Пет дни в градa на Шигето Икеда

Брой № 2 (2) / юни 2008, Пулмонална хипертония

Още при влизането ми в огромния Boеing 737-600 на Austrian Airlines изящна дребнолика дръпноочка с мек и премерен жест ми пое билета по традиционния за японците начин – с две ръце, като че ли пипаше цвете. На момента ми стана сакрално ясно, че отлитам за страната на любезността и гостоприемните люде. Първото впечатление е най-силно – „First cut is the deepest”, както беше изпял Rod Stewart. Но последното по-скоро се отнася за българите. Следващата японка, изпречила се на пътя ми, ми поднесе топла и услужлива усмивка, далеч от двуличното лезене с щатско-западноевропейски привкус. Няма грешка – отивам на друга планета и там ще блажа от прословутото японско гостоприемство.

И това първо впечатление не ме излъга. Навсякъде се докосвах и буквално попивах с обръгналото ми на простащина същество неуморното топло отношение на японците. Колкото векове сме изграждали прословутата по света балканска простащина, толкова векове в правилната посока са ни разминали японците – неуморно усмихнати, любезни и почтителни. Хвала казвам аз на таквоз нещо и аман от нашето нахално и самодоволно безхаберие да се правим на най-умни и най-интелигентни. Стига толкоз по тази тема, че се нервя.

Да посети града на Шигето Икеда (Shigeto Ikeda), бащата на съвременната бронхоскопия, представил на света първия флексибилен бронхоскоп на фирмата Olympus (1967) е лелеяна мечта за всеки бронхолог. Това е нещо, като да станеш хаджия. Ето ме и мен в Йерусалим на бронхологията. Бил съм и в нейния съвременен храм (Хайделберг), но за това друг път, пък и не съм единственият българин, който е бил в този храм при проф. Хайнрих Бекер.

Отгоре Япония изглежда доволно населена (най-гъсто населената страна в света с 338 човека на км2) и добре наредена, като за посрещане на свидни гости. Колкото повече наближавахме Токио, толкова повече се разбираше, че източната столица (така се превежда името на града) и районът около нея са най-предпочитаното място за живеене в тази осеяна с пролетни цветове, автомобили и голф-комплекси страна. От последното пък се досещаш, че японците са паричлии и се питаш достатъчно ли ти е пълен портфейлът. Древният град Едо, дом на японския император, през 1868 г. започва да носи името Токио и измества Киото от привилегията да бъде столица. Автомобилният поток в тази извънземна с мащабите си метрополия е толкова интензивен, че при първо впечатление всеки би се заблудил (както са го правили някои некомпетентни журналисти, пишещи за Токио), че петролният стрес е принудил една голяма част от японците да носят лицеви маски като задължителен атрибут за предпазване от смока. Тази гледка те преследва навсякъде и създава впечатление за природен катаклизъм, извел медицинските работници на демонстрация. Грешка! Част от японците носят по улицата лицеви маски поради съвсем друга причина – полените. Тук по това време на годината цъфтят вишните и всички останали хубавини, които активират поленовата свръхчувствителност, която преследва немалко японци. Какво да се прави, като тази страна обожава цветята.

Иначе, ако не забележиш тази японска параноя, въздухът ухае по-чисто от софийския дори в пиковете часове на деня. Организацията на всичко тук е на такова ниво, че още след слизането от самолета добиваш усещане, като че ли си единственият пристигнал пътник, за когото е цялото обслужване и благоразположение на служителите от аерогарата. Всичко се върши тихо, ама много тихо и без шляене. Тишината ти подсказва, че нещо не е наред и в следващия момент включваш: липсва ти постоянният телефонен звън на мобилните апарати в парвенюшка България. Никъде по света няма толкова много мобилни телефони на глава от населението (всеки втори японец/ка държи или говори, докато се движи по улицата), но никъде другаде тяхното присъствие не е така незабележимо. Това не го разбрах как става – дали има наложени законови правила, или японците спазват някакво обществено благоприличие не ми стана ясно, но това е факт. В Япония не чуваш телефонен звън толкова сигурно, колкото няма да видиш негър в Буенос Айрес. За последното бях предупреден от Тодор Попов, но за първото никой не ме подготви.

