Симеон Янев, писател
Днес едва ли някой си спомня, че една от първите стъпки, с която преди почти 30 години проходи тъй наречената наша демокрация, бе внушението, че горка съдба очаква всеки народ, който вярва, че има нужда от герои. Тогава това внушение смути мнозина, свикнали с героиката на колективното общество, но се прие като откровение от най-радикалните рицари на промяната. Стана модерно да се прекроява биографията на Ботев с хипотезата, колко по-голям поет би бил, ако не бе изоставил жена си с малко дете, за да поведе двестате обречени, барабар с гениалната си глава, към сигурна смърт. И така продължава и до днес с подобни открития, в които стана ясно, че Левски е масон или най-малкото ползва масонски мурафети, че Ботев е първият заслужил терорист на Европа, а Бенковски – прост руски шпионин.
Че демокрацията се е залутала по криви пътеки, започна да се усеща, когато военни бяха изненадани да препикават паметника на Левски в Карлово, а цигани, пардон… роми си направиха селфи за фейса със средни пръсти, забодени в лика му. Някъде по времето на тия геройства в България беше на посещение Хайцман, военен пилот, военен министър на Израел и герой от израелско-арабските войни. В едно интервю по гостолюбивата БНТ, запитан безхитростно от Димитри Иванов какво е неговото определение за герой, израелецът ясно и по войнишки кратко отвърна:
– Човек, който прави нещо, което другите не могат.
Силно ме впечатли това определение за изключителното у човека, изразено така непретенциозно, а същевременно толкова кратко и точно.
* * *
Един българин, по занятие даскал, по бит селянин, по семейно положение женен с пет деца, в оная година, когато пламва онова въстание, останало в историята като Априлско, е изправен пред специален съд в Търново, за да бъде съден за участие в току-що потушения бунт. Това е Бачо Киро.
Той стои пред съдиите, спокоен, като че е на разговорка и на всички въпроси отговаря примерно, почтително и подробно – потвърждава всичко, в което го обвиняват, разказва живота си и поема върху себе си тежестта за всичко станало. Не крие, че е създал революционния комитет, че е записал в него много от съселяните си, (вече загинали в Дряновския манастир), а за другите, арестувани заедно с него, твърди, че са ги подбрали силом, поради което те нямат вина.
Съдиите се слисват. През всичките тия дни, в които съдят бунтовниците, такъв случай не са имали. Адвокатът българин, чиято защита все се оказвала неуважена, съзира възможност да се намеси и призовава съда да приеме, че обвиняемият е луд. Аргументите му са очевидни в отговорите на подсъдимия – той говори несъвместими неща, които го изобличават вместо да го защитават и изведнъж ги смесва с оплакване към съда да му бъдат върнати грошовете, ограбени от заптиите пазачи в кауша. Възможно ли е човек-учител, с такова многодетно семейство да говори така изобличително за себе си и да си проси смъртта? Очевидно той е луд, пледира адвокатът, а отоманският закон запретява да се съдят лудите.
В тоя момент подсъдимият го прекъсва: „Земи си думите назад- вика той. – Аз не съм луд.” И като пристъпва крачка напред започва да говори на турски в стихотворна форма:
Бен бир Бачо Киро им
Тюркен кормаз комита им.
(Аз един Бачо Киро съм
Без страх от турчин комита съм.)
Тези думи са началото на ония два куплета, които са останали в историята като епиграф на живота и смъртта на този човек, който се самоосъжда с тях и същевременно (по думите на Хайцман) прави нещо, което другите не могат да направят.
Герой ли е Бачо Киро или наивен самоубиец?
* * *
Има съществена разлика между ония, които стават герои, но го вършат показно, сякаш виждат пред себе си благодарните поколения, които ги аплодират. Те имат съзнание за подвига си и с жеста и поведението си отправят послание, което не може да остане непрочетено. Бачо Киро не отправя послания, не заклеймява и не призовава; – той разкрива себе си по начин, който обяснява поведението му. Този тип поведение, когато „правиш нещо, защото не можещ да не го направиш”, в модерната философия на Карл Ясперс се нарича die unbedingte Forderung – безусловна необходимост.
Безусловната необходимост е проява на същността преди задействането на инстинкта за самосъхранение или въпреки него. Безусловната необходимост е невидима в делника, но ослепителна в екстремни ситуации.Тя постига собствения си смисъл най-ярко и окончателно, когато неин залог е животът и то при наличие на възможност за друг избор. В случая Бачо Киро отказва да се възползва и да спаси живота си, а точно обратното – залага го, за да спаси животите на другите оцелели. За да разберем поведението му би трябвало да се върнем към живота му, в протежението на който като върховна ценност се формира живеенето със и за другите – един алтруизъм, който е фокусиран върху неравнопоставеността на собствения му етнос в османската държава.
