Поет със знакови стихотворения – Никола Иванов, литературен критик

Брой № 3 (46) / юни 2018, Идиопатични интерстициални пневмонии

„Вцепененото цвете Иван Цанев.

Оживява чрез усмивката само.”

Константин Павлов

 

 

Иван Цанев и Борис Христов са двамата ни най-значими живи национални поети, защото са съвременни класици в българската лирика. След  Далчев, Александър Геров и най-представителните поети от така нареченото априлско поколение, Иван Цанев несъмнено е един покъсен, следващ етап в традицията на нашата поезия.

 

В съвременната българска поезия Иван Цанев се откроява с изтьнчената си душевност, с високата култура на мисълта и с разбирането, че творчеството не е само биография, а и съдба. Неговият път в изкуството е белязан с болезнено преосмисляне, с продължителни мълчания и абсолютен отказ от приспособяване. Иван Цанев съчетава тънката поетична чувствителност с дълбоките прозрения на философа. Поетичната визия на Иван Цанев се гради и на пълнотата на напрежението, на драматичното единство на интелектуално и емоционално световъзприемане. Той е дълбок, чист, чувствителен и силен едновременно поет.

 

Малко са поетите като Иван Цанев, които с такова благоговение обитават пространствата на стиха и го превръщат в свой дом. Поезията за него е последната възможност може би да се променяме и пресъздаваме неизброимо различни галактики в прегръдката на необятния Космос.

 

Иван Цанев отдавна знае простата истина – тайната на живота е в начина, по който мислим, чувстваме и извайваме света. Но в същото време съществува една неназовима отвъдсетивна реалност до ръба на пределното, която е истинският Творец. Мнозина наричат тази извънсетивна  реалност Бог или Чудо. За Иван Цанев тя е поезията, която преодолява земното притегляне, за да открие неведомата „пета посока“. Там някъде живее бялата магия на поезията, която провижда как диша всемирът.

 

Поезията на Иван Цанев е естествена и земна, нещо първично и автентично я кърми със силните сокове на живота и делника на хората. Тази поезия е връщане в друго отношение към природата и нещата, в търсене на опора в автентичния живот на съществуващото през годините на онова сгрешено време, което наричахме „наше“. Лирическият субект в неговата лирика е раздвоен между свръхсетивните пространства, които обитава духът, и пространствата на сетивността на делничността. Заявеното раздвоение в поезията на Иван Цанев е продукт на противопоставянето между високите стремления на духа и измамността и ограничеността на сетивния свят и бит.

 

Иван Цанев е сред класическите майстори на лиричната миниатюра в българската поезия. „Шепнешком в нощта“, почти целият цикъл от „Късчета от счупена поема“, „Два откъслека“, „Мемориални извадки“ са като сентенции и афоризми. Прекрасна е лирико-философската миниатюра „Водопад“. Това е пределно изчистена лирическа импресия, в която философското внушение е постигнато чрез перфектна поетическа форма. В този лирически къс музика четка на художник и слово са си подали ръка, за да ни внушат усещанията и чувството за истинска свобода, идваща сякаш и постижима само със смъртта. Това стихотворение е бисер, отломък от сърцето, намерен по мисловен път. Впечатляващи са виртуозността на Иван-Цаневия стих и пиететът му към формата. Но виртуозността при него никога не преминава и не се превръща във фокусничество. Стиховете на Иван Цанев са брилянтно шлифовани – тук няма излишна дума или неясен образ. Прави впечатление изящната афористичност на всяка творба. Амбицията на тоя поет е да задържи поезията там, където си е нейното истинско място – далеч от интелектуалните игри и превземки. Особената му сетивност демонстрира стремежа на сетивата да прозрат и постигат свръхсетивното. Като преодоляват предметната застиналост и статика на света, те търсят хармония в Космоса.