Ако не отбележа четириминутното закъснение на автобуса, двучасовият път от летището до хотела съвсем не ми натежа. Мащабите на тази страна в хотела изведнъж се смалиха до четири-пет квадратни метра (малко повече от студентската ми квартира на един варненски таван), сякаш за да ми внушат, че в тази страна пестенето на всеки квадратен метър е въпрос на национален престиж. В тоалетната ме посрещна мултифункционално отоплено клекало за нагряване на дупето, докато седиш върху него, биде с няколко варианта на струя за подмиване и опция за подсушаване, и всичко това се ръководи от няколко копчета от дясната страна на бидето. Направо объркващо и докато уцелиш точното копче, преживяваш допълнителни емоции. Комфорт и автоматика.

  

   Ключовите думи за Токио са: нечовешки град. Не е създаден за човек, свикнал на по-малки мащаби, повече калпазанлък и хленчене по светофарите. Много скъп, луксозен и гигантски. Толкова голям, че нямаш никакъв шанс да го опознаеш. Не бих живял тук за нищо на света, дори за всичките мангизи, дето ми липсват в БГ-то. Няма да оцелея в това море на цивилизацията, в което си едно винтче, загубило скромната си индивидуалност. Няма да имам шанса цял живот да срещна еша си и така ще тъна в духовни щения. Тук всеки квартал е като една София, с тази разлика, че е нахално чист и спретнат, имащ всичко необходимо за функционирането на един достатъчно голям европейски град – опера, огромни булеварди, молове и прочее, и в него се чувстваш така удобно във функционирането на организма ти, че не ти и идва наум да го напуснеш, за да разгледаш останалата част на Токио. На мен не ми се случи нито веднъж и не мога да претендирам, че съм бил в Токио, а само в квартал Sinjuku, където се проведе конгресът. Внимавайте, ако попаднете в Токио след 20.00 ч и имате само кредитна карта, а искате да си купите нещо от съседния на хотела ви супермаркет, защото сте адски много гладен, а е късно за ресторант. Шансът да успеете без джобни йени е 1:100. Тук хранителните магазини, в които се пазарува с кредитна карта, са рядкост и трябва да се търсят с упоритостта на Филип Марлоу.

Иначе в никакъв случай не трябва да се изпусне възможността да пийнете чаша чай или просто да похапнете в някое от многото малки ресторантчета и кафета, които са на всяка крачка. Атмосферата и интериорът са уникално топли и уютни, за да се почувстваш като у дома си. А и бакшишът тук, подобно на Корея, не е атрибут от обслужването, което съвсем отпуска напрежението на обръгналия на сервитьорски скандали българин. Много скъп град, вероятно най-скъпият, в който съм бил, като в сметката слагам и Осло. Яко се охарчих, но без да карам на хляб и лютеница. Яко думках суши. Нека ми е зле и нека се поболея от сушилит – готина и блажена болест. Сушито тук, в Япония, няма нищо общо с оня калпав сютляш, който ни пробутват в т.нар. суши-ресторанти в БГ-то. Тук оризът има друг вкус и вид и разбираш що е суши и защо японците го обожават. Разбираш го веднага с първата хапка и му ставаш як фен – до живот!

 

Много интересно е да наблюдаваш тълпите японци, които се изсипват от метрото в делничен ден – уникално стълпотворение от хора. Мъжете – задължително в тъмни, делови костюми, в деветдесет и девет процента черни, с вратовръзки, някак съсредоточени и целенасочено забързани. Жените – в по-светли дрехи, повечето в бежово, по-малко забързани, но също така устремени. И няма излишен шум и глъч, каквито в София са за три града като Токио. Тук шум на клаксон чуваш толкова често, колкото гейши си видял по Витошка. Въобще, взаимното уважение е на почит и това не спря да ме удивлява навсякъде, където бях.

