„Аз съм спокоен за себе си
само като безпокоя другите“
Иван Радоев
Иван Динков казваше, че съвестта е доста рядко нещо – като таланта. Ако нямаш талант, трябва да пишеш със съвест. А съвестта е ад. Неспокойната съвест е страдание само за онези, които имат разбиране за нея. Както казваше поетът, ако искаш да напишеш нещо смислено и честно, трябва да можеш да се озъбиш дори на люлката си. Сега не е време да се пише отвлечено, иносказателно – за ветрове, треви, листа и коне. Ако се пише за треви и листа, някъде сред тях трябва да откриеш проблемите на човека, неговия драматизъм, обреченост и съдба. Силният и талантлив текст трябва да преведе читателя през чистилището, защото пътят към истината не отива директно в рая, а минава през пречистване на съвестта. Пътят към ада е по-пряк, ако съдим честно делата си. В живота нямаме мярка за удоволствията – преяждаме и препиваме, но в морала сме по-въздържани, не преяждаме от съвест и достойнство.
България днес е като разпети петък – разпната между морални релативисти, продажни политици, зависими журналисти, заблудени граждани, затруднени в избора между добро и зло, личен и обществен интерес, палач и жертва, партия и народ, почтеност и зависимост, български европеец и руски българин, достойнство и лакейство, висок дух и сито тяло. В малка страна като България е ветровито, но най-много духа откъм евразийската бездна, която винаги е искала само едно – да ни погълне. България има спешна нужда от вдъхновяващи лидери, за да не бъде върната десетилетия назад при изворите на безпросветния авторитаризъм. Нашият път е към по-добро, но ще стъпим на него след дълго лутане. Ние сме европейци преди много други народи. България не е променяла името си вече близо 1350 години, но нарастващата обществена раздвоеност и отсъстващото разбиране за гибелните последствия от овчедушието и търпимостта към престъпленията и корупцията е удар върху фундаменталните ценности на либералната демокрация и основните ѝ темели – свобода на индивида от посегателства върху достойнството му, независимост на институциите, независимо правосъдие, свободни медии, духовен прогрес, образование и здраве.
Sapere aude!
Трябва да изричаме мислите си гласно, да виждаме онова, което гледаме, да осмисляме видяното, да проникваме в неговата същност, в моралния му контекст и общочовешки смисъл. Животът ни трябва да протича с трите ценности на хуманизма: индивидуална свобода, отговорност пред обществото, обвързаност на индивидуалното с общочовешкото. Човекът предшества гражданина, казва Ж. Ж. Русо! Само човекът, необвързан с ограниченията на определена партия или доктрина, може да отсъди справедливо, по съвест. Затова светът, за да върви към по-добро, трябва да върви или към универсалност, т.е. към единение и универсални закони, еднакви за цялото човечество, или законите на всяка държава да носят универсален характер, в своя дух да бъдат приложими за цялото човечество.
Българите не сме хора на нюансите, а на крайностите. Амбивалентни сме – раздвоени в две крайности. Балкански, предмодерен, традиционен, мазохистичен манталитет, с неизчерпаема търпимост, от която идват всичките ни злини. И доброто, и лошото все още не са избистрени, гледаме в различни посоки, защото националният идеал не е ферментирал. Свободата не означава само безнаказано да ругаеш управляващите, но и да очакваш отговорност от тях за делата им. Живеем в дистопия – контролирани институции, медии, удобни за кражби закони, ограничени свободи, потисната индивидуалност, корупция. Превръщаме се в дистопичната страна „Какания“ на Роберт Музил от гениалната му книга-епос „Човекът без качества“. Управляващите и управляваните действат и говорят не така, както мислят и мислят не така, както говорят и действат. Тотална загуба на лична и държавна идентичност. Форма без автентично съдържание. Безличие – като човешките фигури при Казимир Малевич. Ако демокрацията не е в добри ръце, тя се превръща в автокрация, дори във фашизъм. Хитлер е използвал умело нейните възможности. Тя може да изобрети гилотината и да убива със съгласието на мнозинството. Нашата самобитна българска демокрация нарушава един хармоничен природен феномен – единство на форма и съдържание. Формата е либерална демокрация, а съдържанието – олигархично-мафиотска автокрация, доктрина, която се налага на обществото като единствено спасителна. Вкарване на народа в калъп по авторитарен образец. Опит за деморализиране на индивида и обществото, налагане на моралния ориентир на победителите. Застрашени сме от превръщането ни в хуманоиди – квази човеци – без отношение към общността и другите около нас. А емпатията, състраданието, съпреживяването на успехите и болките на другите е най-пълноценната ни изява като човешки същества.
Дълги години текат процеси на политически расиализъм (съвременното понятие за расизъм) – прочистване на обществото от достойни и почтени граждани, личности и политици. Създаване на „чиста раса“ от послушни индивиди без идентичност. Популация, която не цени свободата, защото я получи даром, по геополитически причини, за да не попаднем в обятията на евразийския авторитаризъм. Харизаха свобода на народ, който не беше готов за нея, не познаваше задълженията си към нея, а иска да се ползва само от правата. Свободата е отговорност към себе си, към обществото, към съдбата и на другите. Свободният човек съзнава своето място и роля както в обществото, така и в общочовешката съдба. Свободата не се състои само в това безнаказано да псуваш управляващите, но и да настояваш за отговорност за делата им. Затова днес са нужни смели национални лидери, национални войводи, които да сочат посоката и да ни водят по нея, следвайки мъдрия слоган „Non ducor, duco.“ Истинските лидери вдъхновяват с личен пример, теглят най-отпред, но когато е нужно – бутат каруцата отзад, ако затъне в калта. Политическата отговорност означава първо отговорност към държавата и общото благо, после – към партийната идеология и накрая към личния интерес и този на рода и семейството.
Колкото повече закъснява възмездието за онези, които ни лъжат и ограбват, толкова по-болезнено ще бъде това възмездие. Правдата винаги идва. Иво Андрич (ExPonto, 1918) пише: „Животът ни връща само онова, което даваме на другите.“
Разликата между човешката история и тази на животните е, че човешката история никога не почва отначало. „Човекът никога не започва отначало“, казва Хосе Ортега и Гасет. При човека има приемственост, която е почит към всичко, което го отличава от животните. За човека всеки ден е ново, различно начало, има приемственост и исторически разум. Затова човекът се променя, а животните всеки ден започват отначало – без памет за предишния. Затова тигърът и орангутанът са същите като преди 40 000 години. Русо казва, че ние се раждаме граждани и ставаме хора. A Еразъм: „Хората не се раждат, а се формират“.
Ще завърша този текст с Емил Чоран: „Мечтая за свят, в който повод за саможертва ще бъде една запетая“.
Февруари 2026 г.
