Предисловие

«Нищо не смайва хората така, както почтеността и здравият разум”

Р. У. Емерсън

InSpiro*, колеги!

В миналия брой писах, че българите сме малко пообъркани и доста манипулирани. Висим в собственото си пространство, окачени на преварени спагети. Понеже осезаемо ни липсва Доброто, трябва да се научим да разграничаваме поне лошото от още по-лошото. Като в онзи зловещ поостарял вече виц, който се появи при заплахите от енергийна криза: „Лошо е да ти спрат руснаците газа, но още по-лошо е да ти го пуснат германците”… Тази шега е неуместна за трезви хора, затова преди да я напиша пийнах три чаши червено вино, за да ме отклонят от тази опасно вредна посока на изказ. Като посоката, в която сe въртяла една кучешка опашка.   Кучето е било собственост на гениалния математик и носител на Нобелова награда за икономика Джон Неш (John Nash), прототип на героя в онзи знаменит нобелов филм на режисьора John Howard - „A beautiful mind” („Опасен ум”). Кучето си въртяло опашката напред-назад, а не по обичайния за другите кучета начин. Това станало повод да бъде консултирано от ветеринар-психиатър, който решил, че кучето е с психични увреждания и му поставя диагноза реактивна депресия. За ужас на Джон Неш, който страдал от тежка параноидна шизофрения и по подобие на кучето си решавал математическите задачи по начин, различен от съучениците си и необясним за консерватизма на учителите му.

България е малка и бедна държава и скоро няма да има своя Джон Неш. По-лошо от това е, че поради самодейната политика на нашите държавници от последния половин век, загуби историческото си достолепие и политико-икономическа значимост. Въртим опашките си в грешна посока вече близо 60 десетилетия. Не своенравно, като кучето на Джон Неш, а накъдето ни посочат по-силните на деня. Преди в източна посока, сега в крайно западна, но все натрапливо, невротично и параноично. Поради тези и много други причини милата ни татковина е осъдена да догонва на кокили водещите нации с по-голям геополитически късмет от нашия. Все сме от прецаканата страна – шарани, които все попадат в тигана. Уютно се пържим в него и даже сами си наливаме олиото за запръжката. Садистично ни пържат и безпаметните национални предатели на България – „македонците” оттатък западната ни граница. В същата запръжка падна и нашият посланик в Скопие, който беше унижен по време на честванията на годишнината от смъртта на българина Гоце Делчев. Братята „македонски” българи оттатък западната ни граница толкова са оглушели за историческата истина, че дори и пернишкото земетресение няма да им отпуши мозъците и ушите. Защото омразата им към нас е затлачила паметта им. Ако продължаваме да се държим като щрауси, ще търпим унижения от събратя, говорещи на развален български и наричащи се странно защо македонци.  Всичко това след категоричните констатации на Македонския институт по криминалистика и съдебна медицина, който след ДНК анализ категорично доказа, че гените на „македонците” са идентични с тези на българите. Подобни сърдечни разлъки често хвърлят мислите в патетична крайност. Така си припомням думите на турския реформатор Кемал Ататюрк, изживял изпепеляваща любов с красивата българка Димитрина (дъщеря на славния генерал Стилиян Ковачев): „Всяко българско нещастие ми причинява невъобразима болка. Който е срещу България, той е и против Турция”. След смъртта му, сред личните му вещи намират една единствена снимка – на Димитрина Ковачева. Тя умира в една ранна утрин през 1966 г. от рак на жлъчния мехур и последните й думи са били: ”Сънувах Кемал”.

Но да не правим сантиментални отклонения и да се върнем в България и причините за духовната безпътица. Да вземем като пример изкуството, което най-малко се влияе от обективните държавни процеси. В него имаме огромно, несподелено признание. На масов интерес у нас се радват – „Мисия Лондон”, някакви Столичани, хаотични Домашни арести, чупливи Домове от стъкло, бледи подобия на Женени с деца, псевдо-Шоу на Канала (истински тюрлюгювеч!), изпростялите до крайност Комици, та дори необратимо затъващото във фолк-посредственост и безпътица шоу на Слави … все сапунки, лоши имитации, халтури с неприемливи претенции и с предизвестен неуспех извън пределите на спалнята ни. Няма оправдание за лошия вкус, особено когато се превръща в обществена мярка за изкуство. На самобитния талант не са необходими много пари, за да види нещата по различен начин от другите. Не са нужни гигантски средства, за да правиш смислено изкуство. И в България се е случвало такова. Спомнете си „Мъжки времена”  на  Едуард Захариев и Радослав Спасов или „Козият Рог”. Изключителна простота на изказа и така въздействащо. В добавка – повечето филми на Василий Шукшин, Педро Алмодовар и дори някои от филмите на Клинт Истууд, където сумата за хонорарите на актьорите е вероятно две-трети от бюджета на филма. Оскъдицата у нас нарасна до драматични размери. Като контрапункт на простотиите от телевизионните шоу-програми (жалко за някои добри актьори в тях) ни останаха единици като Камен Донев, Мариус Куркински, Теди Москов, Бойка Велкова и още шепа талантливи творци, които не се пускат в халтури.