Изключително любопитно е да ти се случи да видиш как японците посрещат по-високите по ранг и обществена позиция. Това вече е уникално. Веднага се пренасяш векове назад и забравяш, че си в центъра на вероятно най-технократския град в света. Че се приближава високопоставен японец, разбираш по дълбоките чупки в кръста, които се сипят от всички посоки, докъдето ти стига окото, и тези деветдесет градусови поклони продължават, докато войводата се появи, премине и отмине. Повечето от прегънатите японци дори не успяват да го видят, защото гледат земята и не им се полага да вдигат поглед. Не дай, Боже, пък този велможа да слезе от колата си и да се налага да бъде посрещан – тогава настава истинско блаженство на сетивата. Раздават се някакви отривисти войнишки команди, всички чупят кръста и се нареждат в редица зад бимбашията, като крачат в забързано темпо, каквото е неговото. Ако се налага да се поздравяват един друг, това също става с почтителен поклон и задължително подаване на двете ръце за ръкостискане. Тук всичко се подава и взема с две ръце и японките го правят по невъобразимо изящен начин. Въобще този номер с двете ръце го усвоих и аз, но не си представям, ако го приложа в България – ще ме дадат в централните новини.

Нощем Токио е уникален. Обзалагам се на две порции софийско суши срещу две диагностични пътеки, че ще позная Токио от раз, ако го видя нощем на сателитна снимка, без да ползвам географски маркери. По сведения на моя приятел Иван Хитров от Троян (питайте него, той знае всичко) по данни на НАСА Токио е втората най-светла точка на планетата след Ню Йорк, ако се гледа от космоса. Вероятно за космонавтите това е лесно разпознаваема точка на планетата и когато я видят, броят една обиколка. Градът свети невероятно, като голям игрален дом – всичко и отвсякъде. Никога не можеш да познаеш коя улица е по-главна от другите. Всички са еднакво атрактивни и осветени, препълнени с игрални зали, по които японците са полудели – на всяка крачка и са претъпкани от встрастени геймъри. Да се питаш кога имат време да задяват онези с чорапите над и под коленете.

За мащабите, които има, Токио е до безсрамие и затрогващо чист, макар количеството кошчета за боклук на квадратен метър да са значително по-малко от тези в София. Така е, заклевам се! Случи ми се да нося една празна хартиена торбичка цял километър, докато открия удобно място за прикриването й. В магазините е луксозно и получаваш ведро, топло и съпричастно обслужване – с поклон, невероятна мекота на движенията и жестовете, и задължителна благодарност в края (аригато) за вниманието, което си оказал. Нямам коментар, иди и виж на какво се казва много! Япония въобще е страна на кулинарните изкушения, особено що се отнася до рибните деликатеси и сладкишите. Наш пенсионер би опънал петите при вида на хранителните им магазини, особено тези в големите молове, където окото ми започна да сълзи при вида на разкошните щандове, на които има всичко, каквото ти се дояде, а подредбата им е самоцел.

За японките нямам какво да добавя към това, което съм казал за източноазиатките, в частност за корейките (виж сп. Наука пулмология, брой 3, 2007). И в двата случая става въпрос за екзотика, а при специалните екземпляри – за изключителна екзотика, която в най-добрите случаи, ако не те удари в слабините, те мушка в подребрията. Трябва да си много як психически, да имаш силна воля и твърд хайдушки характер, закален от прадедите ти в тежката борба за опазване на пола по време на османското владичество, за да удържиш на съблазънта и да не размахаш шмайзера. Японките в повечето случаи са интересни за окото и почтителни към мъжкото присъствие, но в дневните часове изглеждат някак плосколики за балканеца, привикнал на одървени фолк-физиономии. Тук не става въпрос за онези безпорни японки, дето те удрят където не трябва, без да те питат. В по-късните часове на деня обаче удряш големият Джак! Тогава младите японки заострят чертите, наточват погледа и слагат две или три-четвърти чорапи под или над коленете и плосколицието им става секси в поне две-трети от случаите. Всяка втора млада японка с оголени бедра и чорапи е опасна за околната среда и трябва да бъде заклеймена. Ако трябва да затворя тази приятна тема, ще заключа, че японките и корейките (след жена ми) остават едни гърди напред в класацията за най-привлекателни, най-секси, най-сюрреалистични и магнетични жени, които е блъскало окото ми.

