Само „олдтаймерите“ връщат времето назад

Духовната инспирация е състояние, присъщо не само на науката и изкуството. Мисля, че голямата, солена вода, морето, е с мощен и непосредствен вдъхновяващ ефект, не само за писатели, поети, художници, а и за обикновения човек, съзерцаващ с блажена усмивка водната шир с носещите се по нея кораби – плаващи свидетели и посредниците на това духовно и естетическо извисяване над голямата вода. Кой не се е впечатлявал от луксозната яхта, спряла на пристана, преминаващия огромен пасажерски параход, бързия ракетен катер, запътил се нанякъде, та дори от стоящия на вечна, сухоземна стоянка миноносец “Дръзки”? Най-вълнуващи остават обаче белите птици на океана – ветроходите.

По време на симпозиум в Слънчев бряг научих за пристигането на корабите от регатата “Тол Шипс Исторически морета 2010” във Варна и решението ми беше моментално и непоколебимо – да отскоча до нашата морска столица. Знаех, че този шанс е първи, а може би и единствен в живота – да видя най-красивите ветроходи от цял свят в едно пристанище. Още повече, като се има предвид, че винаги оставаме далеч от фарватерите (водни пътища) на този вид регати, които винаги се случват на другия край на Европа, на другия край на света.

Великолепен, майски ден, цяла нощ беше валяло дъжд, измил асфалта на пътя, криволичещ по възвишенията над несебърския залив, гората по-зелена от всеки друг път, небето по-синьо, морето по-спокойно. Не съм ги виждал такива, вероятно защото ги виждаме само през лятото. След бързия преход през Обзор и Бяла, пресичам Камчия, спускам се през дъбовата гора над Варна и ето ме на Аспаруховия мост, от който се вижда пристанището. Поглеждам натам и …о-о-о Боже, сигурно варненското пристанище не е виждало никога толкова много мачти и платна.

Спирам пред “Морска администрация” и едва ли не на бегом тръгвам към пристанището. Ето вече се виждат мачтите на платноходите, извисили се над каргови контейнери, които обграждат изложението. Качвам се на вълнолома, от който погледът към корабите е по добър, и по него стигам на терасата на “Морска гара”. Ето ги красавците, пристанали покрай целия кей, чак до огромните корабни кранове на търговското пристанище.

Тръгвам към първия ветроход в редицата, нашата баркентина “Калиакра”. Хубава жена ме спира и моли да я фотографирам на фона на кораба. Правя високопрофесионална снимка. Тя ми отвръща със същото, но продължава да ме гледа някак „особено”. Замислям се, но появилият се отнякъде укорителен образ на съпругата ми изпразва главата ми от „лоши” помисли и ме връща в „правия път”. Благодарим си взаимно. Продължавам към изправената снага на великолепния ветроход, които се оказва още затворен за посетители. Явно нашите са махмурлии от снощния банкет по случай пристигането им. Ще мина по-късно.

Баркентината “Калиакра”

Най-големият кораб от флотилията е руският “Мир”, акостирал зад нашия ветроход, на който правя великолепни снимки, разположен на кърмата (задната част на плавателния съд). Всичко на кораба е по морски боядисано, подредено, сгънато, измито и лъснато. След упоритата работа морските кадети са седнали по пейките с лаптопи на коленете си и учат уроците си (по-вероятно да чатят или… елктронни игри), но видът им е много съсредоточен и сериозен. На боцмана му се пада да врътне малка търговийка с корабни сувенири, на сергийка срещу трапа, стълбата между кея и кораба, по която минават моряците и, разбира се, посетителите. Капитанът не се вижда, сигурно изтрезнява в прохладната си каюта. Все пак е руснак.

Най-големият кораб от флотилията е руският „Мир”

Приближавам „Аlexander von Humboldt”, по-немски елегантен със зеления си борд и също така зелените си платна. Малко момченце упорито се дърпа и плаче в ръцете на майка си, плашейки се от внимателния моряк, който се мъчи да постави корабния печат на ръчичката му. Малкият не знае традицията – в стари времена, когато слизали на сушата, моряците били подпечатвани на ръката с името на кораба, така че след буйната вечер, изпълнена с алкохол, жени и побоища, и завършила обикновено в безсъзнателно състояние на някоя малка пристанищна уличка, именно този печат е помагал на загрижения капитан да събере екипажа си.

