Стела Рускова, филолог
… Именно като разбиват нашите твърди убеждения, като ни призовават да разгледаме нещата от необичайна гледна точка… Поетите ни пришпорват да възобновяваме всеки миг работата по разбирането и реконструкцията на света, на хоризонта на съществуващите неща.
Умберто Еко, Кант и птицечовката
Романтизмът и изкуството да се чете поезия
Романтикът е визионер, казва Нортръп Фрай в Плашещата симетрия, но той е и поет – това означава, че визията, независимо от нейната интензивност и загадъчност, трябва да получи своя символичен корелат в поетичния език, впоен в литературната традиция. Голямата поезия по своята природа е алегорична, тоест посредством сетивния образ се стреми да покаже идеалното, без да разделя тези две сфери. Изследователят на романтиците, казват, трябва да се съобразява с два принципа: първо, той трябва да чете Библията, Метаморфози на Овидий, Изгубеният рай на Милтън, Небе и Ад на Сведенборг и т.н.; второ, той трябва да възпроизведе системата от представи, определяща творчеството на съответния автор. Тези два основни принципа се отнасят и за „изгубеното изкуство да се чете поезия“ изобщо: първо, трябва да се очертаят правилата на вътрешната съгласуваност на творбата като цялост, после – да се поместят в по-общия контекст на литературната вселена. Обаче най-важната категория, спояваща творчеството на романтиците и изобщо на всеки голям поет, е въображението – акт на подреждане на действителността, достъпна на сетивата, налагането на форма, освобождаваща твореца от ограниченията на неговата случайност.
Духовната нагласа на полския поет Юлиуш Словацки задава параметрите на разчитането на неговите творби– чрез критическата сила на Божественото откровение, което трябва да се разглежда едновременно чрез дискурсите и на рационалното, и на мистичното. Не толкова религиозното с неговите ритуали и постулати, а вярата и полетът на духа са езикът на автора, структура на мисленето му, ритъм на живеенето му и генеалогия на изписаното от него. Той разчита човешкото чрез Божественото, обективното и видимото – чрез стаеното и наднебесното; следва принципите на духовната йерархия, в която тепърва прозиращите се приобщават към онези, които говорят другото битие; ритуално възкресява ключови библейски послания, за да ги върне към онова знаене за Бога, при което думите за Него се превръщат в друга ипостаса на Словото.
Социална генеалогия на полския романтизъм
Словацки се възприема като емблема на полския и европейския романтизъм. Писателят с тъжна душа, красива мисъл и огромна творческа енергия е рожба и наследство не само на своята нация, но и на времето – на нравите, полетите и паденията на един век, наречен от съвременниците му революционен. През цялото столетие избухват революции, които за една част от европейските народи прерастват в освободителни войни, а за друга предизвикват дълбоки вътрешни преобразувания, свързани със социалните предразсъдъци, свободата на личността, правото на различни от общоприетите политически, философски и религиозни възгледи.
В 1797 г. Австрия, Прусия и Русия сключват окончателно споразумение за подялба на полските територии. Пред очите на цял свят една държава престава да съществува чрез няколко листа хартия. Моралните доводи са в нейна полза, но Жечпосполита е безпомощна и за нея остава само възмущението от имперския акт и симпатията на останалите народи. Тя няма избор – още преди прибирането на договорите в архивите започва борба срещу тях.
Биографична хроника
Юлиуш Словацки се ражда на 4 септември 1809 г. в Кшеменец – неголямо градче, разположено в подножието на стар замък и носещо красотата на картина на Търнър. По онова време то е вторият след Вилно полски културен център в източните земи на старата Жечпосполита. След тройната подялба тези земи влизат в състава на Руската империя. Перлата и гордостта на града е известният лицей, в който обучението е на изключително високо ниво. Бащата на поета – Еузебиуш Словацки, преподава там поезия и риторика, а освен това сам е литератор и преводач, занимаващ се и с театрална критика. Саломея Словацка, по баща Янушевска, е с дворянски произход. Тя е необикновена жена – красива, чувствителна, изтънчена, с жив темперамент и романтични настроения, интелигентна, в нейния салон се събират известни и уважавани личности, което създава подходяща среда за насърчаване на литературните интереси на сина ѝ. След смъртта на първия си съпруг тя се омъжва отново за преподавател – професор Бекю, специалист по медицина във Вилненския университет.