Авторската ни музика е вече на светлинни години от Панчо Владигеров, а това, което се случва в поп-музиката, е не повече от прилично подражателство. Вероятно на повечето от вас ушите са отворени за красивия звук и не са херметизирани със санитарен силикон. Вероятно ви се гади от най-популярната сред българите музика – зомбираща нискокачествена смес от гръцки, цигански и сръбски фолклор, откровено предателство към националните музикални традиции. Тази музика е нахален папагал, който не напуска територията на посредствеността. Наречена е поп-фолк, а всъщност е натраплив Хоп-Троп. Показателен факт за всеобщото музикално опростяване е, че изпратихме за конкурса на Евровизия именно такава песен. В България си падаме по това да цепим истински изискания талант на дръвника, вместо да го развиваме и поощряваме. Ако имах власт, бих задължил на Евровизия да се явят двама – Теодосий Спасов и Лили Иванова и със сигурност техният дует ще изостри до болка сетивата на европейците.  Ние сме Азисиния – страна на Азисите. Всеки може да ни яха, както Китаеца яхаше Азис. Пошлост, на която задължително трябва да се постави табу. Като табуто, което е сложил Бог върху яденето на месо преди потопа. След като отминал потопът, Бог позволил на Ной да изяде овцата си, за да оцелее. Сега всеки може да изяде овцата си, стига да не е блудствал с нея преди това и да се разнежи преди да й удари ножа. Когато позволиш на един да наруши едно табу, започват всички. Така българите започнахме да крадем като цигани.

В литературата и изобразителното изкуство също сме каръци. Поради езиковата бариера, ретроградната политика от миналото и естествената изолация, не успяхме да покажем на света в достатъчна степен и акцент създаденото от Димитър Киров, Георги Божилов-Слона, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Енчо Пиронков (всичките от Пловдив), Георги Баев и Стоян Цанев (Бургас), Светлин Русев, Бенчо Обрешков, Дечко Узунов, Владимир Димитров-Майстора и редица други, които са неповторими и самобитни художници. Останаха почти непознати извън пределите на България такива съвременни поети с извънземно звучене като Константин Павлов, Христо Фотев, Борис Христов, Атанас Далчев и недооценени във величието си Димчо Дебелянов, Яворов, Славейков. Но да оставим безсмъртните да почиват в отвъдното и да стъпим на земята. Светът ни познава почти единствено с твор­ците, които останаха зад граница, голяма част от тях с половината от таланта на изброените по-горе, но възпитани в традициите и тенденциите на западното изкуство. Такъв е примерът с Христо Явашев (Кристо), когото никога не съм чул да казва, че е българин. В мен недоумява и крещи от възмущение собствената ми привързаност към България. Намирам неговата позиция за отказ от корена и вибрациите, с които е трептяла душата му още в утробата. Това, че Кристо не желае да има общо с нашата духовна и материална нищета, не го прави по-малко българин. Няма отърване от гена. Държи се с България като скопски македонец и не желае да изрази дори съчувствие към съдбата на най-болния, най-нещастния, най-мизерстващия народ в цивилизована Европа. Изтънчен хитрец, който бяга от корена си, за да не се увие безнадеждно в него.

Малцина българи знаят, че паметникът на Леонардо да Винчи на римското летище «Фиумичино» (виж снимката) е дело на покойния вече български скулптор Асен Пейков (починал в Рим през 1973 г.). Ръцете му изваяха фигурите на София Лорен, Папа Пий ХІІ, бронзовата Минерва на Университета в Бари, фигурата на Атлета в Чекиньола, а негово дело е и най-престижната римска награда „Премия симпатия”. Не се опитвам да внуша, че следването на западните тенденции е най-доброто за един творец, дори напротив, считам, че душевността и традициите на славянството балансират прагматизма на западния свят. Припомнете си гигантската роля в света на изкуството, което имат славянските творци – Шопен, Мусоргски, Чайковски, Стравински, Сметана, Глинка, Панчо Владигеров… Малцина знаят, че дипломирането на Херберт фон Караян е станало с работа върху творчеството на Владигеров. Когато Хемингуей поема Нобеловата награда за литература през 1955 г. за “Старецът и морето”, говори за голямото влияние на Достоевски върху собственото му израстване като писател. Толстой е недостижим великан на Духа и големите западни творци могат да поизтупват периодично праха от неговите книги, за да не загубят връзка с душите си. Това е една малка част от примери за влиянието на славянството върху душевността и културата на човечеството. Все някой трябва да опази тези традиции от епидемично духовно опустошение и това важи особено за нас – българите.

