Пътуване към изгрева

Брой № 3(11) / септември 2010, Интервенционална пулмология

Виделина Димитрова е родена през 1973 в Русе. Средното си образование получава в гимназията с преподаване на английски език „Гео Милев” в града. По-късно завършва специалността „Индийска филология“ в Софийския университет. Работила е като учител по хинди, субтитрьор и преводач на художествена и публицистична литература от хинди и английски език. Голямата й страст са пътешествията, особено в Средна и Югоизточна Азия. Понастоящем живее и работи в Люксембург.

Този пътепис разказва за преживяното от нея в Шри Ланка

Явор Иванов

 

Коломбо ни застига като душна топла вълна. Сякаш невидима ръка ни е бутнала пряко волята ни в турска баня, пренаселена с тънки смугли силуети, които се движат с лекота и дишат свободно. Скоро осъзнавам, че ние също се движим. Плувнали в пот и объркани от часовата разлика, се прекачваме от автобус на автобус – не е скъпо, ma‘am, има климатик; и пердета да скрият слънцето и безкрайните контролни постове. Накрая се оставяме на добрата воля на таксиметров шофьор, който ни закарва в пансиона на YWCA[1], прилично и сигурно място за млади момичета. Местните таксита или тук-тук са най-приятното и бързо превозно средство, ако човек преглътне неудобството да се пазари за цената. Впрочем във вида, в който ни посреща, Шри Ланка е до такава степен гладна за бели туристи, че дори не е нужен дълъг пазарлък. Две-три клишета, колкото да се почете ритуалът, и се разхлаждаш на естествен климатик.

В късния следобед, след като убиваме деня в отчаяни опити да се съвземем под въртеливите напъни на вентилатора, решаваме да се поразтъпчем. Движим се на зигзаг от едно сенчесто петно по левия тротоар през ужаса от пресичането на улица с ляво движение към друго сенчесто петно отдясно. Траекторията се усложнява още повече заради военните патрули – барикади от пясъчни торби, зад които ни махат с калашници, че оттук не може, минете от другата страна. Така попадаме в пазарския квартал Петах. Там криволиците ни като че ли добиват смисъла на криеница с местните гении на търговската мисъл, които ни сподирят през тесните сокаци с всевъзможни предложения за изгодна сделка.

На другия ден решаваме по най-бързия начин да се спасим от пъклената жега в столицата и се мятаме на влака за Кенди или по-скоро поредният ни приятел се мята съвсем буквално на влака в движение, за да ни запази места. Безвкусната шарения на Коломбо и зловонните му тенекиени предградия скоро отстъпват на мек и пищен зелен килим, по който се плъзваме с безгрижната скорост на влака и с нетърпението на зажаднелите си за въздух и свежест тела.

Влаковете в Шри Ланка ми спечелват сърцето. Основното им достойнство е, че пъплят през джунгли и поля едва ли не с човешки ход. Полека-лека заживяваш в илюзията, че мудното потракване идва не от колелата, а от ударите на мачетето, с което вдъхновената ти ръка на изследовател разсича гъстата като петмез зеленина и те врязва все по-навътре и все по-дълбоко в сърцето на неизвестното. Места има винаги. Не точно места за сядане (макар че местата за духовенството са строго обозначени и неизменно се отстъпват, дори ако монахът е невръстен малчуган, а жертвата – бременна жена), а нещо мъничко, където да се свреш – я на прозорец или на вратата, я на облегалка или в несъществуващото пространство между кърмеща майка и обядващ на крак шриланкиец. Естествено, претъпканите купета не са в състояние да обезсърчат търговците, които жонглират напред-назад с тави, натежали от лютиви лакомства, и привнасят завършващ щрих в разлюляната картина на танцуваща дискотека.

 

На стъпалата е далеч по-прохладно, отколкото в душното купе. А и гледката е по-добра.

 

 

Изкачваме се към планинската сърцевина на острова. Във въздуха се усеща хлад. Влакът започва да се извива като ленив смок в тревата, а увисналите по вратите хора се олюляват и поклащат сякаш в монотонния ритъм на стар холивудски хит.

