Писма на читатели

Познавам Гана повече от 20 години, когато все още не беше мой пациент. Трогваше ме нейната доброта и приветливост. В онези години загуби съпруга си. В моите ръце, при трагични обстоятелства си отиде и по-голямата й дъщеря. Не беше навършила тридесет години. Още не мога да си простя, че не успях да й помогна. След всички тези удари на съдбата и житейски загуби, тя не загуби добротата си.

Гана страда от тежка форма на ХОББ, след дълги години пушене. Светът й се е смалил до една стая и един балкон. Оцелява благодарение на кислородния концентратор, щедростта на сърцето си и… любовта на по-малката си дъщеря Мария.

Изпрати ми в писмо като подарък този малък разказ. В писмото си го нарича „състояние на духа” или „сюжет за разказ, който няма да напиша”. Мисля, че го е написала без да осъзнава това.

Коста Костов

НАДЕЖДА

(Опит за къс разказ)

Гана Милева

Всяка привечер от балкона чувам как чаткат копитата по пътя. После виждам циганина с каручката и кончето – дребно, жилаво, с лъскав косъм.

Каручката спира до кофите с боклука. Циганинът, слаб, но пъргав, изважда от контейнерите всички пластмасови туби, бутилки, кутии. Детето, една малка навита пружинка, само по къси панталонки, събрало слънцето на всичките си лета, ги слага в пликове със скоростта на факир, скача върху тях, като че ги пресова, прави нещо като бала и хвърля в каручката. После бащата хваща юздите, детето до него на капрата и продължават…

Изпращам ги – тях и каручката, с чаткането на кончето. Те не съзнават, че осигурили вечерята си, вършат едно добро – прочистват природата от пластмасата, като я предават за рециклиране. Мисля, че не знаят и това, че са щастливи! Мечтата им става реалност след два часа – от кварталната бакалница таткото купува хляб, маргарин, кучешка радост, пет шоколадови вафли, шише боза и непременно ракия, за да има радост за всеки.

И аз си имам мечта – да взема плика с боклука и да сляза до долу, за да го изхвърля в контейнера. Засега си е само мечта, защото съм вързана за един кислороден апарат в една стая, с един балкон, като ложа в театър, от където гледам всеки ден една и съща пиеса. И всяка вечер… Чакам циганина с кончето и детето при контейнерите, посрещам ги и ги изпращам. Пожелавам им от сърце живот и здраве, за да ги видя утре отново и пак да се порадвам на песента на пъргавите копита на кончето.

Все някога, в някоя ранна привечер, ще стигна до контейнера и ще оставя огромен плик, пълен догоре с туби, бутилки, кутии и… няколко шоколадови вафли.

септември, 2013 г.