След създаването на новото семейство то заживява във Вилно, но Кшеменец остава вълшебното място, свързано с най-емоционалните спомени на поета. Излъчващо тиха доброта, спокойствие и красота, то оставя многобройни следи в творбите му. Там се запознава с украинския епос и вдъхва магията на сантименталните пейзажи – пръснати из долините имения, тайнствено шепнещи руини на замъци, камбанарии на църкви, оглеждащи се в облаците върхове на планини – всичко сякаш е събрано, за да подхранва въображението и да разпъва платната на многобройните рисунки, изпълнени с перо или четка. „… В лунна нощ виждах свещениците, излизащи със сребърния кръст… с факли, с тържествени дрехи, над които носят златни копринени наметала, обшити със скъпи перли… съпроводени от камбанен звън… вървят и пеят по плаца…“.
Естествено, прекрасни са и годините, прекарани във Вилно – изпълнени с любов, наука, забавления, поетични увлечения, надежди, възторг, интересни познанства. Според записките в дневника му той скоро изчита наличните в шкафа на майка му книги, радвайки се, когато успее да приключи една книга в деня на нейното започване. Ларошфуко е удостоен с неколкократно изчитане, но „Енеидата“ го разочарова – той очаква произведение като „Илиада“, което го възхищава не с епичните военни картини, а „като образец на поезия“. Но авторът, белязал най-силно детството и юношеството на Юлиуш, е шведският мистик Емануел Сведенборг – неговите късни творби оформят в значителна степен световъзприятието на поета.
От 1825 до 1828 г. Словацки учи право във Вилненския университет. Докато една част от него усвоява юридическите казуси, друга се посвещава на писането, изпитвайки себе си в стихове и в типичния романтически жанр – поетическата повест. Ако за Мицкевич и неговия кръг начало на творчеството задават поетите от „Бурни устреми“ и Байрон, Словацки подхожда от друга пътека – въпреки несъмненото влияние на Байрон, той започва с преводи на Ламартин и Томас Мор и надява непроницаема маска, прибягвайки към стилизации, изолирайки се от всекидневната и недостатъчно поетична действителност. Фолклористичните предпочитания на новото литературно направление не оказват съществено влияние върху стиховете му от този период, а езикът му е щателно премереният език на интелектуалеца. Той е романтик по метафоричност, по речева образност, по настроение, но не и по бунт против живота, не по обществена и политическа страстност.
В началото на 1829 г. Словацки, вече дипломиран юрист, пристига във Варшава, за да изпълни волята на семейството си, постъпвайки на работа в Министерството на финансите. Фамилията хвърля много усилия, за да му уреди тази служба, но той не се интересува особено от нея; обгръща се с иронична дистанция от обкръжението си, мечтаейки за бъдеща поетическа слава. Столицата готви въстание, а Словацки живее в хармоничния свят на висшите фантазии. На деветнайсет години на него му се струва, че твърде дълго е живял.
Страданията на човека ангел
Развитието на изкуството на Сло вацки се определя не толкова от житейската действителност, колкото от книгите – от тези автори, които подхранват въображението му и дават пространство на духа му. В две драми – „Миндове“ и „Мария Стюарт“, поетът прекрачва затворения кръг на субективизма, внасяйки поетизирания, но и немалко обективни мотиви, представящи панорамата на феодалните междуособни борби. Тези драми изиграват съществена роля в оттласкването от неокласическите традиции в полската драматургия. И покрай характерните за романтизма екзотични източни повести, той пише националната поема „Ян Белецки“, вдъхновена от факти из историческата летопис на Полша от шестнайсети век, както и „Хуго“ и „Ламбро“, в които се прокрадват новите тогава мотиви на психологическия анализ.
