Първокласен писател – Никола Радев

Брой № 2 (50) / април 2019, Бронходилататорите в началната и проследяваща терапия на ХОББ

Никола Иванов – литературен критик

 

Никола Радев е роден през 1940 година в с. Левски, Варненско. Завършил е Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Служил е във Военноморския флот и в Параходство „Български морски флот“ като първи помощник капитан. Плавал е във всички райони на Световния океан. Работил е още като журналист и книгоиздател – десет години е бил директор на „Профиздат“ и осем на „Земя“.

 

 

От 1999 година до 2003 година е председател на Съюза на българските писатели.

 

Автор е на 14 книги в 29 издания. Между тях са „Маримани“, „Море на вторите бащи“, „Седем ключа на вода“, „Истина без давност“, „Залезът на морските вълци“, „Седмото весло“, „Когато Господ ходеше по земята“. Има преведени книги на немски, унгарски и руски.

 

Удостоен е от Славянската литературна и артистична академия с Международната награда „Атлант на славянството“. Носител е на Международната литературна награда „Михаил Шолохов“ (Русия), на Националните награди „Академик Люд мил Стоянов“ и „Станислав Сивриев“, както и на Голямата литературна награда „Варна“.

 

Несъмнено Никола Радев бе сред националните ни белетристи, които даваха облика и създаваха престижа на съвременната българска проза през последните десетилетия. Освен „Когато Господ ходеше по земята“ Никола Радев е автор и на няколко стойностни книги с разкази, новели и повести. Той е преди всичко писател маринист, защото морето е свързано с неговата биография. Сборникът „Седем ключа на вода“ включва над осемдесет разказа, в които писателят ни впечатлява и вълнува с психологически верни образи, със способността си да ги изгражда пластично, да ги индивидуализира, да ги направи запомнящи се. Суровият моряшки живот е главна тема на неговите разкази. В тях Никола Радев убедително разкрива високото си писателско майсторство, способността си да усеща и пресъздава различните чувства и душевни състояния и преживявания на моряците. От една страна е романтиката, изразена художествено-поетично. А от друга страна мисълта за брега, който тегли моряците.

 

Само с няколко изречения Никола Радев умее да създава обстановка, от отделни щрихи изгражда и пресъздава цялостния образ на времето, на даден град, държава или регион, да достига до значими философски обобщения.

 

На другия полюс са закачливите и свежи разкази с намигване. Подобни творби са типични за този белетрист. Никола Радев е деликатен и фин писател, който владее до виртуозност художествената мярка. А художествената мярка е тази, която превръща автора в писател. Забележителна е  социалната му чувствителност. Романтика, суров реализъм и висок хуманизъм се преплитат в разказите. В тази връзка е силен антивоенният и антимилитаристичен патос в някои от творбите.

 

Много житейска мъдрост носят някои от героите на разказите. Често четем житейски сентенции, афоризми и крилати мисли, извлечени от живота. Зарисовките на портретите на персонажите си Никола Радев прави със замах – няколко щриха, някоя подробност, но много важни и – готово, запомнили сме завинаги героя.

 

Никола Радев е първият български писател, който пише реално за морето. Преди него морските ни сюжети са изпълнени със супермени, докато неговата маринистика развенчава мита за супермена. След него всички  български автори, пишещи маринистика, създават подобни книги. Разказите от „Седем ключа на вода” са не само ценен влог в класическата ни маринистика, но са и сред представителните български разкази въобще.

 

Новелите и повестите на Никола Радев притежават всички качества на сериозната литература. В новелите „Когато шинелите отесняваха“ и „Когато се завръщаме” за пръв път в родни лиературни творби главни герои са обикновени матроси, а не морски офицери и командири. Затова едва ли е случаен фактът, че дебютната му книга „Матроска обич” (1964) в продължение на три години е най-четената книга според тогавашната анкета на вестник „Народна армия”.

