Войдан Попгеоргиев Кузманов или Войдан Чернодрински
В Македония са ставали, стават и ще стават такива приключения, които за жалост, не са известни на много хора, не изключая и македонците. Онова, което става в Дебър, не се чува до Охрид, а камо ли до Солун, Одрин и обратно. И ако тук, в България, не би се издавал един македонски орган, то и дума не би ставала за Македония, и нито едно от многото ужасни теглила не би се чули.
(От предговора на Войдан Чернодрински към първото издание, 1900 г.)
С малки поправки и допълнения честит се считам да поднеса на македонския и българския читател третото издание. Макар режимът на Стара Турция в Македония да се замени с нови два християнски – сръбския и гръцкия – патилата на македонските българи не само не престанаха, но напротив, станаха по-непоносими: честта на много Цвети, на всички македонски девойки е играчка в ръцете на новите сръбски и гръцки Османбеговци-кръволоци.
(От предговора на Войдан Чернодрински към третото издание, 1928 г.)
Една от най-колоритните личности на нашето общо културно-историческо наследство с днешна Република Северна Македония е драматургът Войдан Чернодрински. У нас той бе задълго премълчаван и доскоро почти напълно забравен не само от широката общественост, но дори и от професионалните изследователи. Причините са двойствени. От една страна е неговото подценяване като автор – често той схоластично е възприеман като създател на пиеси само за популярна употреба, които не влизат във високия художествен ред на стойностното българско творчество. От друга страна е противоречивата политика на българската държава към Македония, наложила задълго след 1944 г. първо доктрината на противобългарския македонизъм, а после – строг контрол върху обществените прояви и научните дирения заради съобразяване с влиятелния и по-голям югославски съсед, за да „не се нарушат българо-югославските отношения“.
Същевременно в югославската македонска република и в днешна Северна Македония Чернодрински е общопознат класик, провъзгласен за основополагаща личност на македонския национален театър. В България няма дори малка уличка, наречена на него, докато в югозападната ни съседка национални институции и главният театрален фестивал носят неговото име.
Кой е, собствено, Войдан Чернодрински? Истинското му рождено име е Войдан Попгеоргиев Кузманов, роден в най-западните части на Македония на 15 януари 1875 г., която и след освобождението на Княжество България и Източна Румелия остава под османска власт. Роден е в село Селци, което днес се намира в община Струга, но тогава е било в Дебърската каза (околия) и исторически е част от Дебърско. Намира се на няколко километра източно от р. Черни Дрин, изливаща се от Охридското езеро на север към Шкодренското езеро и към Адриатическо море – оттук идва и драматургичния псевдоним Войдан Чернодрински. Семейството на баща му отец Георги Кузманов не издържа на продължаващото инородно притеснение и около 1890 г. тръгва за столицата на свободна България. Така 15-годишният Войдан пристига в София, където бащата е дълги години енорийски свещеник в Ючбунар, а синът постъпва и завършва Първа мъжка гимназия.
Паметна плоча на Войдан Чернодрински на дома му на улица „Бузлуджа“ № 59 в София (https://bg.wikipedia.org/)
Още като ученик се запалва по театъра и едва 24 – 25-годишен създава пиесата „Македонска кървава сватба“. Именно с тази творба, поставена през 1900 г., той ще остане известен и след смъртта си. Тя има невероятен успех за времето си, тъй като е изразител на чувствеността на тогавашния българин както в поробена Македония, така и в свободна България. Драмата отговаря на потребностите не само на македонците бежанци в Княжество България, но и на всички българи, които копнеят за национална еманципация и обединение. Веднага след нейното поставяне в „Славянска беседа“ през ноември 1900 г., трупата на Войдан Чернодрински „Скръб и утеха“, по-късно преименувана на „Столичен македонски театър“, има турнета в цяла България – в Пловдив, във Видин, в Лом, в Русе, във Варна, в Балчик, в Хасково, в Харманли и т.н. С това тя става общонационален феномен. През 1903 г. съставът осъществява турне в Сърбия, а през 1909 г. – в родната Македония, с представления в Солун и други градове.
Впоследствие Чернодрински пише и други пиеси, дори такива и след Първата световна война, като „Цар Пир“ (1921) и „Бурите край Вардар“ (1925), става актьор и в други трупи – на „Сълза и смях“ и на Народния театър, но нищо от това няма успеха на първата му творба. Той живее и умира преди всичко като автор на „Македонска кървава сватба“. Той постянно се връща към нея – през междувоенния период продължава да я поставя като спектакъл навред из България, преработва я като либрето, по което маестро Георги Атанасов композира през 1924 г. опера, която първо има няколко успешни представления в частни формати, за да стигне през 1929 г. под името „Цвета“ и до сцената на Софийската опера. По време на българското управление на Вардарска Македония в началото на 40-те години пиесата е поставена от любителски трупи в Скопие и Битоля.
Героите в произведението говорят на родния за земляците на Чернодрински западномакедонски, дебърско-охридски говор. Творбата третира драма от нашия народен живот в Османската империя под турско владичество. Става дума за опита на турчина Осман бей да отвлече една българка – Цвета, за да я присъедини към своето семейство и да я потурчи. Развива се продължителна драма, в която са въвлечени и османските власти, и българите християни, които се борят за нея. Накрая завършва с опита на насилника Осман бей да отвлече българката Цвета на самата сватба с годеника ѝ Спасе, която завършва трагично с убийството на Цвета. Тази фабула привлича вниманието и въображението на тогавашните българи не само в Македония, но и от всички части на България, и е изключително популярна. Както отбелязва театроведът проф. Николай Йорданов, пиесата предлага пълния набор от мотиви, които предизвикват проекции и идентификации сред възрожденския българин – архетипът на родината, похищението ѝ от злодея, невинната жертва… Това обяснява популярността на творбата не само в началото на ХХ век, но и в последващите близо пет десетилетия, особено в определени сегменти от българското общество.
След 1944 г. Войдан Чернодрински се оттегля от всякаква театрална и обществена активност и умира на 8 януари 1951 г. в София. Възпоменателната плоча на неговия дом на ул. „Бузлуджа“ № 59 дълги години е единственият паметен знак за него в България. За сметка на това той получава специално внимание и втори живот в новосъздадената Народна република Македония в Югославия. Неговите пиеси активно се поставят и се тълкуват като начало на една различна езиково-драматична традиция, принадлежаща на отделна „македонска“ народност. Там се представя, че авторът бил само и единствено македонец, но не и българин. Докато, четейки неговата пиеса „Македонска кървава сватба“, виждаме, че това съвсем не е така: да бъдеш македонец означава да бъдеш българин от Македония. В някои обяснения-ремарки на самия Войдан Чернодрински към отпечатаните от него издания на пиесата от 1900 г., 1907 г. и 1928 г. той ясно сочи българската националност на своите персонажи. И самите негови герои от „Македонска кървава сватба“ много ясно показват какви са по народност – тяхното самоопределение директно извира от устите им. Например, две от героините – Кърста и Петкана, които вече са потурчени, изтъкват какви са били в миналото: „Ний бугарки сме се родили, моя сестро“. За съжаление, всичко това впоследствие в изданията на пиесата в Югославия, днес Република Северна Македония, направо се фалшифицира и в устите на героите се влагат съвсем други думи.
Явно е, че само сближението около първоизвора и самоопределението на хора като Войдан Чернодрински и неговите герои, само съгласието около нашата обща история би могло да придвижи напред европейския път на днешната Република Северна Македония.