Поетът очертава контурите на света чрез книгите на Сведенборг; но това той прави и чрез ученията на многобройни, обикновено осъждани от официалната религия секти (напр. александрийските гностици), увлича се от платонизма, дори от индийската философия, която по онова време тъкмо започва да печели популярност сред европейските мислители, от умозренията на живеещия в Париж Анджей Товянски. Същевременно не пренебрегва развоя на съвременната наука, която има утвърдени постижения в многобройните звена на човешките опити и търсения през вековете. На пръв поглед, пише полският изследовател Кшижановски, това е едно необичайно и непредполагащо забележителни резултати съжителство. Въпреки това неговата система се отличава с монолитност и последователност, особено като се има предвид факта, че той не е „професионален“ философ, а поет. „… Воювам сам със себе си – пише той – и най-вече с душата си… трябва да поработя по този път на истинския ентусиазъм“.
В идеята за генезисния развой на историята от самото ѝ начало до момента на разтваряне на човешкото в Божественото особено важна роля играе индивидуалният дух на този, който познава същността на нещата, има силата да ги ръководи и може да понесе товара на страданието. „Страданието се превръща в насъщен атрибут на величието“, пише Словацки до майка си, често споменавайки собственото си страдание „за доузряване на духа“.
Идеята за страданието белязва героите на поета, цяла галерия от образи минава през неговата пречистваща сила. Кордиан, главният герой от едноименната поема, също като своя автор чете Сведенборг и познава превращенията и странстванията на духа. Неговата надежда е в мистицизма: „Бог е вложил лъча на душата в безброй създания… Но има друг свят – там от чувства, слети заедно, ще се роди бял ангел, светъл, с неопетнено сърце. Душата ще се умножи с безпределността на чувството. На тоя ангел Бог ще покаже бъдещето – и той не ще се вглежда вече в тъмния ковчег на спомените. Бог ще ми покаже светлата Си пътека, ще запали по нея милиарди звезди и слънца. Ангелът ще ги проникне с погледа на надеждата и подобен на звезда, ще полети в бъдещето… Духът ми иска да се изтръгне, вече разперва криле!“ „Чуй, кажи ми открито! Никога ли не си виждал човека ангел, който принася страданията си в жертва на народа и срещу гръмотевици издига челото си, и приема смъртта по примера на Избавителя…“. Дяволът, опонент на Кордиан, не вярва в съществуването на такъв човек ангел. Но Словацки вярва. Той го вижда далеч, смътно очертан в отдавнашната идея да напише поема по образец на Дантевия „Ад“, в която да представи страданията на полските мъченици.
„Ти искаш да опиша моето състояние… Може би дори ти ме виждаш отдалече в някакво необикновено, екзалтирано състояние, приличен на човек, наричан обикновено мистик… Но веднъж завинаги аз те моля да не се съмняваш във вътрешното спокойствие на душата ми… Увлечен в истината и истините, с които бях нахранен от Бога, правя всичко, което мога, за да застана винаги пред очите на моя Творец чист, благороден и с нищо неокалян… Разликата между мен и хората е тази, че вземам моето знание не от техния, а от друг извор… и затова често трябва да действам или говоря срещу общото мнение. И още една разлика – че докато те се събират за взаимна размяна на няколко банални фрази, аз приближавам към всекиго като към брат…с желанието да запълня сърцето му, да заменя ума му с мъдрост, почти да го възкреся…“ (Писмо на Словацки до майка му, Париж, 15.10.1845 г.).
През 1836 г. Словацки, емигрант от няколко години и живял в няколко европейски държави, тръгва към Светата земя. Дългият му път го води към гроба на Исус и към покоя на един ливански манастир. При гроба прекарва цяла нощ в молитви и размисли над Библията. Тишината, небесата над Юдея, Гетсиманската градина, Голгота – всичко завладява поета. Там са и древните гробници на царе и пророци, склоновете на Елеонската планина, по-нататък – Витания, Назарет, пустинята, в която дяволът е изкушавал Исус, Тивериада, Мъртво море, Генисаретското езеро… За да се отдаде на тези впечатления, Словацки спира в Ливанските планини.