При това поведение – поведението на човек, който прави нещо, защото не може да не го направи, всекидневните хора не е трудно да го вземат за луд. И понеже в страничките, отредени ни в „InSpiro” не е възможно да проследим този забележителен живот в неговата пълнота, нека се задоволим само с върховните дни на този живот – когато той влива духа си в своята чета в битката, известна като битка в Дряновския манастир и дните след нея.
* * *
Знаем как дори в селищата, където въстанието е най-масово, надеждата за помощ отвън – било Русия, било Сърбия, било самата Европа - в най-трудните моменти възвръща духа, разпалва дързостта и изпълва с реалност предприетото дело. Апостолите, които единствени са знаели истината, че въстанието трябва да разчита на собствените си сили в такива моменти, сами са си позволявали да я подхранват с припомнянето я на Русия, я на Европа като символ на спасението ни. Тази надежда е със силата на неоспорим аргумент, да не говорим, че когато вече въстанието е разгромено и идва часът на отчаяниeто и предателствата, тя се превръща в единствен смисъл на извършеното. Дори Бенковски преди смъртта си се провиква, че целта е постигната вече, раната в сърцето на тирана е отворена и на Русия пътят е открит.
В дните на разгрома тази надежда дори като фалшива новина има магическа сила даже за най-скептичните умове – за противниците на въстанието. Помним как копривщенските чорбаджии, арестували вече апостолите и готови да ги предадат, сменят плочата, когато Орчо войвода ги излъгва, че в Панагюрище са влезли сърби, а не турци; те веднага пускат затворените. Нищо подобно не се случва в запаления Дряновски манастир сред обсадените и изложени като живи мишени под дулата на круповите топове, четници на Бачо Киро и поп Харитон. Никога още в агитацията, нито в патетичните часове на събирането на четата чак до зловещите дни и нощи в горящия манастир, нито Бачо Киро, нито поп Харитон, нито който и да било друг от помощник войводите не споменава, не прави внушения за някаква/нечия помощ, за да повдигне духа и разпали смелостта. Те всички и най-много Бачо Киро им припомнят клетвата и им внушават, че свободата на България е в тяхната смърт.
Запомнена е речта на Бачо Киро в един от най-тежките – петия ден на обсадата. Ще предам тук част от автентичния текст в автентичното описание на обстановката, в която е произнесена: „Братя!
Ние сме обградени отвред с турски войски, но никой не трябва да се плаши от техните куршуми и топове. Бог, който е помощник и защитник на всички, ще защити и нас, които с живота си търсим нашите правдини. „С нами Бог” /…/
И завършил: „В турчин милост няма. Помните във Филип-Тотьовото и Хаджи-Димитро вото време, когато всички бяхме очевидци на техните геройски сражения. Тогава колко хорица станаха жертва на турската свирепост за кръв!
Ами сега, когато тук, в това светилище, става 5 дни продължаваме битката със свирепия Фазлъ паша, с тая сган, която виждаме тук около нас, може ли да има вече милост у турчина? По-добре да умрем славно на бойното поле, с оръжие в ръка, отколкото да се предадем в ръцете на петвековния наш мъчител. Да живее България!”
Бачо Киро произнесъл цялата си реч, изправен до знамето на средата на манастирския двор, като се надвиквал с гърмежите под дъжд от куршуми, изсипвани от обсадителите, залегнали по скалите от двете страни на манастира. Трябва човек да е виждал Дряновския манастир, за да си представи каква дързост е била нужна, за да застанеш там и да се надвикваш не само с куршумите, но и с непрестанните и все пояростни възгласи над главата ти: аллах, аллах.
Знамето било вече полуразкъсано от куршуми, но сякаш закрилян от свръхестествена сила, Бачо Киро оставал незасегнат и това заедно с простите му, а така силни думи, неимоверно въодушевило момчетата. Така бил преодолян най-тежкият психичен срив, причинен от топовете на току-що пристигналите подкрепления на аскера от Шумен.
Такова останало поведението на Бачо Киро и в следващите четири дни на обсадата. С окуражителните си думи, които не щадял, в непрекъснатите си прибежки от позиция на позиция, той поддържал духа на четниците и до последния девети ден на обсадата. Изложен пряко на куршумите, Бачо Киро останал невредим за учудване и утеха на всички четници, които виждали, че той непрекъснато прави неща, които всеки не може.
* * *
През тези девет дни аскерът и подкрепящите го башибозуци предприели няколко безуспешни пристъпи към манастирските зидове, вече значително разрушени от круповите топове. При това още на третия ден четата загубила своя главен войвода. Поп Харитон ослепял, докато пълнел фишеци с барут от взрив, предизвикан от невнимателен четник, изпуснал цигарата си върху зърна, пръснати по пода. След поп Харитон войводството поел единственият човек с военно образование – Петър Пармаков, младши офицер от руската армия, напуснал службата си заради въстанието.
