Пак ще гоним демони и ще събираме разпилени пръчки за здрав сноп. Спас Господов от „Истинската история на Спас Господов“ на Антон Баев казва: „Когато Господ раздавал късметите на народите, за българите останала пръчката. Кубрат я превърнал в цял сноп, а после синовете му разпилели снопа. Архетипът на снопа не е изоставил въображението на българина. Българинът мечтае да е част от снопа, но винаги действа като изгубена пръчка.“
Ние сме „изгубени пръчки“ – без силно гражданско общество, а свободолюбивата ни интелигенция е толкова малобройна, че не е в състояние да бъде морален коректив на властта. Българската интелигенция се провали през прехода. Обезличи се. Преди да ни подарят демокрация, имахме поне „подземна“ интелигенция, личности като Константин Павлов. Днес в „подземията“ и „в утробата на кита“ е пусто. Тук-там някой буден гарван, който изрича истини, но вълците го заглушават с вой, а медиите си отъркват задните части във вълчите муцуни. Един-два гласа, извисени над общия затворнически хор, не формират гражданско общество и не стигат за здрав сноп. Най-здравият сноп в България е този на конформистите. Когато си никой, се харесваш на всички. В България най-удобно се чувства умереният никой, който говори така, че да не засегне някого, но да залъже всички. Той е и най-подходящ за политическа кариера.
Не сме вече народ, милеещ за свободите си. Последните свободни българи останаха край Панагюрище, Копривщица, Перущица… Днес смелостта ни едва стига да цапаме с боя паметници или да размазваме яйца по фасади. Сами можем толкова. Гледаме си рахатлъка и чакаме друг да свърши народната работа. Националното достойнство и чест, политическата и духовната промяна, пропадането на образованието и здравеопазването, търговията на справедливост не са достатъчен мотив да обърнем софрата и да грабнем сопата. Не признаваме и собствената си вина, че допуснахме тази мерзост. Озъртаме се ту на изток, ту на запад, като въртоглави просяци на брюкселски площад, дано някой пусне пара в шапката и плати сметката. Бунтът ни спира до вратата на кухнята. Битуваме в самодоволна духовна нищета и телесно щастие. Затова избираме себеподобни, егоцентрични политици. Егоцентричните политици според Макс Вебер имат своето оправдание: „Светът е глупав и подъл, а не аз; отговорността за последиците засяга не мен, а другите – тези, на които служа и чиято глупост или низост ще изкореня“. Истинският политик, по дефиницията на Вебер, трябва да притежава допълващо се цяло, балансирано съчетание на „етика на убежденията“ и „етика на отговорността“. Работата за личния интерес и бягството от политическа отговорност е отказ от „етиката на отговорността“.
Необходими са политически лидери, носещи надежда и упование за политическо и духовно обновление, а не политически лумпени със съмнителна репутация и дефицит на личен морал. За съжаление, българският политически модел не е създаден за такива лидери и те биват бламирани в усилията си. Читавите българи остават неразпознати или биват омаскарени, затова и не желаят да се занимават с политика или бързо излизат от нея. Поради липсата на гражданско общество и независима общност от интелектуалци, българите сме объркани и обезверени. Гласуваме по повика на обществени нагласи, медийни внушения, партийна дисциплина, личен интерес, страх… Либералната демокрация е избор на свободни хора, зачитащи личната свобода в отредената рамка на закона, носещи отговорност за обществото и общочовешките ценности. В една свободна демократична държава изграждането на хармонично общество и легитимна политическа система са възможни само тогава, когато всички следват етиката на гражданската отговорност, а не дискриминиращата партийна повеля или личен интерес.
Поредната победа на политическите чорбаджии, които превърнаха България в политически обор, а българите в работни коне, отново погреба народния блян за чиста и свята Република. Борбата за справедливост на моето поколение изглежда приключи. То каква ти борба. Надлъгвахме се, че се борим, а всъщност се прегръщахме. Народът ще продължи да живее мизерно сит и щастливо обязден.
Отново сме излъгани. Около избори се лъже най-много, а някои лъжат непрекъснато. Джордж Оруел казваше, че „целта на политическото говорене е да придава истинност на лъжите, порядъчност на убийствата и солидност на празните приказки“. Ако искаме да се случи нещо по-добро, трябва да разобличаваме лъжците и да будим заспалите съвести, защото имат време да се наспят. Кого трябва да накажем знам, но кого да пожалим вече не знам. Това, което знам още е, че ние, които желаем добро за България и справедливост за всички, сме непожалени.
„Щастливите роби са най-непримиримите врагове на свободата“, чета в „Афоризми“ на Мари Ебнер-Ешенбах.
Май 2024 год.