„Последните дни на пребиваването си в Сирия … прекарах в манастира, наречен „Бет-хеш-бан“ (в превод – Почивка за мъртвите). Почти безлюдно място; построеният върху скалата манастир, добрите арменски свещеници, красивите, цъфтящи напролет цветя, просторният изглед към морето от моята килия – всичко това остави мил спомен в мен“. (Писмо до Саломея Бекю, 14.06.1837 г.)
„На Ливанските планини поработих малко и сега плодът на моите мечти пътува заедно с мен. Дори смятах да го запечатам в бутилка, та в случай на корабокрушение да го изхвърля в морето и така да оставя нещо след себе си“ – пише на връщане поетът. Предметът, наречен плод на мечтите, е ръкописът на поемата „Анхели“. На кораба към Европа Словацки носи сред вещите си образа на своя ангел…
„Анхели“ – жертвата на сърцето
В писмо до френския преводач на „Анхели“ Константин Гашински авторът намира за уместно да даде някои насоки при възприемането на творбата: „Анхели изисква такъв коментар, какъвто Данте, защото нарочно съм го написал сбито и с голяма икономия на детайлите; затова за всеки, който не поработи със собственото си въображение над всеки израз от „Анхели“, всичко ще бъде бледо“.
За поемата Боян Пенев казва: „Както и в други свои творби, така и тук Словацки тръгва не от една идея, а от едно видение. Съвършен тип на поет ясновидец, пленен от своите образи… Те не са въплъщения на отвлечени идеи, а същински библейски прозрения, родени в бездните на една свободна, неовладяна фантазия… Словацки не би могъл да ни спаси от тъмната прелест на своята поезия“.
Сюжетът на „Анхели“ на първо четене действително напомня и „Ад“ на Данте (композиран в същия маниер), но също и „Елоа“ на Алфред дьо Вини, някои полски легенди, ала най-много – библейски сюжети, в които се вплитат езотерични елементи.
Група полски изгнаници са изпратени от руските власти сред пустошта на Сибир. Те започват своя нов живот с чистото намерение да установят помежду си съгласие, мир и братска обич. Там срещат Шаман – жрец и цар на местното население. Той говори на техния език и им предлага да стане техен вожд, „защото вие сте понещастни“. Романтичният акцент е върху страданието, свързано с етичния героизъм – изгнаниците са стъпили на свещения път на жертвата, мъката и смъртта, които ще придадат висш смисъл на личната и националната съдба, а вождът е онзи индивидуален дух, който познава същността на нещата и има силата да ръководи останалите, поемайки отговорността и страданието върху себе си.
Както в древните мистерии, посветеният в тайната избира свой ученик: „Ще избера един от тях и ще го обикна като син, а в последния си час ще му дам своето бреме и друго едно, по-голямо, непосилно за другите, за да бъде то изкупление“. В поемата е дошъл мигът, когато авторът довежда своя герой пътник. Това обещание за мъки напомня пророчеството на Исая (53:10) и представя визията на Словацки не само за необходимата невинна жертва, която ще спаси и възроди Полша – героят е самата Полша, на която е отредено да страда за всички народи.
Избраният е младеж на име Анхели. Името му вероятно е вариант на гръцкото ангелос, което означава ангел. Първото, което се случва на Анхели след избора му за ученик, е вливането в него на обич и жалост към хората. И започва пътуването на двамата през човешките страдания, както Данте и Вергилий пътуват през ада. Осъдените, които срещат, са в същата безнадеждна ситуация като Дантевите – за тях спасение няма. Например рибарите посрещат Шаман като свой владетел и са обзети едновременно от радост, че го виждат, и от скръб, защото ги е изоставил; те го молят да укрепи отслабналата им вяра чрез някое чудо. И царят им предлага нещо невероятно – да им покаже душа. Последвалата сцена е вълнуващо красива и разтърсващо драматична. Избраната душа е тази на Анхели, а нейният образ е неземно красив – многоцветен, с бели криле, излъчващ светлина. Виждайки се свободна, душата ангел тръгва по пътеката на лунната светлина на юг (в романтичния светоглед югът е посоката на свободата). А рибарите я описват на Анхели: „И китайските царе не са облечени в толкова блясък… И нищо по-светло не сме виждали на Земята, освен Слънцето, и нищо по-лъчисто, освен сините и розови звезди. Такива криле нямат лебедите… Усетихме дори благовоние, сякаш мирис на цветя и момини сълзи“.