 

Повестите „Маримани“, „Море на вторите бащи“, „Залезът на морските вълци“ и „Седмото весло“ затвърждават високото белетристично майсторство на писателя. Творбите са населени със силни и оригинални образи, проблематиката им е важна и универсална. Повестта „Маримани“ е дипломната работа, с която Никола Радев завършва Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Никак не е случаен фактът, че безусловна отлична оценка ù поставя не друг, а преподавателят и научен ръководител на Никола Радев в Института, големият руски писател Сергей Залигин. Повествованието е много динамично, защото този писател нееднократно е доказал, че е майстор на словото, което носи вътрешно напрежение, на сгъстената проза. Никола Радев с малко думи казва много неща, с минимум слово той постига максимум внушения. В повестта усещаме силните чувства на писателя – болка, гняв, любов, страст, сила, смелост, отговорност, възторг. Забележителна е мисълта на Светла: „На този свят не е достатъчно да си добър. Трябва да си готов да понесеш и последствията от добротата си.

 

Когато внимателно четем книгите на Никола Радев, ще открием и разберем, че за този писател няма по-социално нещо от семейството. В семейството на мъжа и жената рефлектира цялото социално-психологическо човешко битие, семейството представлява своеобразен минимодел на света.

 

През 1999 година в списание „Факел” излязоха откъси от уникалната книга на Никола Радев „Когато Господ ходеше по земята“, която е своеобразен връх не само в неговото творчество. Без преувеличение може да се твърди, че  епизодите, в които главен герой е самият автор, се родеят с най-високите образци от нашата автобиографична литература от „Житието…“ на Софроний, „Записките…“ на Захари Стоянов, до „Преди да се родя...“ на Ивайло Петров. Книгата е смесица от неподражаем автентичен хумор и трагични страници от живота и битието на най-великите руски класици и на големи имена от съвременната руска и българска литература. Творбата включва 92 разказа и няма нито един маловажен, случаен или незначителен. Хуманизъм, състрадание, съчувствие, остра социална чувствителност характеризират тия епизоди.

 

Основната линия в книгата са епизодите, свързани с руските класици – Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевски, Толстой, Тургенев, Чехов, Горки, Леонид Леонов и т.н. Никола Радев разказва известни, не толкова известни и някои направо непознати случки от живота и писателската им дейност и съдби. Тук преобладава високата трагика, характерна за тези колоси на руската и световна класика. Животът на всеки от тях е драма, която почти винаги преминава в трагедия, или е на границата на трагедията. Щастието непрекъснато ги подминава, без да се спре дори за миг при тях. В този смисъл „Когато Господ ходеше по земята“ има и чисто познавателен характер с оригинални писателски оценки, както и оценки и спомени за известни наши живи и мъртви класици. В книгата се мяркат Есенин и Маяковски, Федин и Паустовски, Залигин и Шукшин, Вознесенски и Евтушенко и редица други. Блестящи са страниците, посветени на поета Иван Динков и литературния критик Иван Пауновски, забележителни са редовете за писателите Ивайло Петров, Станислав Сивриев, Стоян Бойчев и други.

 

Когато Господ ходеше по земята“ е поглед от първо лице на българския писател Никола Радев преди всичко към Русия, историческата й съдба и най-вече за литературната й класика. Разсъжденията на писателя върху творбите на гениите запълват известни празноти, което освен всичко друго, задължава автора да бъде в максимална степен на нивото на тези, за чието творчество става дума. Това обаче са разсъждения писателски, на писател за сродни писатели, поети и литератори, които очевидно Никола Радев счита за творчески близки. Въпреки драматизма и трагизма, от книгата лъха свобода, нещо жизнено, епикурейско, хедонистично, витално и бохемско извира от творбата. Дионисиевото начало, Бакхус са на много страници от книгата. Образно и картинно е описан славният руски запой в „Приятели”. Такъв запой освен всичко друго е и смислен, а не безцелен, за наливане, защото всякога е придружен с проникновени разговори за литературата и творчеството. Смелият и смислен натурализъм при Никола Радев е съчетан с писателско майсторство от висока класа, достигайки до концептуалност. Ефектните сцени са съчетани с високата ефективност на словото на писателя. С невероятно майсторство на разказвач Никола Радев умее блестящо да нажежи очакването на читателя, да предаде с малко на брой и сдържани щрихи едно разтърсващо описание на човешките страсти, страхове и пороци, на духовната извисеност. В тази книга, както е във всяко истинско изкуство, битът преминава в битие, навсякъде битът е одухотворен.

