Пенчо Славейков – жрец и войн

Брой № 2 (18) юни 2012, Бронходилататори

Сто години от смъртта на поета

 

Никола Петров - „Портрет на Пенчо Славейков. 1910 г.“

Никола Петров - „Портрет на Пенчо Славейков. 1910 г.“

Когато и да попадна в Трявна, град на ковачи , дърворезбари и иконописци, винаги се отбивам в Славейковата къща (Фиг.1), в която все още витае незабравимият възрожденски дух от началото на XIX век.

Днес музей, някога тя е била сватбеният дар на чорбаджи Иванчо Райков, когато дъщеря му Иринка се венчава за буйния и даровит даскал Петко Рачов Славейков. Семейството е благословено със седем деца – пет момчета и две дъщери. На петия син, Пенчо, е съдено да влезе заедно с баща си в историята на българската литература, някои от стиховете му да се препрочитат от поколение на поколение, а по текстовете на други да се пеят песни. И днес, когато вечер от стария тревненски площад долети песента „Неразделни“ (Стройна се Калина вие…“), човек приглася и се пита защо думите и звуците надживяват своите автори. Може би оная тайнствена vis vitalis, напускайки тялото се преселва в творбите на духа и те заживяват един друг, независим от материята , живот? Отговорът е някъде отвъд…

Неясна ще си остане и точната рождена дата на Пенчо Славейков.

Къща музей Петко и Пенчо Славейкови

Къща музей Петко и Пенчо Славейкови

В свои ръкописни спомени („Спомени и бележки“ от 20.06.1901 г. ) самият Пенчо отбелязва: “…в един стар тефтер, в който баща ми е записвал стиховете си, има записано с неговата ръка, че аз съм роден на 1 април 1868 г. в Трявна…; но майка ми все и сега настоява, че то е било през две пролети по-рано.“ Знае се, че самото кръщелно свидетелство изгаря в пламъците на пожара в Стара Загора през 1878 г. в хода на Руско-турската война. Тази дата е записана в учебници и енциклопедии, нея приемаме и ние, но тя вече не е толкова важна, защото педантичната биографична подробност бледнее пред делото на бележития поет, белетрист, преводач и общественик. Знайно е, че старият Славейков пръв е предугадил дарбата на сина си. Когато семейството се премества от Трявна в Стара Загора през есента на 1876 г. или пролетта на 1877 г. (датата пак е неизвестна!), където бащата е назначен за учител, пътуването през планината с коне силно впечатлява малкото момче. И в нощния мрак, заслушан в шума на гората, Пенчо запитва баща си: „Тате, какво пее Балканът?“ . А старият Славейков предрекъл, че от него ще стане поет! И се оказал прав – в българската литература навлиза творец с много лица и „кръстник“ на странни имена, които изпълват неповторимата антология „ На острова на блаженните“ – Боре Вихор, Доре Груда, Стамен Росита, Недан Ветко, Иво Доля, Велко Меруда…“ Това – според Светлозар Игов, е най-уникалната книга не само на Пенчо Славейков, но и на българската литература“ (Св. Игов, „История на българската литература“, 2001 г.). Авторът не само създава образите на двадесетина поети, той просто „открива“ за читателя една въображаема страна и „превежда“ от един имагинерен език. В тази „антология“ са някои от най-добрите поетични творби, като: „Сто двадесет души“, „Катунари“, „Скерцо.Григ“, „Баща ми в мен“, “Псалом на поета“… А големият художник Никола Петров прави великолепни портретни скици на „островните поети“ с първообраз самия Пенчо Славейков.

И нещо също несрещано в българската поезия – големият поет не понася съюзите „във“ и „със“, първият „въвка“, а вторият „съска“ (като змия) и ги замества с по-благозвучните нему „во“ и „со“! И като Омир, както казва Михаил Кремен, изковава редица нови и сложни думи: сърмодрехий, лавровенчан, снежноглав, буйногривен, нощеходник и др.

Високо образован, получил „европейска закваска“ в Липиска (Лайпциг), усвоил много от своите прочути професори (Йоханес Фолкелт, Вилхем Вунд, Е.Елстер и др.), овладял 5-6 чужди езика, Пенчо Славейков бърза да приобщи младата българска поезия към световната. За пръв път в родната литература читател и автор се прекланят пред вечната сила на красотата („Фрина“), изживяват страданието на гения (Бетховен, „Cis moll”), вечното съмнение на твореца („Микел Анджело“), утопията в мечтата на духа (Шели “Сърце на сърцата“)… И това са само част от заглавията на величавите поеми, включени в „Епически песни“. И пак от немската земя Пенчо Славейков „донася“ в родината на богомилите философията на Артур Шопенхауер и Фридрих Ницше, а по-късно настоява Мара Белчева да преведе на български „Тъй рече Заратустра“, като лично го редактира. Този именно превод носи в раницата си на фронта и Димчо Дебелянов, като подчертава мислите, които са го вълнували дни преди да загине…

Но може би не само за мен, а и за неговите многобройни читатели, днес намалели от нахлуването на бездуховността, книгата „Сън за щастие“ е оная лирична изповед, която остава в златните страници на българската литература. Миниатюри шедьоври, написани с перо, натопено в неспокойното сърце на творец, осъден да изброди всичко по своя житейски път. Ето някои от тях: „Ни лъх не дъхва“,“Капчици дъждовни“, „Во стаичката пръска аромат“, „Спи езерото“, „Докле е младост“, …И кой, вече превалил „на попрището жизнено средата“, не би въздъхнал, докато чете:

„Докле е младост, златно слънце грей,

сърцето златни блянове лелей.