Ангелът, овладял Анхели, символизира най-красивото, съвършеното и тъжното в душата на поета. Той е блянът, който го въздига над земното, мелодията на чудната песен на звездите, която душата помни във всяко свое състояние; той е озарената Вселена и изначалният дом на живота. И когато идва мигът Анхели да бъде принесен в жертва, Слънце изгрява и бели птици политат към родината му. Птиците блестят като венец от бели рози на небосвода, а на Земята Анхели е вече мъртъв…
Настъпва последният ден. Ангелът Елое бди над мъртвия, когато от пламналото зарево се появява рицар на кон, носещ знаме. Рицарят изисква Анхели да стане, защото е дошъл последният час и Възкресението, но Елое го отпраща, защото нейният спящ не е воин, а жертва – жертва на сърцето. В своята велика любов към Полша той е оня, направил възможен часа на бъдещето и сакрализирал историята на своя народ – понеже всеки народ се нуждае от своите жертви и своите светци. Обичайки, Анхели вече е върнал на Живота своята причина. Така Космосът се е подредил, краят е достигнал началото, домът е станал Път, а Пътят – Слово. Така неговото пътуване е осъществено в най-прототипичния смисъл – като изпитание и озарение – и човекът, преобразен от тях, се превръща в новото начало, равнопринадлежен на материята и Духа.
„Генезис от Духа“ – молитва на пророка или диалог с Бога
Поемата принадлежи към най-мистичните творби на европейската романтично-философска мисъл. Тя е откровение, но не в традиционен смисъл, защото не функционира единствено като медиатор между Божията воля и ония, към които е отправено поредното Божие послание – не Бог по Свое усмотрение е решил да изрече Своя завет, породен от насъщна необходимост, а неспокойният, търсещият, безкрайният човешки дух се е отправил на пътешествие към своето начало, реконструирайки картината на съществуването си и по тази начин разкривайки възможностите си да бъде властелин над преходното, достигайки параметрите на вселенския порядък, който помага на надеждата да измести скръбта. Стоящият зад редовете се пита поставен ли е знак за равенство между образа и неговия символ и как този почти йероглифен по сложност изказ се покрива с препоръката на Сведенборг, която, обобщено, се свежда до това да се овеществяват думите в смисли и значения, постижими за хората.
„На океанските скали ме постави, Боже, за да си спомня вековната история на моя дух, а аз изведнъж се усетих в миналото като Безсмъртен, Божи син, творец на видимото и един от тези, които доброволно Ти отдават любов, намиращи се върху златни слънца и гирлянди от звезди“.
И лирическият герой се обръща с молитва към Бога да му бъде позволено да разкаже „по детски неумело“ работата на духа, за да изведе от миналото етапите на проявлението. Тази „неканонична“ молитва е образец на поетовото слово:
„Тук, където зад гърба ми се палят златни и сребърни скали, осеяни със слюда, подобно щитове исполински, присънили се в очите на Омир; тук, където далечното Слънце облива с лъчи раменете ми, а в морския шум се чува непрекъснато гласът на Извеждащия форми от Хаоса; тук, където духовете стъпват върху същата като някога стълба на Яков; над тези вълни, над които моят дух неведнъж се е спускал към неосъзнати хоризонти, нови светове да търси: позволи ми, Боже, по детски неумело да разкажа за някогашната работа на Живота, да я разчета във формите, които назовават моето минало“.
