза в България. Съчетавайки баналното с драстични деформации и шокиращите сривове на съзнанието с декоративния словесен орнамент, той изгражда своя собствен прозаичен стил, който звучи провокативно спрямо родните традиции. Основните му теми са свързани с разпадането на човешката психика, с отчуждението и невъзможността на модерния човек да постигне собствената си автентичност.
Основните му герои в сборниците „Марионетки“ и „Покерът на темпераментите“ и в декоративния роман „Дилетант“ са лишени от лица и своя собствена воля, те са кукли-марионетки, зависещи само от ръката на кукловода автор, иронията към нелепостта на техните действия и обречеността на съществуването им е повече от явна. Абсурдите и гротеските са продиктувани от крайно болезненото съпреживяване на реалността, от страха и отвращението от съществуващото. В прозата на Мутафов се прави един от първите опити да се разголи докрай отчуждението на човека в условията на модерната цивилизация, трагичното разпадане на психиката му и разпадането на всички ценностни критерии и морални опори.
Новаторски е и езикът на Мутафов, той разчита преди всичко на експресивното въздействие на словото. Редица негови декоративни етюди, събрани в „Технически разкази“, съчетават възхвалата на техническия свят на футуризма и естетическите принципи на конструктивизма и новата предметност.
Чавдар Мутафов е и един от най-оригиналните и ерудирани художествени критици в периода между войните. Някои от неговите есета са свързани с модерното изкуство и имат манифестен характер („Зеленият кон“, „Масово изкуство“ и др.); други правят неочакван разрез на значими художествени течения („Експресионизмът в Германия“), трети извличат концептуални принципи на модерното изкуство („Плакатът“, „Карикатурата“ и др.). Превеждал е текстове на някои автори на немския диаболизъм и експресионизъм (Х. Х. Еверс, К. Айнщайн и други).
През 1944 г. е изключен от СБП с обвинение за профашистки убеждения, а през 1945 г. без съд и присъда е въдворен в трудов лагер. През 1946 г. е освободен и за кратко участва в редактирането на сп. „Архитектура“, а от 1947 г. до смъртта си е безработен и никакъв негов текст не е допускан до печат.
Банално изкуство
Едва ли има друга страна като нашата, гдето изкуството и животът така ревностно отбягват онова, което става всеки ден. Този страх от обикновеното е сякаш обикновеният страх на парвенюто, който не иска да стане такъв, какъвто е – и нашата действителност отчаяно търси изключителното, ламентирайки до безконечност своя единствен упрек за мъртвилото в нашето изкуство. Има, наистина, някаква хумористична безизходност в тази жажда за значителност, за необикновеност, за търсене на нови и непознати пътища, които по чудо се връщат в себе си – и тогава играта започва винаги отново: бедна игра на живот и изкуство, в която страхът от баналното става единствено банален.
Може би животът ни още не е достатъчно пълен, за да бъде напълно банален: може би изкуството ни е още твърде недостатъчно, за да го попълни, осмисли, познае: то едва срича в него, забравящо винаги урока си – и преувеличената му важност изглежда накрая единствено израз на неговата слабост – скръбен жребий за всяко наивно творчество. Уви! Нашето изкуство е наистина твърде изкуствено, за да не бъде още истинско – и може би едничкото му връщане в живота трябва да бъде през онова, което става всеки ден: през баналното.
Портрет на Чавдар Мутафов от Иван Милев.
Източник: (https://bg.m.wikipedia.org)
Банално изкуство! – нека тази дума не плаши никого, тъй като тя е многостранна, както и самият живот. Има неща, които са естествени само през своята баналност, които един вид се пречистят, опростяват, стават познати; други пък приемат очевидността на необходимото, освободени от излишната си прецизност, претенциозност, за да бъдат само прецизни; накрая самото изкуство става друго, минало през парадокса на собствената си ежедневност, то става изкуство на баналността:
- На нещата, които се разбират сами по себе си, на обикновените разговори, на случките с всекиго, който може да бъде всеки друг. Да долови присъщото: жеста на работника, който борави със сечивата както с ръцете си, опитния и безличен поглед на вехтошаря, който оценява автоматично; позата на гладния, който яде; бруталния израз в лицата на спящите. Има минути, когато животът сякаш се оголва, ставайки безличен, безразличен, страшно празен – и все пак съвсем обикновен: като разговорите за времето, събиранията на тълпите, пътуванията в трена, оглежданията в огледалото. И тогава дохожда онова, което винаги знаем и което не знаем, че е винаги същото: самата баналност – ала този път друга, защото е вече изкуство.
- Изкуството да не бъде никакво, да бъде само просто. Но да бъде просто и едновременно мъдро, рафинирано, културно – една възможност като всяка друга, ала една истинска възможност: да изравнява. Изкуството, което изравнява всички, за да ги направи само хора, развенчавайки всяка изключителност, както и своята собствена, за да направи действителността само еднаква, ежедневна, нормална – нормално изкуство, защо не, което всеки би намерил в себе си: изкуство, което би премахнало въображаемата граница между личността на художника и безличието на публиката; изкуство, което унифицира, което накрая само се превръща в живот; банално като него, безразлично като случая, неизбежно като съседа ни.
Чак тогава би могла да бъде разбрана тайната на много модерни художници, най-напред на Томас Теодор Хайне. Навремето неговите карикатури в Симплицисимус дълго будеха недоумение с дървения си рисунък, с отегчителната си добросъвестност, с онази неподвижна и тъпа духовитост, която ги правеше тъй еднакви с живота и тъй банални. И може би само тяхната брутална ядливост ги спаси от участта да бъдат отречени, ала художникът остана последователен: всяка година в изложбата на Новия Сецесион в Мюнхен той редовно излага своите безсмислени пейзажи и мъртви природи – отчаяно несръчни, отегчително шаблонни, наподобяващи усърдната бездарност на старите моми – и страшно действителни като живота им.
Ала Томас Теодор Хайне е все пак твърде голям естет, твърде перверзиран – духовен аристократ, който от скука си позволява жестоки шеги с публиката. В неговите рисунки наднича отвсякъде острото му око и отровният му ум: те са още много лични, за да не бъдат съвсем обикновени – и трябваше да мине цяло едно поколение, за да дойде най-сетне последната консеквенция: Георг Грос, майсторът на гениалната баналност.
Художникът на всекидневното в буквалния смисъл на думата – нито карикатурист, нито илюстратор – злобен като дете, наивен като мъдрец, ала жестоко безразличен; едновременно безцелен, безмилостен и случаен; като улицата, като трамвайната катастрофа, като паниката на тълпите. В неговите рисунки има тъкмо някаква неизбежна случайност – един по-висш закон за обикновеното, което поразява тепърва със своята очевидност, което ни намира винаги неподготвени за нищожността му, което ни обезоръжава внезапно със скучния си ужас. Ала това обикновено говори всичките наречия на улицата, на кафето, на салоните, носи всичкия безпомощен цинизъм на човешката машина, оголена и подредена зад всеки череп: скотството на инвалида, безсрамната автоматичност на проститутката, – неща, за които дори не се мисли и които са всякога около нас, в нас, неизбежни и вечни като живота и еднакви с ужаса на неговата баналност.
И може би едва тъй става понятно изкуството на новото време – или, може би, самото ново време? – с една нова действителност, гдето нещата, оголени в тяхната очевидност, добиват жестоката необходимост да бъдат изкуство.