Кенди, бастион на последното независимо княжество в Шри Ланка, крие малко сладост в благозвучното си име. Историята на града, естествено укрепен сред хълмове и непроходима джунгла, е белязана с дамгата на дълга съпротива срещу португалци, холандци и британци, с дворцови интриги и религиозен фанатизъм. Дори днес Кенди е запазил нещо от някогашния си дух на непристъпност – докато цялата страна немее от ужас пред изстъпленията на гражданската война, градът остава сравнително незасегнат и понася само един бомбен атентат.[2] Централната му част е изсипана около изкуствено езеро, построено от деспотичния владетел Шри Викрама Раджасинха в амбициозен, но напълно излишен опит да прекрои града по модела на Мадурай в Южна Индия. Безчинствата на Шри Викрама – градоустройствените му планове са само артистична приумица сред скръбна палитра от зверства, своеволия и жестокости – в крайна сметка му спечелват всеобща омраза, което превръща британците в желани господари. Така през 1815 г. непревземаемата крепост Кенди е превзета без капка кръв.

Легендите разказват как при кремирането на Буда части от тялото му са спасени от огъня и в подозрително небудистки дух започват да се почитат като свети мощи. Сред тях е прословутият „зъб на Буда“, който през ІV в. (близо девет века след смъртта на Буда) тайно е пренесен на Шри Ланка в косите на принцеса от Ориса. След още 12 века перипетии и контрабандно подхвърляне между острова и континента злощастният зъб най-после намира покой в Храма на Зъба на Буда, където се радва на огромна почит и внимание от страна на вярващи и туристи. Най-подходящият момент за посещение на храма са ранносутрешната (6 ч.), сутрешната (10 ч.) и вечерната пуджа (19 ч.), когато барабанен тътен оглася всичко околовръст, а опашката на поклонниците се обточва през два етажа в смирено търпение да зърне златист отблясък от ковчежето, в което се съхранява реликвата. Зъбът е също в центъра на най-пищния фестивал в Шри Ланка – Есала Перахера, провеждан ежегодно в края на юли и началото на август. В продължение на 10 дни пет карнавални шествия тръгват последователно от петте основни храма и обхождат града под шумния съпровод на барабани, танцуващи маски и беснеещи сеирджии.

 

Будистки монах и двамата от учениците му. По традиция монасите връзват бял конец на китката на поклонника в знак на благословия.

 

 

Кенди се превръща в изпитанието на добрата ни воля и порив за приключения. Съвсем скоро осъзнаваме, че сме попаднали в мрежите на ужасния мистър Родни, чиито агенти са ни набелязали още на гарата в Коломбо, а самият той се качва на влака няколко спирки преди Кенди, за да ни омае със снимки и добри отзиви от романтичното си семейно хотелче с изглед към джунглата. Хотелчето впрочем си го бива, но след обичайната лютива порция пържени нудълс със зеленчуци, убийствено силен чай и глътка прохлада на откритата веранда се оказваме въвлечени в сложна и изтънчено измамническа калкулация на остатъка от нашия престой на острова, според която излиза, че трябва да платим за екскурзии, храна, бензин и целокупната липса на туристи за сезона. Противно на правилата на пазарлъка цените ескалират като на търг, а всяка отбивка е последвана от драстично съкращение на услугите. Безсилни да водим неравния двубой, накрая склоняваме на еднодневна разходка до близкия приют за слонове „Пиневала” – само и само вечерта да приключи и най-сетне да се вслушаме в гласовете на нощта, в тънкото писукане на домашния гекон, в хаоса от непознати шепоти и звуци, които ни нападат от мрака на неизвестното и ни увличат в тревожни сънища.