Изследователката Йоанна Кола ковска предлага заключението си, че молитвените форми на Словацки са пълна реализация на жанра поетическа молитва, съвършено свързали в тъканта си художествено майсторство и религиозна сила. В този тип молитва човешкото преживяване получава израз в зависимост от връзката си със сакралната действителност – Бог е най-важният фактор, който предизвиква чувствата на молитвения субект, а според романтическата концепция всеки творчески акт улеснява връзката с Него. Теоцентричните молитви в полската литература са отправяни към личния (поетовия) образ на християнския Бог и според мнозина изследователи маркират именно мистичния прелом, когато лирическият субект приема образа на жрец и пророк, предопределен да започне (и запази) диалога с Бог. Тук четенето през Сведенборг е наложително не само защото философът е учител на Словацки, но и защото текстовете на самия шведски учен са средоточие на изключително внушително по обем позоваване на мистични и научни източници. Във въведението на „Небе и Ад“ четем: „Онези, които разбират думите в буквалния смисъл […], не знаят тайните, които се крият в единичните съдържания на словото – в тях се съдържа вътрешен смисъл. Ето защо смисълът не бива да се търси в множеството от думи, а във всяка дума. Словото е записано в чисти съответствия, така че в крайна сметка всяка дума съдържа смисъла“.
Как духът ражда мисълта и дали тя е Платоновата „идея сама по себе си, вечно съществуваща“, или е вторично проявление на друг, изначален образец, остава поле за тълкуване; единственото, което се знае със сигурност, е, че процесът е съгласуван със „земното слово“. За вековната работа на Духа, за времето и алегориите, свързани с него, изследователят може да направи връзка с друг текст на Словацки – Размисли за крайната цел: „А аз ви казвам след смъкването на третата завеса, че това е представа за Духа, който след вековна работа ще погълне формите, родени от себе си, заедно с цялата материя, – и ще ги ангелизира. И така ще извиси материята и ще я въведе в небесата, а това е в съгласие с Евангелските кости на Възкресението, макар че не означава ставащите от гробовете трупове“.
В разговора за финалните цели на Духа Словацки концентрира елементи от своята философия, които могат да се разглеждат като задължителна част от тълкуването на „Анхели“, на „Генезис от Духа“ и въобще на мистичната световъзприятийна система на поета. В тях се оглеждат и отблясъци от теорията на Товянски за историята, и романтическият отпечатък на символа, и херметическата идея за скритото от недостойните познание, и философската идея за времето. Но времето при Словацки е „обработено поетически“, ако си послужим с термина на Жак Рансиер.
„И ето, на скалите, вече, лежи, Господи, духът – като статуя на съвършената красота, все още приспан, но готов за формите на човечеството, повит в дъгата на Божията мисъл като в шестолентна гирлянда. От бездната той извади математическото знание за формите и числата, което и до ден днешен лежи най-дълбоко в съкровищницата на духа, и изглежда присадено в духа, без ни най-малко той да съзнава това и без негова заслуга, но ти знаеш, Господи, че формата на диаманта бе съставена от живите, а водите започнаха да се леят от подвижните, леко свързани и учещи се на равновесие, а върху земното кълбо всичко беше живот и промяна – а това, което днес наричаме смърт, тоест преминаването от форма във форма, тогава го нямаше“.
Това, което впечатлява в цитата, е появата на темата за смъртта. Положена сред красивите метафори и епитети, тя се промъква между задачата да бъдат осмислени изначалността на формите и числата и тяхното изваждане от бездната, произходът на диаманта от живите и представата за равновесната необходимост на леещите се води. Дори сами по себе си, разгледани поотделно, тези понятия предполагат остро взиране при разслояването им в смисли, а обединението им в ансамбъл навежда на предположението, че на функционирането им едно до друго е възложен определен смисъл. Неволно правим аналогия с термина структурираща структура на Пиер Бурдийо, който отнасяме към поетовата създаваща форми форма – тази структура организира и действието, и възприятието на действието, и считаме, че подтиквайки възприемащия този процес към опити да обясни представяната действителност и (евентуално) да достигне същината ѝ, тя (или Словацки) подготвя извисяването до нея.