 

Никола Радев чрез детайла неусетно преминава към голямото философско прозрение и художествено обобщение. Защото понякога и най-дребният и на пръв поглед незначителен факт, може да ни подскаже и разкрие такива важни неща и дълбини, които и десетки страници няма да ни разкрият. С ярка сила е проявен психологическият усет на писателя, много важно място заема психологическият детайл. Чрез описанията той внушава големите и значими идеи за Властта, Свободата, Смъртта, Доброто и Злото, въпросите за същността на предателството, на устоите на личността, на човешкия и писателски ангажимент към живота в неговите комични и трагични проявления. И в последна сметка за Смисъла, който в края на краищата се състои в Мисията на човека на словото от присъствието му на грешната ни земя, чиято главна цел е да остави някаква духовна следа за поколенията – един стих, едно съдбовно изречение, един разказ, една новела или повест, един роман или една мисъл – собственото му прозрение, което за миг го е озарило и ще озари и другите.

 

Тази книга на Никола Радев с голяма художествена точност и пронизваща емоционална сила пресъздава психологически вярно състоянието на литературата и нейните гениални създатели. „Когато Господ ходеше по земята“ е страхотна смес от свеж хумор и висока трагика. Пределно нагнетена със смисъл, на места нажежена до бяло, тя е плод на богатото въображение и тънкото психологизиране на Никола Радев. Потапяйки ни в най-дълбоките бездни, писателят ни издига в безкрайните висини на човешкия дух. От наблюдението, преминаващо в съзерцание, авторът отвежда читателя към психологически проникновения и към философско обследване на света на писателя. Никола Радев вплита в жанрово многовалентното си повествование разнолики, но естествено допълващи се помежду си регистри, които изграждат една органична, полифонична, гъвкава и многопластова тъкан на книгата. Текстът ни всмуква и до такава степен ни завладява и покорява, че известната мисъл за прочит “на един дъх” излиза от шаблона и преувеличението и добива своите реални измерения, става реалност, точно от такива редки книги се убеждаваме в нейния смисъл и същност.

 

В тази книга Никола Радев е блестящ разказвач на истории и моралист, който не размахва назидателно пръст. В остроумната си и артистична проза Никола Радев достига до онези извисяващи ни мигове на разбиране и приемане на Другия – с всичките му слабости, странности и грешки. Писателят тънко и саркастично се присмива на идеологическата ограниченост и политическата слепота. Несъмнена е невероятната дарба на Никола Радев да улавя смешното, да го изобразява, да ни разсмива, натъжавайки ни. Писателят ни доказва, че смехът съвсем не е смешна работа. Хуморът, присмехът и иронията бликат направо от сърцето му. С широк замах и без притеснение писателят се шегува и подиграва със себе си. А самоосмиването е признак на самочувствие и силен дух. Всичките тези особености са част от несъмненото художествено майсторство на Никола Радев. Както дълбоко философските, драматични и трагични размисли и страници, така и иронично-сатиричните моменти ни задържат във високите зони на голямото изкуство. В дъгата на Никола-Радевата проза от „Когато Господ ходеше по земята” има всички цветове и всеки може да открие в нея каквото търси. Това придава забележителния полифонизъм на отделните разкази и на книгата като цяло. В тази литература диапазонът е от долно „до” до горно „до”. Но макар че „Когато Гопод ходеше по земята” е за всички, тя далеч не е за всеки.

 

Специално искам да обърна внимание на езика на книгата – сочен, метафоричен, експресивен, богат, изразителен, тънък, великолепен със своята интелигентност, просто безупречен. Тази проза притежава висока пластичност и колорит, словото е с отсенки, полутонове и нюанси, една ювелирна белетристика, която е истински пир за душата. Колкото и да сме професионално подозрителни, колкото и да сме обръгнали от литература, от четене на всякакви книги, включително и класика, „Когато Господ ходеше по земята“ властно и неподкупно ни грабва от първата си страница, защото усещаме първичната сила на Словото – онова Слово, за което много почесто мечтаем, отколкото срещаме. И това Слово поглъщаме жадно и ненаситно до последното изречение, до последната дума. „Когато Господ ходеше по земята” е книга, която който я прочете, няма как да не я препрочете или препрочита. Това е една от двете български национални белетристични книги, които са ме впечатлили най-силно през последните повече от три десетилетия.