Добро впечатление прави турската шхуна “Bodrum”, стегната, натокана, какъвто много точен термин използуват крайморските “гларуси”. Цари ред и спокойствие, направено е всичко възможно желаещите да посетят и разгледат кораба, поставени са два трапа за влизане и излизане, дежурен матрос пропуска хората. Веят се различни знамена, плакати и на всички до един пише ”Turkey”, като препоръка за екзотична почивка.

По английски студено ни посреща британската бригантина “Tеnacious”. Има запор за посещение на кораба. Но и отвън се наслаждаваме на много елегантен силует и съвременен дизайн на корпуса, надстройките, такелажа (въжетата) и ронгоута (мачтите). После разбирам, че се използува за социална рехабилитация на хора в неравностойно положение по различни здравни причини, което обяснява забраната за посещение. Явно трябва да си много “издръжлив” (пр. tenacious) , за да преодолееш проблемите си. Хората с увреждания са част от действащия екипаж, а същевременно е може би един от корабите с навъртени най-много морски мили.

Преминавам към следващите ветроходи, когато пред мен от тълпата посетители, нарамил фотоапарати и килограми снимачна техника, изниква моят познат Преслав Панчелиев, главен редактор на единственото морско списание “Океан”, един от най-верните радетели на морската идея и безпределно влюбен в морето. Всичко това се вижда в радостно зарения му поглед. Поздравяваме се, споделяме радостта си от видяното и уговаряме среща в София за обобщаване на впечатленията от голямото събитие с размяна на снимачен материал. Срещам и други колеги от провинцията и столицата. Не намирам нищо общо между медицината и корабите, но съм уверен, че има.

Наближавам оманската баркентина “Shabab Oman” (“Младостта на Оман”), която отдалече се познава по големите червени султански гербове на платната, които внушават арабска екзотика. Членовете на екипажа вместо матроски шапки носят навити бяло-сини чалми. Корабът не е отворен за посещение, но дежурният екипаж е на палубата в празнична униформа. Контролира ги боцманът, Ахмед Ал Хамари, стар морски вълк с 27-годишен стаж на кораба, който за професионализма си под ветрилата е награден с офицерско звание.

Оманската баркентина “Shabab Oman” отдалече се познава по големите червени султански гербове на платната

Наближава обед, под палубата животът продължава, готвачите (кукове) готвят . На всеки кораб мирише на традиционни гозби. На българския, усещам го – на пържени тиквички и кюфтенца. На „оманския” – тежка, наситена миризма на източни подправки. На индонезийския “Dewaruci”, мюсюлманската екзотика на кухнята ми идва в повече, миризма на умопомрачаващи спайсове и овче. А там наистина е най- екзотично. Многобройни знамена и гюйсове, постери, пъстроцветна тента покриваща почти цялата палуба. Скулптурни композиции от тигрови глави, палмови листа, копия и саби красят всяко свободно ъгълче. Тежки дърворезби навсякъде, където има дърво, това значи навсякъде, тъй като корабът е дървен. Дори фуражката на капитана е инкрустирана тежко с излъскани, бронзови катарами. И всичко това на фона на непозната, приятна музика, изпълнявана на живо от два музикални морски вълка от екипажа, на електронно пиано и традиционен струнен инструмент. Посрещат ни и ни изпращат усмихнати, симпатични моряци в бели, празнични униформи.

Пред полския “Dar Molodziezi” младежи се тълпят да се снимат с “капитана”

Пред полския „Dar Molodziezi” („Дар от младежта”) млади девойки и не толкова млади се тълпят да се снимат с “капитана”, който се оказва дежурният боцман, следящ за спазването на реда на кораба, но изглеждащ достатъчно внушително с ослепително бялата си фуражка и безупречния параден кител с висяща на врата му, лъсната до блясък, боцманска свирка. На него му е доста приятно. Корабът е построен в Гданск, от същия тип като “Мир” и само с един метър по-къс от него, неписан закон в онези времена, който не позволява да е по-дълъг от съветския. И все пак размерът има значение. Средствата за построяването са събрани от членовете на полската младежка организация по социалистическо време, подозирам с помощта на ПКП (полската комунистическа партия).

Трябва да си тръгвам. А толкова съжалявам, че пропускам парада на ветрилата на другия ден, дефилето на екипажите по варненските улици, концертите в чест на този наистина голям, морски празник в красивата Варна.