Следващият ден започва с оживление и детинска радост в компанията на кротките обитатели на приюта. Създаден през 70-те години с държавни помощи, „Пиневала” дава подслон за възрастни слонове и осиротели малки Джъмбо, които се отглеждат и обучават тук в естествена среда. Приобщаваме се към деня на сивите гиганти – закуска с мляко от бутилка за най-малките, социализиране в голямото стадо, сгушване в калта и сложна плетеница от жестове с хоботи, кратък поход до реката в тромав, но изненадващо стегнат ход, който ни обрича да дишаме праха отзад, и блажена обедна баня в плитките води на Маха Оя, докато хорската гмеж от шриланкийци, рояци ученици и слънчасали туристи се разполага по ресторантските тераси и жадно попива с поглед къпещото се тържество. Някъде по това време усещам необичайно парене в лявата буза, но го отдавам на слънцето и бързо се връщам при нашите приятели слоновете.

 

Храмът на Зъба на Буда в Кенди е основното средище на будизма в Шри Ланка.

 

 

Паренето обаче не изчезва. Нощта се спуска с поредната разправия за цени и екскурзии, този път без помен от витиевати източни любезности, а с всяка ядовита и парлива дума болката ме пронизва все по-остро и по-настоятелно, сякаш незнайна ръка впива в лицето ми нажежена дамга. Малко по-късно в леглото, заслушана в пискливия хленч на гекона, се питам дали все пак Ланка не е някаква долна земя – своеобразната преизподня на индуисткия космос, където демонът на Родни ни е затворил досущ като Равана заради дързостта ни да надзърнем в света извън нас. И къде ли са нашите спасители – Хануман, маймуните и техният плаващ мост, по който Рама ще дойде при нас?[3]

Безпокойството ми леко се разсейва на сутринта, когато Хануман се появява в плът под името Хейшан, момчето, което Родни е натоварил да ни кара и развежда, но което вместо това ни закарва до кварталния диспансер. През нощта паренето се е уталожило в болезнено червена сълза, която се е събрала в торбичка под окото и се стича по бузата ми от крайчеца на окото. Персоналът на кухнята отсича, че ме е налазила хлебарка и че се случвало често, а симпатичната лекарка от диспансера ме уверява, че най-вероятно ме е парнало насекомо, съвсем дребно и безобидно, но нещата са се усложнили на слънце. Остатъкът от деня минава в обиколка на аюрведически аптеки и центрове за масаж, самоси с джинджифилова лимонада и дълги разходки край езерото. Мислите ми се плискат спокойно в ниския бряг и само мимолетната сянка на надвиснал клон ме връща към спомена за Родни. Тъмният отблясък се огъва в ленива вълна, примигва в болното ми око и в следващия миг се разсейва прогонен от убийствените лъчи на слънцето. После погледът ми се спира на Буда – ослепително бял силует, възкачен на съседния хълм, за да наблюдава отвисоко лудостта на човешките радости и несгоди – и си спомням, че наближава Весак Поя или Вейшакха, денят на майското пълнолуние, когато в Шри Ланка и навсякъде в будисткия свят се празнуват раждането, просветлението и смърт­та-освобождение на Буда. Хиляди птици, животни и насекоми се пускат на свобода през седмицата на Весак. В символичен „знак на освобождение” се дарява свободата на всички, които са в плен, затворени или измъчвани против волята си. Ние също сме замислили своя поклоннически подвиг: желанието ни е да качим Шри Пада и да посрещнем изгрева на върха. Навярно там, в нозете на Просветления и далеч от горещината и душния прах, ще се почувстваме свободни – от жегата, от хорската гмеж, от демоните на Равана и Родни и най-вече от демоните в нас, по-страшни от най-страшния Родни и по-грозни от най-мъчителната болка.

 

Обедната баня в приюта за слонове „Пиневала“ е повод за всеобщо веселие.

 

 

Нощта ме приковава в безсъние и хаплив спор с моя приятел гекона, който очевидно не ми е чак такъв приятел, след като е оставил проклетото насекомо да ме напълзи. Горещината ме задушава, мракът стяга своя обръч, а торбичката под окото ми се подува до спукване и ми става непосилно да се обърна на една страна. Неподвижна в своя кошмар, се озлобявам още повече към гекона, нахвърлям му се, а той се вкопчва с нокти в раната ми. Опашката му нервно ме облазва по бузата, коремчето му пулсира от яд върху отока и само тънкият му гласец пиука отчаяно в ухото ми: „Помощ-помощ-помощ!”…