 

Макар че прозата на Никола Радев респектира, около неговото име и творчество не се шумеше много, но вероятно и той бе наясно, че това е типичната съдба на най-талантливите, защото литературната история изобилства от примери, че в последна сметка между литературната стойност и популярността на писателя почти винаги има пълно разминаване, това е като че ли аксиома в литературата. Всъщност най-голямото признание като писател Никола Радев получи от Русия – през 2005 година за книгата „Когато Господ ходеше по земята“ му бе присъдена най-високата и престижна литературна Награда на Русия „Михаил Шолохов“, която не е по-малка от Хердеровата награда. Ще подчертая, че присъдената Награда на българския писател Никола Радев бе съвсем заслужена. Има и още две подробности около Наградата, които съвсем не са маловажни. Едната е, че Никола Радев е въобще първият чуждестранен писател извън страните от ОНД, който е удостоен с Наградата „Михаил Шолохов“, а като имаме пред вид известната ревност и патриотизъм в повече на руснаците, изводът се налага сам. Освен това впечатляващ е и фактът, че Наградата Никола Радев получи за стогодишния юбилей на великия руски класик!

 

Ще завърша, като споделя нещо професионално лично.

 

Няма по-голямо удоволствие и удовлетворение за един критик, поне при мен е така, когато може да използва високите думи и оценки без притеснение, когато със сърцето и ума си чувства, че не преувеличава, не хиперболизира достойнствата на автора или творбите му, не влиза в противоречие с естетическите си мерки и теглилки. В този смисъл да се чувства напълно свободен, да не изпитва каквото и да е неудобство и угризение от високите думи и оценки. Да не си криви душата. Такъв е случаят с творчеството на Никола Радев. С достатъчна част от творчеството си Никола Радев заслужава място в „балната зала” на българската литература. Тази част от неговите разкази, повести, новели и „Когато Господ ходеше по земята” позволява критическото слово да се разгърне, критикът да се доближи до максималните си възможности, защото се чувства свободен.

 

Никола Радев няма книга, от която да се притеснява или срамува. Независимо дали е писана през 60-те години на миналия век, или днес. А „Когато Господ ходеше по земята” е точен негов писателски изстрел в центъра на белетристичната десятка. Тази уникална и харизматична книга е с всички шансове за трайно творческо присъствие в националната ни литература.

 

Из „Когато Господ ходеше по земята“

 

Сметка без кръчмаря

 

С поета Иван Динков сме се запили в кварталната кръчма „Клондайк“. Сервитьорката, дама с попреминала първа младост, носи поредната водка. Мезе няма – що да харчим излишни пари за треволяк.

И двете ù ръце са отрупани със златни пръстени. На шията ù, напълзяна вече от бръчки, три синджирчета. На едното висят кръстче, котва и сърце. Вяра, надежда и любов. Лицето ù, стегнато от пластове грим, е каменно. Но личи: тя много е видяла в живота. И всякакви.

На приятеля ми са потънали гемиите. Седи срещу мене мрачен, тъмен, та чугунен. Уж сме в кръчма, а раздумка няма. Мълчим. Ако се обади, неговото не е приказка, а присъда. Не кръчма, а съдебна зала. Ето и сега, от горчивата му стегната уста излиза поредната максима: „Малка държава – малка литература, голяма държава – голяма литература!“

Сякаш с топор е ударил изправено чамово трупче и цепениците се пръсват на четири страни.

Той припалва цигара от късия си фас, стрелва ме с поглед, като че ще се надигне да се бием. И да възразя, все тая.

На Иван Динков не се възразява.

Още по сто грама.

Мариана ги носи с балетна стъпка. Много пръстени. На средните и безименните пръсти – по два. И все златни.