 

В стихотворенията на Иван Цанев с теми от революционното ни минало отсъстват каквито и да са шаблони, предпоставени и външно привнесени тези със съмнителна автентичност, прекаленият и отблъскващ патос, патриотарство и зоонационализъм, голите тезиси и декларативност, което определя и силата на въздействие на тези му лирични творби. Тези стихотворения без всякакво съмнение са извънконюнктурни и са свидетелство за интензивната работа на ума и сърцето на поета. Да вземем например такава „опасна“ поетична тема като тази за Апостола, в която безброй автори, и то амбициозни, са се проваляли с гръм и трясък. Става дума за класическото стихотворение „19 февруари, пред паметника на Левски“. Няма нищо изненадващо и случайно във факта, че това стихотворение получава най-висока оценка от великия български поет Никола Фурнаджиев, който безапелационно му присъжда първа награда за поезия, посветена на Васил Левски. По-късно Иван Динков сочи стихотворението като пример за висока поезия в свои книги. „19 февруари, пред паметника на Левски“, заедно с „Апостолически обърнат сонет“ са безспорен и огромен успех както за самия поет, така и за българската национална поезия, посветена на паметта на Апостола. Иван Цанев взема от житейския факт и ни повежда към богатото обобщение.

 

С творчеството си Иван Цанев доказва, че извечните човешки тревоги нямат нито националност, нито народност. Толкова ли е важно дали Хамлет е датчанин. Това доказва великолепното му стихотворение „Почти епитафия“ не само със своя край. Особено впечатляващ е нравственият императив на тези стихове.

 

В по-късен период Иван Цанев публикува сонети, посветени на други творци, които можем да определим като своеобразни мини-портрети на съответните литератори. Длъжни сме да отбележим, че Иван Цанев е сред най-изтънчените майстори на сонетната форма в българската лирика. Неговите сонети са висока поезия, от където и да ги погледнем и оценяваме.

 

Иван Цанев в известен смисъл реабилитира библейско-притчовата лирика в българската поезия. И то в едно време, когато стихотворения с подобна тематика са нехарактерни, нетипични за българската лирика, в разрез с официално проповядвания атеизъм. В известен смисъл творби с подобни теми и мотиви са еретични за периода на създаването си. Такива стихотворения са „В памет на мъртвия“, „Накрай света“, „Завръщане от безкрая“. Ярък пример в това отношение е стихотворението „Три гълъба“, което лично аз ценя много високо. Това е поезия на интелектуалната метафоричност, което не предполага лесно разбиране и общуване с нея. Читателят трябва да има търпението да се приобщи духовно към подобна по-сложна, но и по-стойностна лирика, защото общуването с нея изисква известни интелектуални и емоционални усилия. Много силно е усещането за съдбовност, съчетано с космичното, за граничност и безпределност, за дълбочина и небе. Изведена до библейски  интонации, човешката участ не ражда скепсис и нихилизъм, нито безразличие към ценностите и начина, по който живеем и умираме. Космичното, превърнато във вътрешни измерения, не води до краен релативизъм. Затова в края на стихотворението облаците се вдигат, защото човекът отново е намерил сили да се извиси над злото:

 

Когато прекрача през къщния праг и усетя

 вкуса на сълзата, дъха на милувката скромна,

дано да изгукат и в мене три нежни гласчета

и аз първозданните думи, щастлив, си припомня.

 

Без излишни метафори и сложни литературни прийоми поетът пресъздава картината на Космоса като симбиоза между природата и човека. Много пластична и фина е тази лирика. Когато изкуството наистина е голямо, както е в случая, то по принцип те обсебва. Разбира се, ако притежаваш необходимите сетива. Поезията на Иван Цанев разширява нашите възприятия, кара ни да виждаме нещата в нова светлина, задълбочава нашето познание за човешките състояния. Тя пресъздава ситуации, с които можем да се идентифицираме, обогатява ни с образи, които стимулират нови мисли, от които можем да се учим.

 

Както и всяка значителна поезия, така и лириката на Иван Цанев съхранява възможността за различни тълкувания в зависимост  от дарбата и школовката на читателя да възприема поезията.

 

При тоя поет различните уклони на съвременното новаторство -  асоциативност, символика, метафорични мостове, интелектуален коментар – се мотивират, доказват и утвърждават чрез върховната роля на непосредствения чувствен израз, чрез силата на страстта, чрез емоцията, която проговаря за човешките истини. Далечен е пътят на Иван-Цаневата поезия, защото не става за митингово скандиране и категорично отказва да копира пейзажи.