Помощта идва на сутринта с повторно посещение при любезната лекарка от диспансера, която този път ми дава направление за кожен специалист в градската болница на Кенди. Хейшан е както винаги готов да помогне и без да губим излишно време, тръгваме към болницата. Скоро заставаме пред четвъртита сграда, която се възвисява на четири-пет етажа около вътрешен двор досущ като Вавилонска кула на тропическите болести и зарази. Впрочем болницата в Кенди малко се отличава от кое да е оживено място на острова – същата гмеж от хора и носилки, същата блъсканица по стълбища и коридори, същият шум и вой от стенания, същата воня и най-вече същата нужда да се бориш за живота си, за да ти обърнат внимание и да те излекуват. След първоначалния шок се гмурвам в морето от човешка болка и с вярната помощ на Хейшан преодолявам дългия път до кожната клиника – през гишето на информацията, където педантична чиновничка в бяла престилка изучава автентичността на моето направление и съответно правото ми на безплатно лечение в Шри Ланка, през общия кабинет, където пререждам поне трийсетина окаяни души, за да ми премерят кръвното налягане и пулса, и през чакалнята на самата кожна клиника, където извикват номера ми пред още петдесетина болни, за да ме претеглят, да ми впишат данните в гигантска инвентарна книга и да ме пуснат при лекарката. Накрая се озовавам в огромна стая почти без прозорци, помещаваща кабинетите (небрежно разделени със завеси) на поне петима лекари, които работят в тишина и полумрак, изолирани в неестествен контраст с шумотевицата и ярката светлина отвън. Лекарката оглежда раната ми с електрически фенер. Шепнешком потвърждава диагнозата на своята колежка – алергична реакция от облазване на насекомо – и ми предписва лечение с мощен кортикостероид и антибиотици. Белег? Не, няма да ви остане белег, но възстановяването ще бъде бавно и трябва да се пазите от слънцето заради риск от пигментация. Спокойствието й е заразително и малко по-късно, докато чакам аптекаря да изчисли и окомплектова в отделни торбички точния брой капсули, които трябва да приема, се чувствам почти излекувана и намигам на жарещото слънце с присвито око.

 

В чаените плантации работят главно тамили – тежък и много ниско платен труд

 

 

От този момент колелото на нашето приключение се завърта със светкавична бързина. Родни, който междувременно е разбрал, че вместо да горим бензин по хълмовете на Шри Ланка, все още обикаляме на празни обороти в Кенди (по договорка транспортът в града е безплатен), окончателно губи търпение и контрол над ситуацията, таксува ни „таксито” по фантастична тарифа, а за да внесе малко напрежение, уволнява на място Хейшан. Той обаче не му остава длъжен и със същия сапунен патос и драматизъм заявява, че с радост ще напусне безчовечен работодател като него. Викове и крясъци, тръшкане на врати, мълчание, пак викове… В целия този джангър ние си стягаме раничките, вземаме си тайно сбогом с Хейшан – искаме да му подарим най-хубавите си дрехи, женски, но не носим нищо по-ценно със себе си, но момчето отказва, слага ръка на главите ни и ни пожелава късмет – и се мятаме в колата под припрените подкани на Родни, който лично се е ангажирал да ни закара до хостела в подножието на Шри Пада. Следват два часа автомобилно камикадзе по завоите над Хатън, но избавлението е близо. Усещам го в хладния полъх на вятъра, който ме бръсва разсеяно по страните и засмуква горещата им червенина, в упойващия мирис на чаените плантации, набраздили хълмовете в стройни зелени редици, почти го виждам как дебне зад завоя и аха-аха да се покаже в суровия профил на Шри Пада. А с първата студена глътка лимонов сок, която отпиваме на затворената тераса на хостела, отхвърлили в съзнанието си грозната сянка на Родни, вече съм сигурна – спасени сме.

 

Шри Пада малко преди да се спусне нощта на поклонението.