Вкъщи, на пияна глава, до полунощ правя преброяване. Ако турим на лавицата нашата литературна класика от Раковски до Георги Караславов, общо двайсет и четири класика, се нареждат около сто томчета. Ако наредим руската класика от Пушкин до Горки – трийсет и шест автора, цели пет лавици не могат да поберат петстотин седемдесет и петте тома, дебели като тухли. На нашите писатели се падат средно по четири тома на човек, на руските – почти по петнайсет.

Писали, та писали, сякаш нямали друга по-сериозна работа.

На другия ден показвам листчето на Пауновски. На млади години двамата с Иван Динков са другарували. Сега пак са приятели, тачат се, но почти не се срещат. Младите вълчета са станали вълци единаци. С яки литературни вратове, които не се огъват встрани.

Пауновски прочита листчето, смачква го, гледа ме слисан и гнусливо цеди думите:

– Сметката ти е без кръчмаря! Вие, като се съберете с Иван Динков, съвсем затъвате… То аслъ това ти е литературното мислене. А държавата троши пари да те учи цели пет години в институт за писатели!… С тях една молотовка (камион до 5 тона, производство на завод „Молотов“) щеше да купи на някое текезесе. Язък!…

 

Правата на човека

 

Хелзинки, 10 декември 1968-а. Двайсет години от приемането на Всеобщата декларация за правата на човека от ООН, тържествена сесия. Има думата представителят на Чукотския национален окръг на Съюза на съветските социалистически републики.

Той е осигурен да присъства на сесията от най-високо място, от самия Централен комитет на КПСС. Пропътувал е хиляди версти от тундрата до тук – на ски, пеш, със сал по река, на всъдеход, с влак и накрая – със самолет. И ето го в Хелзинки инструктиран, с отрепетирано изказване.

Делегатът се приближава до трибуната, прибягва момиче, придърпва надолу микрофоните, пригажда ги да са пред устата му и не само залата, целият свят стихва. Той старателно търси листовете със словото из джобовете си – много джобове, а листове няма. Махва с ръка, следва изказването:

– Преди, до Великата октомврийска социалистическа революция, чукчите имаха две чувства: чувство за глад и чувство за студ. След революцията съветската власт ни прибави още едно чувство – любов към родината!

 

Който търси – знае

 

Лятна сесия. Изпитва Михаил Павлович Ерьомин – руска класика. А класиката, както казва Иван Динков, е винаги великодушна.

Първата тройка – Евсеенко, Баженов и аз – сме изтеглили билетите и се подготвяме, търмъчим разхвърляната слама на знанията си. По закона за световната гадост винаги ти се пада това, което най-малко знаеш.

Ерьомин чете „Правда“, цъка с език, преплюва, мляска, сякаш дъвче заглавията. Прозорецът е отворен, из храсталаците в градинката пред дома на Херцен цвърчат врабци.

Сегиз-тогиз Ерьомин вдига глава от вестника, поглежда към прозореца – стъклото е като огледало и в него се отразяват първите чинове, където седим, масата, върху която са разхвърляни изпитните билети.

Влиза с цялото си могъщество и великолепие на лезгински княз Хаджи Расим. Черни лачени обувки с остри върхове, черен панталон (изгладен), черна копринена риза, черна коса и черни очи над ястребовия нос – на такъв му дай тостове да държи, не изпит…

Ерьомин го кани да си изтегли билет и продължава да предъвква заглавията на първа страница.

Разправяха ми, че засекли в някакъв град някакъв гражданин, всяка сутрин купува вестник от будката. Разгъне го, огледа първата страница от горе до долу, смачка вестника и го хвърли в близката боклукчийска кофа. Тъй ден, два, месец.

Но за всичко си има хора. Корабът и без котва ще тръгне за океана, без курва – никога. Съответно засеченият от бдителни очи гражданин е наблюдаван, докладван, където трябва, опи сан в папка и прошнурован. Преди да го приберат, го питат: „Гражданино, защо хвърляте вестника, без да го прочетете?“. „Аз чета само некролозите!“ – сопва се гражданинът. „Но некролозите ги печатат на последната страница“ – възразяват ония. „Абе – хили се въпросният гражданин – аз този некролог, дето го чакам, ще е на първа!…“

 

Та и Ерьомин, и той чете само първата страница. По време на лекции често се самозабравя, подхвърля пиперлии приказки на тема социалистическа справедливост и западна демокрация, сякаш с кирка подкопава строя под краката ни.