* * *
Деветте дни в Дряновския манастир за двестатях въстаници протичат ту като девет мига, ту се провличат като петстотинте години на цялото турско „присъствие”. След отбития първи пристъп на „присъстващите”, духът на обсадените е твърде висок; те се усещат като в крепост, имат провизии, натрупани предвидливо: жито 2000 крини, царевица – 400, боб -1200 оки, сол, сланина, по малко от много други продукти и в добавка (по сметките на игумена) 1200 ведра вино – всичко събрано доброволно още от предната година за „скорошното востание”. И най-важното - имат барут десетки оки, а кремъклийките, макар и не най-доброто оръжие, бият добре в гъстите редици на спускащите се бавно по скалите неприятели. В първото сражение е ранен само един въстаник, а са убити поне десетина нападатели.
И тогава турците заставят дряновските чорбаджии да напишат писмо – покана до въстаниците да се предадат. По достойнство им отговаря с писмо Бачо Киро, а в следващите дни (пак той) им става редовен кореспондент на следващите писмени заповеди.
Но обстановката бързо се изменя. Става ясно, че в Дряново са извършени арести: революционният комитет е обезглавен и въстание там няма да има. Още от втория ден започват да пристигат заптии и аскер от Габрово, Търново, Севлиево, Елена с дългобойни и бързо зареждащи се пушки. Атаките са отбити, но на третия ден се случва взрива в килията с барута и ослепяването на главния войвода и още двама въстаници, а килията пламва. Обръчът около манастира става много плътен. Бачо Киро с десет момчета през нощта излиза на разузнаване. Навсякъде срещат засади. Следващите дни пристига таборът на Фазлъ паша от Шумен с двата крупа, обявени за осем. Разрушени са зидовете и главната порта, пламват стаите на горния етаж, гори дървенията в камъка.
През дните и нощите след ослепяването на войводата един човек не толкова с пушката, колкото със словото си прави това, което другите не могат – дава смисъл на ставащото – крепи духа. „От човек на човек, от пост на пост, от килия на килия при всекиго и за всекиго”- Бачо им Киро, който „ най-добре разбирал душите на момчетата”.
* * *
През нощта на седми срещу осми май – деветия ден – военният съвет решава, че трябва да се опита пробив през обсадата като последно средство за спасение.
Вали дъжд, който преминава в сняг. Непрогледна тъмнина. Пармаков повежда колоната, Бачо Киро излиза последен.
За нещастие само след няколкостотин крачки попадат точно на пресните сили на пехотния табор на Фазлъ паша. Нощта избухва в святкането на куршумите. В дъжда барутът в кремъклийките не пали. В ръкопашния бой загиват някъде около половината от момчетата. Останалите се пръсват безразборно между скалите и храстите.
Една част, около двайсетина души, се връщат в манастира, водени от Тодор Лефтеров, английски възпитаник, върнал се в България, за да стане учител, току-що сгоден за втората дъщеря на Бачо Киро. Те са били в ариегарда, понеже били болни от треска и на сутринта Лефтеров, като запознат с военните правила, с бяла кърпа в ръка ги повежда през труповете към турския стан.
Когато приближават, разстрелват ги в упор с командван от пашата общ залп.
* * *
В паниката на сражението краят на колоната, завършваща с Бачо Киро, се откъсва от останалите, попада на странични неприятели и след като ги преодолява, се оказва в някакво лозе, където, след като се преброяват, се оказват само шест души. Понеже не знаят излезли ли са от обръча или са още в него, решават да се прислонят под лозите и да дочакат разсъмването, та да разберат накъде да вървят. А през цялото време и на битката, и след нея вали гъст сняг и с разсъмването турците във вериги започват претърсване на местността.
Откриват ги и ги избиват един по един.
Оцелява само Бачо Киро, затрупан от снега в едни храсталаци. С невероятното си самообладание той не се издава и прекарва целия ден под снега.
Смъртта упорито избягва Бачо Киро не само в деветте дни на битката в манастира, но и после, когато също така упорито той си я търси.
Ориентиран в посоките, с настъпването на нощта, той поема към Търново. През чукари и дерета успява да стигне до село Балван, където намира местния учител, у когото прекарва деня. През нощта достига Търново, където не е приет, но не и издаден и не научил нищо за оцелелите, поема обратно за Бяла черква.
Странно е това решение.
Всички апостоли, от всички революционни окръзи след поражението с всички сили се стремят към Влашко като към единствено възможно спасение. А Бачо Киро, който е най-близо до Влашко и при това изпитан пешеходец*, поема обратно към пепелището, което е оставил, към селото, където по портичките вече висят 70 черни крепа и където със сигурност няма да го посрещнат с цветя.
Сякаш е искал да бъде предаден.
Както е сигурно, че не е искал сам да се предаде, нито пък да се самоубие в някое дере.
Макар и много рядко, има такива хора; човеци над човешкото!
Хора на безусловната необходимост.
Die unbedingte Forderung.
* Воден от неизтощимо любопитство, през 1873 и 1874 година Бачо Киро предприема три пътешествия пешком (поради липса на пари) до Букурещ, Цариград и Немско, до което не стига, а се спира в Белград заради безпаричието си. Той описва в стихове пътешествията си и ги издава в книжки, нелишени от самоирония.