 

 

Шри Пада (2243 м), или „свещената стъпка”, дължи името си на каменно образование с формата на огромна стъпка малко под върха и се почита като свещено място еднакво от будисти, индуси, мюсюлмани и християни. Будистките легенди разказват как тук, преди да се възнесе на небето, Гаутама докосва земята за последен път. Тамилите свързват скалистата грамада с Шива, а според мюсюлмани и християни върхът е мястото, където стъпва Адам, след като бива прогонен от Райската градина. Оттук и другото име на Шри Пада – Адамов връх. Всички традиции обаче повеляват върхът да се изкачва през нощта, така че поклонникът да посрещне горе деня и може би, ако има късмет, да улови триъгълната сянка, която върхът хвърля връз околните равнини и която неусетно се снижава с издигането на слънцето над хоризонта.

Решаваме да тръгнем в два часа след полунощ, за да сме сигурни, че ще се справим до изгрев слънце с всичките 4000 стъпала. Шри Пада се възвисява заплашително стръмно над главите ни, а в най-горната си част изтънява като игла. Започвам да се питам как ли ще се поберем всичките там горе, няма ли да се задушим от благочестиви намерения и молитви, да се избием за глътка чист въздух и благословия свише. За наша изненада пътеката е почти празна – щедро осветена до самия връх, богато украсена с разноцветни буди във всевъзможни пози, но някак странно пуста. По-късно разбираме, че местните поклонници тръгват през деня или привечер, просто защото не могат да си позволят няколко часа сън като нас и защото за тях жегата не е пречка. Вървят си бавно – тук им разтрият краката, там им предложат чай – и прекарват остатъка от нощта на самия връх или под някой навес по пътя. След около два часа катерене, сподиряни от живителния мирис на пресен чай, попадаме насред топло човешко множество, което кой знае как се е скупчило на пространство от 20 на 10 метра. Всички чакат. Чакаме и ние. Умората започва да надвива и ако не е нощният хлад, най-вероятно отдавна да съм полегнала в някое кьоше.

 

Камбановидна дагоба, както тук се наричат будистките ступи. В Шри Ланка будизмът е официалната религия, изповядвана от близо 70% от населението, главно последователи на школата Тхеравада.

 

 

Тогава настъпва чудото на изгрева. Първо го усещаме като вълнение в тълпата, после въздухът около нас се сгъстява, наобикаля ни гора от размахани пръсти и ръце, щрак-щрак се обаждат апаратите, бебето в скута на жената отляво проплаква, отдясно ме сръгва лакът и в миг хоризонтът се възпламенява като видение за далечен пожар. След още малко оранжевата линия се свива и отлепя в огнен диск, а от тълпата се изтръгва вик на радост от тържеството на деня. С първите лъчи на слънцето осъзнавам, че чудо е настъпило и в моя живот – дали заради прохладата и здравия климат на планината или може би заради физическото усилие, дали защото съм в нозете на боговете или пък защото хапчетата оказват своето действие, но отокът е спаднал и вече оглеждам новородения свят с широко отворени очи. В този момент разбирам, че земята и хората на Шри Ланка са ме допуснали при себе си, а демоните са се стопили като мрака на нощта. Преборен е отказът на тялото ми да приеме простичката истина, че животът е вечно случващо се чудо и редуване на светлина и мрак.

Няколко дни по-късно посрещаме нощта на пълнолунието в Катарагама. След Шри Пада пътуването се превръща в низ от приятни разходки в малки селца и чаени плантации. Хатън, Елла, Нурелия – имената се вървят като мъниста на будистка броеница, а напред ни очаква една седмица на океана и може би обиколка на старите столици Полонарува, Сигирия и Анурадхапура. От торбичката под окото ми няма и следа, а откритата рана се е покрила с коричка, досущ като опашлето на дребен и хилав гекон.

 

Плажът на Велигама. Тук, на ръба на света, сме сами с вятъра и океана.

 



[1]   Young Women’s Christian Association.

 

[2]   През 1998 г. Тамилските тигри взривяват фасадата на Храма на Зъба на Буда. Оттогава храмът се охранява денонощно – достъпът на коли е забранен, а всички посетители минават през кабини за проверка.

 

[3]     Герои от индийския епос „Рамаяна“, голяма част от чието действие се развива в Шри Ланка.

 


 

Вашият коментар