Написаното дотук за изкуството се отнася в още по-голяма степен за приложните науки, където източно-европейците отдавна сме се “загубили в превода”. Това в най-голяма степен важи за медицината, където почти 100% от Нобеловите награди за медицина и физиология се печелят от Западния свят и ако случайно се промъкне някое славянско име, то е в колектив на работещи извън пределите на източно-европейските страни. Почти никой в България няма шанс в близко бъдеще да твори световни научни постижения и затова сме орисани да следваме, а не да полагаме пътища. Пред нас са минимум 50 години на догонване във всички сфери на живота и не можем да имаме илюзии, че ще бъдем в авангарда на науката, особено в медицината, която все още се крепи само на безразсъдния ентусиазъм на медиците. Поради небрежното отношение на политиците към системата на здравеопазване, капацитетът на българските медици ще се реализира само в полза на практическата (приложната) медицина, докато във фундаменталната наука сме осъдени да бъдем следовници, а не създатели. Това не е само наш проблем, това е проблем на всички пост-комунистически държави, които бяха запокитени далеч от света на Големите достижения и слепите за това държавно политико-икономическо падение просто са непригодни за общественополезен дебат. За съжаление българите сме захвърлени най-далеч и най-назад във времето, което избяга безпощадно напред и който иска да отдалечи от себе си края на света, да дойде в България, която е 50 години назад. Затова българските медици с академични цели и позиции трябва да приемат съдбата си на следовници, със СКРОМНАТА МИСИЯ да не се отдалечават твърде много от света на Големите, да се учат от техните достижения и да ги ДОСТАВЯТ МАКСИМАЛНО БЛИЗО до българските си колеги. Всичко останало би било нарцистична самозаблуда и надценяване. Това е МИСИЯТА, която си заслужихме. Ако Светът на Големите Достижения е по-близо до нас, ще сме мотивирани да го опознаваме и следваме. Само така ще дадем възможност на някой български лекар от далечното бъдеще, възприел най-доброто от мемите (следите от духа и мислите) на настоящето да се захване за тънката нишка на предшествениците си и да влезе в света на медицината като самобитен творец. В онова бленувано от нас бъдеще, което не можахме да преживеем тук и днес…

Накрая ще завърша с един театрален гигант, който десетилетия ни озаряваше с таланта си. На 18 април 2012 г. почина великанът на българския театър – Наум Шопов. Беше изумителен в спектаклите, които съм гледал. Два от тях ме стискаха дълго за гушата – „Сън” на Иван Радоев и „Делото Дантон”. Няма такъв драматичен актьор. Само веднъж успях да му кажа, че за мен той е театрален символ, мярка за актьор – „един НАУМ”. Не повече от две шепи български актьори се доближават до тази мярка в цялата история на българския театър. Беше истински сценичен Учител. Беше енигматичен, вглъбен, особен във величието на самотата си. Веднъж, в една ранна есенна вечер, го срещнах неочаквано на една автобусна спирка в близост до Орлов мост – леко превит от студа под тънкото палто. Колебливо се спрях и му казах, че обичам театъра заради него. Погледна ме безучастно, почти неразбиращо, сякаш през мен. Като в една случка с Борхес, разказана ми от Жоро Чалдъков. През 1982 г., няколко дни преди да получи Нобеловата награда, Борхес пресичал една улица в Буенос Айрес, когато един пешеходец спрял и извикал: “Вие сте Борхес!” А Борхес отвърнал спокойно: “Понякога.” Както се случва понякога, след години Наум Шопов стана мой пациент и само понякога успявах да го измъкна от неговото усамотение, за да поговорим. Имаше тежък ХОББ, два пъти се наложи да постъпи в клиниката, която ръководя и нито веднъж през времето на престоя му не го видях да гледа телевизия или да чете вестник. Отдаваше се на дълги мълчаливи разговори със себе си, притихнал в мислещата самота. Ценеше мига и го използваше пестеливо за Духа си. В някакъв момент, когато болестта му даде кратка почивка, се срещнахме в неговата гримьорна, за да уговорим интервю за InSpiro. Беше паметна за мен среща в един незабравим час на общуване. После ме покани на „Крал Лир”, без да подозирам, че това е последният спектакъл, в който можах да го гледам. Едва дишаше между репликите и през целия спектакъл бях напрегнат и уплашен за него. Последната ни „среща” беше един телефонен разговор от Сандански, където го изпратих на кратко  санаториално лечение. Беше отпратил спешния медицински екип, пристигнал в хотела при поредната атака на болестта му. После дойде последната битка на болестите с актьора. Трудно можеш да подчиниш волята на Наум Шопов. И на смъртта не беше лесно.

Смисълът на броя са бронходилататорите. Лекарст­ва, които напомнят на бронхите за какво служат. Това ще ви припомнят и моите колеги, които са нагазили в темата от месеци. Приятно четене.

Бъдете здрави, любознателни, обичани и вдъхновени!

Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg

Коста Костов

юни 2012

___________

* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)