Плешив, с рошави вежди, изпод които надничат зелени, занесени очи. Зъбите му са изпилени и ръждиви като на кон, който цяла зима е дъвкал сено.

Когато изнася лекции, залата винаги е препълнена. Освен студентите идват и преподаватели да го слушат, писатели, а последните редове обикновено се запълват от допотопни, почти от предреволюционно време дами с шапки и с пера на шапките, със златни лорнети и нарисувани с червило запетайки на устните.

Той винаги импровизира, ходи между банките и гледа в паркета, сякаш търси изтървано кабарче. И все уж сам си обяснява нещо от произведение, писмо, дневник или факт житейски от теглото на гениите. Говори високо и щом гласът му отънее до фалцет, изведнъж се сниши, зашепне, пък току изреве, сякаш се заканва някому, спори, съгласява се, ласкае – и пак отрича, и пак скърца със зъби. Всеки път, като се разгорещи и му избият алени петна по лицето, имам чувството, че или ще му се спука сърцето, или ще превърти.

Хаджи Расим е пристъпил към масата, плахо се озърта и – посегне, пипне билет, понадигне го, погледне с крайчеца на окото и по лицето му на секундата се изпише погнуса, като да рови в плювалник. Истински син на гордите планини, той е чел само Лермонтовия „Герой на нашето време“, „Хаджи Мурат“ на Толстой и от по-новата литература – „Съдбата на човека“ от Михаил Шолохов.

Опулен, с увиснала като на кон бърна, Ерьомин се е втрещил в „огледалото“ и вече минута го наблюдава. И почва да се гърчи като епилептик, да върти рамене и да преплюва думите:

– Търси, гълъбче, търси, миличкият ми…

Смачква вестника, обръща се рязко към нас и изревава:

– Значи! Щом търси, той все пак нещичко знае!

 

Срещнаха се и се разбраха

 

Славното писателско кафене на ул. „Ангел Кънчев“ 5 – преметено, проветрено, ведро. И утрото е майско, 9 часът сутринта. Влиза първият посетител, поетът Добри Жотев, бащата на тъй нареченото Априлско поетично поколение, родило се след Априлския пленум на ЦК на БКП 1956 година, отхвърлил и осъзнал култа към личността, най-общо казано. На 21 години той е осъден за комунистическа дейност по Закона за защита на държавата, бяга от затвора в Скопие и става партизанин.

Когато отбелязваха 25-годишнината на пленума, във в. „Труд“ публикуваха интервю на журналиста Георги Тодоров с писателя Станислав Сивриев, също партизанин. Единият от въпросите бе: „Какво мислите за Априлското поколение в нашата литература?“. Отговорът: „Априлско поколение ли? Аз го наричам Първоаприлско!“. Първи април се отбелязваше като ден на хумора. На другия ден уволниха журналиста.

Добри Жотев минава покрай барчето и сяда до бронзовата статуя на Николай Шмиргела – „Гола жена“. Роси, стройна хубавица, му носи чашка кафе, внимателно го поставя на мраморната масичка и деликатно се отдалечава. Добри Жотев е нейде под шейсет, леко прегърбен в раменете, с гъста права коса и кротък поглед, с дълбока трапчинка в брадата. Той е първият жив поет, който съм видял – рецитираше поемата си „Буйният вятър“ в Еврейския дом във Варна. Тогава той е бил на трийсет и седем, аз – на осемнайсет. Беше изумителен рецитатор.

Влиза втори посетител – поетът Аргирис Митропулос, кимва и сяда насреща през две масички.

Одисеята на Аргирис също е безкрайна. Седем найсетгодишен става партизанин, после емигрира в Сърбия, а през 1947 г. се връща в Гърция, става командир на партизански отряд и след разгрома емигрира у нас. Роси и на него носи кафе.

