Поезия

Брой № 4(12) / декември 2010, Образна диагноза на белия дроб

 

Д-р Лилия Панова е родена в гр. Стражица. Завършва медицина през 1984 в Медицински институт – Плевен. Работи в София от 1992 г като педиатър. Специализира детска психиатрия, неврофизиология и ревматология в Университетска болница гр. Тур, Франция 2001-2002. Член на Съюза на българските писатели, член на Международния съюз на лекарите-писатели (UMEM), заместник-председател на българския клуб на лекарите-писатели. Нейните стихосбирки „Това от птиците го знам” (1996), „Път през миража” (2000), и „Мощите на светлината“ (2007), са получили три национални литературни награди. Нейни стихотворения са публикувани в много български вестници, алманаси и антологии, а също в „Муза Медика”в Нюрнберг,”Mюр дьо Поези” в Тур, Франция, в списание „Мандрагорас” в Атина. Лили Панова е автор на единствената двуезична книга, посветена на Принца на френската ренесансова поезия – Пиер дьо Ронсар, съдържаща изследване за българските корени на поета и най-емблематичните му стихотворения, преведени от авторката.

 

Сънят на оракула

Виждам Очевидеца на Края –

целият пропукан от страха…

Празните му орбити дълбаят

грозните руини на греха.

Нажежени, каещи се мисли

от зловещ, жигосващ ореол

палят Времето – съвсем излишно.

И Духът ембрионално гол,

малък и безпаметен се връща

във утробата на чакащ мрак.

Нищото безмълвно го поглъща.

Дим и пепел. Черен камънак.

                      Помпей ,2010-та година след Христа

 

Хипотези

Мълчание.Изящна безсловесност.

Безплодие, несътворило звуци.

Презрение към думи безполезни,

на първобитен крясък праправнуци.

Безплатен санаториум за мисли

от дълго премълчаване сломени.

Терен от всички шумове разчистен.

Приют за смисли неузаконени.

Безследно заличена тъмна тайна,

с нелепа смърт на всички посветени.

Безмълвие – безсилно и безкрайно,

отломък от загинали вселени.

 

Ребро Адамово

Опитай се, опитоми жена!

Ще ти отхапе ласото до рамото,

ума – до корена на мисълта,

удобно да живееш със измамата,

че си спасил завинаги света

от този звяр, ръмжащ изпод юргана ти.

Заситена с оглозгани ребра

на оня пръв Адам самозабравил се,

тя носи хищни гени във кръвта.

Кураж ,ей, мачо! Мърка тя и гали се…


 

Вашият коментар