 

Иван Цанев има предпочитание към поезията на Далчев, той се чувства от една поетична раса най-вече с него, тях ги сближава една и съща любов към поетичната реалност. Но той е достатъчно различим от Далчев. Те и двамата никога не избират крайностите, сякаш не са открито борчески поети, но всъщност са абсолютно непримирими към действителността. Двамата създават богато и трайно творчество. Защото водеща при тях е магията на онова, което витае из поетичния въздух на времето и което банално наричаме традиция и идеал, или онзи светлинен лъч, който във века на „измите“ и на бясното лутане на поетите от абстрактното до фигуративното и обратно, води тези творци до „третия път“ и те съхраняват видимо и невидимо и създават свой свят, отличителен с ненакърнимата си пластика и духовна цялост на лириката им. Можем да ги определим като „Поети на поетичната реалност“. Тяхната лирика със своите пластични и духовни откровения придобива измерения на европейска поезия. А Иван Цанев е сред поетите, които се явяват като „артистична еманация на поетичната реалност“.

 

Накрай света

 

И оня чернозем, и тая глина клисава,

добрата угар, сипея с одрана кожа,

нас всички лудата съдба ни стопанисва

тъй както иска … или както може!

Когато ме захвърли тя да буренясвам,

бе сякаш урочасала щурците черни

по цели нощи да скриптят, че аз съм

накрай света, земя във заточение.

Освен щурците, нямах нищо друго,

но през туптенето на тишината дива

дочувах как събития с горещи плугове

орат сред шумната вселенска нива.

Човешки крак не стъпи в тишината ми,

прищявката на случая не ме докосна,

бях целина – с години глухо чаках

да дойде моята година, високосната.

Да ме залее с новини от птича поща

и докато лятото кълни и никне,

подземния растеж да поощрява нощем

с напътствия от древни георгики.

А зазвънти ли с класове през юни,

да заскриптят на жътвен лад щурците

и заточеният накрай града мравуняк

да ме провиди като своя житница.

 

Роденият поет

 

Ако се бе родил в мравуняк, би живял

щастливо като в рай за глухонеми –

кой би посегнал там заслужения дял

от общата вглъбена тишина да му отнеме?

Не е той мравка и за друго е роден,

но сред гъмжилото от книжници и фарисеи

ще го ограбват и убиват ден по ден

и ще му пречат нивата словесна да засее.

Ще сквернословят зад гърба му в хор,

с пиянско грачене среднощ ще го измъчват,

а сутрин доноси ще чуруликат на ухо

за него словоблудците от кръчмата.

Той мълком ще преглъща злобните сълзи,

неотмъстен ще се прибира вкъщи –

защото заговори ли на техния език,

ще се погуби, няма да е вече същият.

Поеме ли греха да грачи с тях докрай,

подсъдно би живял до някой черен петък,

когато глухонемите от мравешкия рай

ще проговорят и ще му поискат сметка.

 

Три гълъба

 

Повтори се сякаш библейската вехта история,

но нямахме Ноев ковчег, нито мъдрост и опит,

когато злоустата паст изведнъж се разтвори

и плисна стаената злоба, започна потопът.

Прииждаха мътни вълни от сплетни и омрази

и все по-зловонно растеше световното блато.

Признания тихи, честитки за весел празник,

подаръци коледни – всичко е вече залято.

 

При мъртвите риби, изпружили бели кореми,

положих удавника топъл, светото мълчание

и сам сред всеобщия крясък на толкова време

крещя и се лутам, и търся дома си отчаяно.

Допрат ли петите ми пак до спасителна суша,

успея ли някога жив да изплувам оттука –

ще спра онемял на вратата и дълго ще слушам

как трите ми гълъба нежно в гнездото гугукат.

 

Когато прекрача през къщния праг и усетя

вкуса на сълзата, дъха на милувката скромна,

дано да изгукат и в мене три нежни гласчета

и аз първозданните думи, щастлив, си припомня.

А спре ли потопът, от злите уста предизвикан,

отново в огнището коледен бъдник ще тлее –

и може един златоуст да развърже езика си,

предричайки нова епоха под знака на Водолея.


 

Вашият коментар