Докле е младост, леко път се ходи

и леки са световните несгоди…“

За Пенчо Славейков може да се говори и пише много. Той е оня perpetum mobile, който вдъхновява интелектуалния кръг и списанието „Мисъл“. Той открива за българската поезия Пейо Крачолов и го кръщава със звучното име Яворов, с което той остава в нашата литература. Той, заедно с проф. Васил Златарски, през 1909 г. връщат в България костите на проф. Марин Дринов и неговата библиотека. Пенчо Славейков е и единственият българин до днес , номиниран за Нобелова награда. Неговата поема „Кървава песен“ е предложена от шведския българист проф. Алфред Йенсен (1859-1921) за най-престижната световна награда. И само неочакваната смърт на поета спира това предложение да се превърне в реалност. Защото Алфред Нобел е завещал наградата на негово име да се дава само на живи творци и учени…

А тя, Смъртта, го застига в малкото курортно градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и градчето Комо в Италия на 28.05.1912 г..

На 3.06.1912 г., само няколко дни след смъртта на поета, в София е организирано утро в памет на Пенчо Славейков. На него Димчо Дебелянов чете своето стихотворение „На Пенчо Славейков“, публикувано по-късно в сборника „В памят на Пенчо Славейков“:

На робска нощ под свода черен,

за участ царствена роден,

кат слънце тръгна ти – уверен,

към подвига на своя ден.

***

Но, жрец и воин на живота,
ту благ, ту огненожесток,
ти горд възлезе на Голгота
и не отрече своя Бог.

***

Че ден за химни ти дочака,
дочака жътва в своя ден
и като слънце слезе в мрака,
от блясък царствен озарен.

Колко вярно е усетил младият, 25-годишен Димчо делото на своя велик събрат!

Няколко думи за смъртта на Пенчо Славейков. По спомените на Мара Белчева (М. Белчева, “Бегли спомени“, 1923 г.), фаталният край е предшестван от епизоди на „прилошаване“ – във Флоренция, когато стои пред статуята на Давид, а по-късно и в хотел „Белависта“ в Брунате. Около три часа сутринта на 28.05.2012 г. Пенчо Славейков получава мозъчен инсулт, прегледан е последователно от двама лекари, поставени са му пиявици, а стаята е затъмнена. При залез слънце успява да промълви „Светлина“ и издъхва като своя велик събрат Йохан Волфганг Гьоте. През 1940 г. Алекси Бекяров, студент в Милано, тръгва по стъпките на Пенчо Славейков и успява да открие все още живи хората, които са били около него в оня ден. За нас най-интересна е срещата с проф. Карло Барацони, старши лекар в болницата в Комо. Той разказва, че лекарят на Брунате д-р Клаудио Фереро пръв навестява нашия поет. По негово желание по-късно е извикан и д-р К. Барацони, който заварва пациента в безсъзнание. По молба на Алекси Бекяров, италианският лекар написва върху една бланка за рецепти своята окончателна диагноза: „ Cardiosclerosi e nefrite interstiziale con uremia. Ipertensione arteriosa. Emorragia cerebrale. Coma. Morte.” ( Миокардиосклероза и интерстициален нефрит с уремия. Артериална хипертония. Мозъчна хеморагия. Кома. Смърт.) (А. Бекяров, „По следите на Пенчо Славейков в Италия“, Еdizioni New press – Como, 1984)

Паметна плоча на Пенчо Славейков на къщата, в която е починал в Комо, ИталияВероятно Пенчо Славейков е страдал от хипертония, чийто мозъчни изяви са били епизодите от „прилошаване“ – еквиваленти на транзиторни церебрални съдови инциденти. Следва едно от най-тежките усложнения – мозъчен инсулт, вероятно обширен хеморагичен, тъй като смъртта настъпва часове по-късно. Интересно е да се отбележи, че и неговият баща, Петко Р. Славейков, също умира в резултат на мозъчен инсулт. Може да се предположи фамилна обремененост по отношение артериална хипертония с мозъчни усложнения, тъй като един от братята на Пенчо – Иван Славейков (1853-1901) също умира рано и скоропостижно. Като се знае, че хипертонията се развива на базата на съдова атеросклероза, то диагнозата „кардиосклероза“ на проф. Карло Барацони е много вероятна. Днес бихме я заместили с термина „исхемична болест на сърцето“, а за клиничните Ѝ прояви свидетелства М. Белчева – поетът лесно и бързо се уморявал през последните месеци от живота си, трудно успявал да работи. Дали е страдал Пенчо Славейков от уремия? Възможно е дългогодишната хипертония да е довела до бъбречна недостатъчност, в резултат на хипертензивна нефропатия, а консултиращият проф. Барацони да е доловил уремичен дъх, но от достъпната литература липсват други данни за бъбречно заболяване.


 

Вашият коментар