Утрото е ведро, кафенето преметено, проветрено. По някое време Аргирис става и се премества при Добри Жотев, гледа го право в очите. Тихо казва:

– Дòбре, то съ видя, це от социализма нисто не излезе, ами дай да си мълцим, да не цуят враговете, сте се възпользват!…

 

От часовника до календара

 

На млади години майор Сивриев се връща от някъде в малките часове. Вкиснат от загубеното време да слуша празни приказки на пияната литературна тайфа, а и му се спи.

Като наближава къщата на тъста си на Слатинския редут, вижда, че прозорецът на спалнята свети, и това го довършва. Ветка не е ревнива, но той много добре знае, че го е прекалил.

Качва се по стълбите на втория етаж, старае се да отвори вратата леко, но тя скърца и сякаш скърца нарочно. В антрето снема фуражката, съблича шинела, събува ботушите. На пръс ти прекосява салона, стъпва на пети – и дъските на пода, и те скърцат издайнически, а стъкларията в насрещния бюфет тънко прозвънва.

Подпряна на две възглавници, Ветка чете книга. Затваря най-спокойно томчето, слага го внимателно на нощното шкафче и с ръка му показва стенния часовник, който в момента отброява четири удара.

Сивриев кипва:

– Какво ми показваш часовника? Какво го показваш? Навремето тате като се прибираше, мама показваше календара!…

 

Дингил

 

Горки вижда за пръв път Сергей Есенин през 1914 година. Стояли подпрени на Семьоновския мост в Петербург и Есенин плюел през парапета върху черното кадифе на реката, окована в гранит. Така го запомнил Горки. След осем години се срещнали в Берлин, в квартирата на Алексей Толстой, където поетът се бил настанил с Айседора Дънкан. Есенин бил в неудържим запой. Наредили маса, турили пиене, следват стихове. Но Горки озаптявал чашката си, поетът се напил вече порядъчно, карал Айседора да танцува. Тя поразмятала тяло из стаята, „разглезено от слава и любов“, както изискано пише Горки. Накрая Есенин рухнал под масата, а Горки посегнал на Айседора. Американката му се опънала… И той взел, че я омаскарил в очерка си за Есенин – демек, ти знаеш, ама и аз знам!… Голямо е издънването на гения, когато реши да постъпи като нас, простосмъртните…

Айседора Дънкан е знаменита жена. Децата ù се удавят в Сена. Тя играе смъртта им на сцената и така въвежда драматичния балет. След време отива в Русия, създава школа, слага началото на съветския балет. Там среща Есенин, доста по-млад от нея, и изстрадала, самотна, хубава, приема да му стане жена. Когато той се самоубива, тя изпраща единствената съболезнователна телеграма до правителството. Скоро след това умира трагично в Италия – шалът ù се намотава на колелото на откритата лимузина… Очеркът на Горки за Есенин започва със следното изречение, което винаги ме е карало да се гордея: „В деветстотин и седма или осма година, на Капри, Стефан Жеромски разказа на мен и на българския писател Петко Ю. Тодоров историята на едно момче селянче…“

А покойният български писател Емилиян Станев, когато искаше да каже, че никой не е пророк в своето село, винаги разправяше следния случай: срещат се двама еленчани на пазара във Велико Търново, здрависали се, вързали приказка. „Ти от дека идеш?“ „От София“ – бърза да се похвали човекът. „А, от София! И какво има по Софията, видя ли някой от нашите еленчани?“ „Видях, видях!“ „И кого видя?“ „На бай Юрдана лапето.“ На бай Юрдана лапето е писателят Петко Ю. Тодоров. „И к’во прави наш Петко?“ „Ами какво прави… – „софиянецът“ се навежда към ухото на съгражданина и шепне: „Каза, че пишел пиеси и царят ходел да ги гледа!…“ „А остави, бе – махва с ръка другият. – Нали го помня какъв дингил беше, като се качи на магарето, краката му се суркаха по земята!… Пиеси пишел, хайде холан!“

 

Ведро шампанско

 

Допреди Великата октомврийска социалистическа революция капиталист номер едно на Русия е Сава Морозов. Богат, жизнен, меценат на руската култура, човек на думата и жеста. Познава цялата руска интелигенция, включително и тази, която живеела на Запад. Дружал с по-първите. Познавал и Ленин, с когото са почти връстници. Малцина знаят, че дълго време е укривал професионалния революционер Николай Бауман, когото Ленин му изпратил с препоръчителна бележка.