Поетът като сътворец на Универсума
„Именно на самия образ – твърди Гадамер в Истина и метод – образецът дължи превръщането си в образ, при все че образът не е нищо друго, освен проявление на образеца“. Изправен пред текстовете на Словацки, изследователят е заобиколен от постоянно възпроизвеждане на загадката на една панхронична епифания на Вселената, където всичко е потенциално идентично с всичко останало. Това подсказва, че поетическите първообрази се съдържат в един мистичен корелат на Универсума, а всяка литературна творба е отделен акт на разбиране, който обаче функционира в единство с другите форми на въображението, които са прояви на вечните образци. Движейки се последователно по тях, човек възвръща първоначалната си идентичност и вижда края на времето не като напразна надежда, алегория или догма, а като факт, който е също толкова дословен, колкото и истината. По този начин се прекрачва границата, деляща душата от тялото, мисълта от визията, разума от сетивата, същността от явлението, реда от хаоса. Творецът позволява на нещата да осъществяват своето властно единство, което дешифрираме като действителност, и така, разкривайки своята дълбочина, светът се представя като потенциална възможност, но не и като изчерпаност или окончателност. „Ние сме сътворци всемогъщи върху земното кълбо – пише Словацки в посоченото произведение, – а голямата ни цел е окончателното поглъщане на материята… превръщането ни в лъчиста сила, която е Великата Божия любов“.
Из „Анхели“
Превод от полски: Дора Габе
Глава V
И вървяха Шаман и Анхели през тъжна земя и пустинни пътища и под шумящите лесове на Сибир срещаха страдащи и ги утешаваха.
И една вечер стигнаха до тихо и застояло езеро, с няколко плачещи върби наоколо и няколко бора.
А Шаман, като съзря подскачащите към вечерната заря рибки, продума и рече: „Ето, виждаш ли оная мрянка, що прелетя през въздуха и пак потъна? Сега разправя на своите сестри на дъното, че видяла небето, и разказва за небето разни неща и с това се прочува сред други рибки. А те, като слушат разказите за небето, ще доплуват чак до мрежите и утре ще ги продават на пазара.
Не е то поука за човека и за ония, които тръгват на тълпи след проповядващите за Бога и небето и се оставят да ги ловят в мрежи и да ги продават.
Болест пагубна е, казвам, меланхолията и прекомерната размисъл върху душата. Че две тъги са: едната от мощ, другата – от слабост; първата е криле на възвишени люде, втората е камък на тия, що се давят. Казвам ти го, защото се поддаваш на скръб и губиш надежда“.
И като разговаряха тъй, те се доближиха до тълпа сибирци, които ловяха риба в езерото.
А рибарите, щом съзряха Шаман, спуснаха се към него и рекоха: „Царю наш! Напусна ни заради чужди люде и мъка ни е, че те няма между нас. Остани тая нощ, ще стъкмим вечеря и ще ти постелем в ладията“.
Седна Шаман на земята, а жените и децата на рибарите го заобиколиха и му задаваха разни въпроси, на които Шаман отвръщаше с усмивка, защото бяха детински.
Ала след вечеря, когато изгря Луната и разля светлина по гладката вода като златна пътека към юг, жените и децата започнаха тъжно да разговарят и рекоха:
„Ето напусна ни! И не правиш вече чудеса при нас. Почнахме да се съмняваме в Божиите работи и дори се съмняваме дали има в нас душа“.
На това Шаман се усмихна и рече: „Искате ли да ви покажа душа, да я видите с очи?“.
Всички жени и деца викнаха: „Искаме! Стори го!“
Тогава Шаман, като се обърна към Анхели, рече: „Какво да сторя с това ято чавки? Искаш ли да те приспя, да призова душата ти да излезе от тялото и да я покажа на тия хора?“.
Анхели му отвърна: „Стори както желаеш, аз съм в твоя власт“.
Тогава Шаман повика едно дете, сложи го на гърдите на Анхели, който беше легнал като за сън, и рече на детето: „Сложи ръчиците си върху челото на тоя младеж и го повикай три пъти с името Анхели!“
И стана тъй, че на зова на детето излезе от Анхели дух с дивен образ и разни багри и бели криле на раменете.
И като се видя волен, тръгна ангелът по водата и по пътеката на лунната светлина, като се отдалечаваше на юг.
А когато беше вече далеко и сред езерото, заповяда Шаман на онова дете да повика душата да се върне. И огледа се ясният дух на зова на детето, и започна бавно да се връща по златната вълна, като я докосваше с краищата на крилете си, обвиснали от скръб.