Тук съм малко несправедлив към иранките (за тях ще пиша някой друг път). През септември 2007 г. с Дани Петров бяхме в Техеран (можете да го питате, макар че още гледа в краката си и мълчи като партизанина Антон). И как не. Когато проговори някой ден, ще ви сподели на ухо как ни гледаха иранките. Никога не ни се е случвало през живота ни една тумба красиви бледолики, чернооки, тъмнокоси жени да ни гледат с такъв апетит и срамно щение. Да, ама не! Как ли пък не?! А си мръднал, а си загубил детеродни функции! Показахме си най-силната страна от характера и ей ни на – здрави и живи и горди със себе си. Млък.

Иначе тук в Токио си дадоха среща знаменитости на интервенционалната бронхология като Herubimi Kato и Hirokuni Yoshimura (Япония), последният почетен президент на Световната бронхологична асоциация, Heinrich Becker и Felix Herh (Германия), Jean Dumon и неговият ученик Herve Dutau (Франция), Thomas Sutedja (Холандия), интервю с когото четохте в първия брой на InSpiro, Hugo Esteva (Аржентина), Stephen Lam (Канада), Sergio Cavaliere и Stefano Gasparini (Италия), Ко-Pen Wang, Michael Unger, Udaya Prakash, Eric Edell, Henri Colt, Praveen Mathur и Atul Mehta (САЩ). Място, на което се докосваш до най-доброто и ако ти стиска, го отнасяш у дома, за да го пробваш в манифактурата.

На официалната церемония по откриването на конгреса присъстваха техни Височества Принцът и Принцеса Акишино, които направиха разкошно впечатление със сдържаното и премерено присъствие и добрия си английски, а на гостите вероятно за първи път им се случи имперски величества да им се кланят, вместо обратното. Иначе направи впечатление и фактът, че докато представителите на имперската фамилия стояха прави, докато се изпълняваше националният химн, останалата зала стоеше седнала. Какво да се прави – друг свят, други хора и традиции.

Ето кое отнесох аз за консумация на българските смелчаци, които искат да се пробват на попрището на най-динамично развиващото се направление в пулмологията – инвазивната (интервенционална) бронхология:

  • навлизане на комбинираните интервенционални бронхологични методи в рутинната практика: EBUS плюс брахитерапия, EBUS плюс навигационна бронхоскопия плюс брахитерапия, оптична кохерентна бронхоскопия плюс навигационна, и прочее;
  • по-широко използване в практиката на narrow band imaging (NBI) и автофлуоресцентните техники (AF);
  • нови методи за подобряване и увеличаване на образа при работа с бронхоскоп (спектрометрични, използване на увеличителни лупи и прочее);
  • нови механични методи за дезобструкция – резекторни балони (Karacoca baloon);
  • все по-широко навлизане на медицинската торакоскопия (плевроскопия) в практиката на пулмолозите;
  • навлизане на бимодалната автофлуоресцентна бронхоскопия, при която се работи едновременно с бяла и флуоресцентна светлина и се получават паралелни образи на екрана;
  • невероятни иновации и способности на проф. Хайнрих Бекер, който грабна и знамето на следващ президент на конгреса в Хайделберг през 2010 г.

  

И докато се чудех как да завърша тази азиатска одисея, случаят ми се усмихна с ирония. Първият „бакшиш”, който взех от аерогарата, направи кисела физиономия, като разбра, че няма да изкяри много от мен, и безцеремонно, без да ме пита, запали цигара. После нахално ми поиска за 2 километра 10 лева. Не се сбихме, защото българската простащина няма почивен ден. След белите ръкавици на автобусните шофьори в Япония, почтителното им обслужване и красивият опит да наблюдаваш как на всяка каса връщат рестото до последна стотинка и касова бележка, при това подадени с благодарност и две ръце, отново ударих гредата. Как веднъж при връщането ми в тази страна не ми се случи да не ме вози отрепка. Имам чувството, че цялата българска утайка кара таксита. Оставям финала отворен за вас. За всеки друг, който влиза като мен в България и си мисли, че е още в Европа, той е: Здравей Бакшишландия, страна на абсурдите!

 

2 април 2008,  Токио, 24.00 ч. (по пладне в България)



Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.


 

Вашият коментар