Веднъж на някакъв бал, година преди революцията, приятел на Морозов заявява на всеослушание: Край, Русия загива! „Как така загива, кипва Морозов, що за наглост!…“ „Ами идете в която и да е кръчма и ще видите – офицерите още от сутринта пият шампанско!“

В понеделник Сава Морозов заповядва да му впрегнат трите бели арабски кобили, облича вълчия си кожух, налага на главата вълчата папаха, мята се на шейната и кочияшът изплющава във въздуха с камшика, за да се понесат към Тръбния площад, където са трактирите „Ад“ и „Преизподня“.

Около този площад по онова време са били разположени по-изисканите московски вертепи, тук е и знаменитият френски ресторант „Ермитаж“, където на 8 юни 1880 година е била наредена трапезата за гостите след откриването на паметника на Пушкин – първия паметник на писател в Русия, и където е станало прословутото сдобряване на Достоевски с Тургенев.

Шейната изтрополява по мостчето над Неглинка, отминава отвесните мъшасали стени на Рождественския женски манастир и спира пред „Ад“. Морозов слиза, в тишината снегът хрупа под валенките му, сякаш сто мужика дъвчат ряпа.

Отваря вратата, прекрачва и през парата, която го облъхва, вижда: около масите наистина седят офицери и наистина пият шампанско.

Сцената е по руски до болка сюблимна. Съдържателят тръгва със ситни крачки към Морозов, а тъпче на едно място. Покланя се и с чужд глас казва:

– Заповядайте, господарю…

– Ведро шампанско! – заповядва господарят.

Донасят дървено ведро, бутилки. Заръчва Сава Морозов, а не аз, та да се циганят.

Тапите гърмят, виното искри и се пени.

Всички са станали на крака. Морозов взема ведрото, излиза навън, офицерите се юрват към одимените прозорчета, гледат как той спира пред всяка кобила, как поднася ведрото към муцуните им, как те помирисват и отмятат глави.

Морозов тръгва обратно към трактира, офицерите отскачат по местата си. Той влиза, тръсва ведрото на пода и казва:

– Господа офицери, дори мойте кобили не пият сутрин шампанско!

Тежката облицована врата се затръшва – бил ли е тук Морозов, не е ли бил?… Отведнъж тишината в трактира става зловеща. При подобна ситуация най-подхождат думите на Чехов: „В руските кръчми вони на чисти покривки.“

 

Връчване на Нобеловата награда

 

В първите дни на 1982 година поетът Евтим Евтимов провежда съвещание в директорския си кабинет в издателство „Народна младеж“. Присъстват главните редактори, заместниците им, завеждащ редакциите, редакторите, заместник-директорът по производството и художниците. Към края на дългото си изказване директорът хем констатира, хем се жали, хем предупреждава, че още може да се желае, че не бива да се отпускат и да намаляват оборотите. Но гласът му е спокоен и бодър, което означава, че нещата са в здрави ръце:

– Хубави книги издаваме, дума да няма – казва той със сипкав глас и оглежда присъстващите. Зад рунтавите вежди сините му очи са весели. – Ама на мене ми трябва книга-събитие, книга за Димитровска награда, а нямаме такава!…

– Как да нямаме – рипва от стола редакторът Кирил Гончев, роден за барикада, не за канцеларско бюро. – Ами „Фашизмът“ на Желю Желев? Направо е за Нобелова награда!

Минават месеци.

Книгата вече е излязла, скандалът около нея е в разгара си, секретарката е написала заповедта за освобождаването на редактора Гончев от работа, поднася я за подпис. Евтим Евтимов я подписва, но не ù я връща – червендалестото му лице е огнено:

– Извикай го, да му връча Нобеловата награда…


 

Вашият коментар