А когато му заповяда Шаман да встъпи в тялото на човека, той простена като разбита арфа и цял трепна, ала се покори.
А като се пробуди Анхели, седна и запита какво е станало с него.
Рибарите му отвърнаха: „Господарю, видяхме душата ти и те молим: стани наш цар, защото и китайските царе не са облечени в толкова блясък, както душата, която е в твоето тяло!
И нищо по-светло не сме виждали на Земята, освен Слънцето, и нищо по-лъчисто, освен сините и червени звезди.
Такива криле нямат лебедите, които прелитат напролет през нашата земя.
Усетихме дори благоухание, сякаш мирис на хиляди цветя и момини сълзи“.
Като слушаше това, Анхели се обърна към Шаман и рече: „Истина ли е?“; а Шаман рече: „Истина – овладян си от ангел“.
„А какво – попита Анхели – направи душата ми, бидейки свободна? Кажи, че аз не помня?“
Отвърна му Шаман: „Тръгна по тоя златен път, който се е разлял по водата от Луната, и се завтече нататък като човек, който бърза“.
Из „Генезис от Духа“
Превод от полски: Стела Рускова
Защото моят дух преди началото на Сътворението беше в Словото, а Словото беше в Теб – и аз бях в Словото.
А ние, духовете на Словото, закопняхме за форми и начаса Ти ни направи видими, Боже, позволявайки ни сами от себе си, по наша воля и с Любов, да изведем първите форми и да застанем пред Теб изявени.
И ето че духовете, които избраха за форма светлината, Ти отдели от духовете, които избраха явление в тъмнина; едните върху Слънцето и звездите, а другите – върху Земята и Луната започнаха работа, от която Ти непрекъснато вземаш последното творение на Любовта, заради която всичко е създадено и чрез която всичко се ражда.
…
Защото моят дух като Първата троица от лица – от Дух, Любов и Воля съставен, летеше, призовавайки братски духове с подобна природа, и чрез любов събуждайки волята си, превърна една точка в невидимото пространство в проблясък на магнетично-атрактивни сили.
А те се превърнаха в електрически и мълнийни.
И се затоплиха в Духа.
И ето, когато моят дух стана ленив и спря да добива слънчева светлина от себе си и с Твоя път се размина, Ти, го, Господи, наказа с борба на вътрешните сили и раздалечаване; не светлина, а унищожителен огън го принуди да излъчи и като ме направи длъжник на слънчевите и лунните светове, превърна ме в кълбо от огън и ме провеси над пропастите.
И ето на небесата втори кръг светещи духове, кръг на огън подобен, но с по-чиста и изкупена природа, златен ангел с развети коси, силен и стремителен, хвана шепа небесни тела, завъртя я като огнена дъга и я грабна със себе си.
И тогава трима ангели – слънчевият, лунният и земният – се докоснаха помежду си и създадоха първия закон на зависимостта, помощта и тежестта, и аз оттогава започнах да наричам светлото време от денонощието ден, а времето, лишено от светлина, нощ.
Минаха векове, о, Господи, а моят дух в нито един от тези минали дни не почина, непрекъснато работеше: всяка нова мисъл за форма превръщаше във форма, съгласувайки се със земното слово, създаваше от себе си закони, на които после сам се подчиняваше, за да стъпи на току-що сътворения фундамент и нови, по-висши пътища за духа да обмисли.
И ето, на скалите, вече, лежи, Господи, духът – като статуя на съвършената красота, все още приспан, но готов за формите на гирлянда. От бездната той извади математическото знание за формите и числата, което и до ден днешен лежи най-дълбоко в съкровищницата на духа и изглежда като присадено в духа без ни най-малко той да съзнава това и без негова заслуга, но Ти знаеш, Господи, че формата на диаманта бе създадена от живите, а водите започнаха да се леят от подвижните, леко свързани и учещи се на равновесие, а върху земното кълбо всичко бе живот и промяна – а това, което днес наричаме смърт, т.е. преминаването от форма във форма, тогава го нямаше.