Пълна промяна. Ако лекарите бяха реставратори… и още нещо

Брой № 2 (30) / април 2015, Тежка астма

В брой 3 /2014 на InSpiro проф. арх. Тодор Кръстев публикува статия под това заглавие, инспирирано от разказ на Уди Алън. В едно такова списание, посветено на новостите в медицината, статията на Тодор Кръстев, посветена на опазването на наследената от миналото архитектура, лежи така добре на мястото си.

Темата привлича внимание, но много лесно може да подведе автора към лековато повествование, изпълнено със снизхождение към „незнаещите“ т.е. към непрофесионалистите. Тодор Кръстев обаче успява да запази „тънката червена линия“ между ерудицията и  „културалните” писания, с които ни заливат ежедневно масмедиите, и с присъщия му елегантен маниер поднася научното познание на изискан популярен език. Ще си позволя да използвам подсказката на проф. Кръстев и да се позова на още едно сходство между медицината и архитектурата. Всеки средностатистически българин „разбира“ от медицина и от строителство и архитектура и за съжаление често прилага в практиката своите умения, като резултатите са налице както над земята, така и под нея.

Ако опазването на паметниците от миналото остане професионална грижа само на ограничен кръг от хора, никога няма да постигне своята цел: „да предаде на бъдещето паметните знаци на изминалото време в тяхната цялост и истинност“. То трябва да заеме своето място в съзнанието на всички „ наследници“ и този процес да започне от най-ранна възраст, за да осъзнаят те, че притежават безценно богатство и да го пазят. Много от нас – професионалистите, занимаващи се с опазване на наследството, след сблъсък с отчайващата реалност предпочитат да се оттеглят в кулата от слонова кост на познанието и да споделят истините, до които са достигнали, само с „избранници“. Тодор Кръстев е скроен по друг начин и, въпреки че познава реалността, предпочита да се бори и да защищава наследеното по най-различни начини. С това той напомня за главния герой на романа “Игра на стъклени перли“ на Херман Хесе, най-съвършеният Майстор на братството, който в края на романа все пак решава да се завърне в мръсната, вулгарна, шумна, раздирана от съперничество и борби алчна реалност, защото осъзнава, че неговите ценности ще си останат единствено „злато за глупците”, ако не придобият някаква стойност и за света.

Известно е, че през всички периоди от човешката история цивилизованият човек e заставен да прекара своя съзнателен живот в създаваната от архитектурата среда и е подлаган на непрекъснато „архитектурно облъчване”. Както доказва историческият опит, квази дискретността на това облъчване и неговото психофизическо въздействие формират битови навици, обществени нагласи, очертават и внушават граничните линии на социалните закономерности неуловимо, но много по-категорично от вербалните идеологеми. Това придава на творбите на архитектурното сътворение от времето на праисторията до днес качеството на паметни знаци на човешкото развитие и е основанието да съществува специален раздел от архитектурната наука и практика, наименуван „опазване“ –„heritage“, чийто обект на познание е архитектурното наследство. Тъй като наследените от миналото качествени архитектурни творби са едновременно част от духовната и материалната култура на човечеството, те са незаменим, поради своята безпристрастност, източник на познания за историческото битие.

Катастрофите, донесени от две световни войни, и непознатото по своята бързина и обхват смесване на раси, народности и култури, характерно за двадесети век, насочиха мисленето към по-задълбочено преоткриване на миналото, към преосмисляне на свидетелствата за относителната непреходност на човешкото творчество – културните ценности, съществена част от които са архитектурните творби.За съжаление нарасналият интерес към културното наследство има и негативни последици, произтичащи от комерсиализацията на опазването и недостатъчната професионална подготовка и етика на онези, които отговарят за съхраняването на паметните знаци на човешката история. Желанието на необучения реципиент да „види“ паметника в действителност, защото няма познания, позволяващи му да допълни оцелялото с представи, почерпени от собствената му фантазия, и по такъв начин да съпреживее миналото, подвежда част от онези, които имат право на намеса в паметниците и те решават да задоволят „потребностите“ на „масовия“ зрител. Започва се „дострояване“ на накърнените от времето исторически обекти, прибавяне на нови елементи и дори изцяло ново изграждане на обекти, от които са оцелели само субструкциите. Новопостроените паметници наистина въздействат на масовия тип зрители и подхранват посещаемостта на обектите, т.е. те са полезни от комерсиална гледна точка. Но това не е точката, от която трябва да се възприема миналото, да се създават културни традиции, да се изграждат основите на бъдещата цивилизация. При това, колкото и да е странно, наивно-кичьозните подходи на търгашите-бизнесмени не са така опасни, както подходите, претендиращи за „научна обоснованост“ и прилагани от недотам подготвени специалисти.

Съществена част от статията на проф. Т. Кръстев е посветена на изникналите през последните години „реставрирани“ средновековни крепости, отговарящи на желанието на местните, и не само местни, партийно-административни величия да се докаже, че техният град е бил великолепен в миналото и е притежавал „непревземаема твърдина“. Това желание очевидно не зависи само от политическите реалности, защото между Царевец и крепостта на Кракра Пернишки лежат няколко десетилетия и една основна смяна на скалата от ценности, а подходът и резултатът са еднакви. Според Хегел движещата сила на това, което става в историята, е потребността, инстинктът, предразположението и страстите на човека. Голяма част от паметните знаци на нашата история са все още под земята. Каква необходимост ни тласка да разкриваме руините, да ги оставяме видими дори когато пречат на развитието на съвременния живот, когато създават усложнения за развитието на селищата. Потребността надхвърля прагматичното – подсъзнателно знаем, че без история не можем да бъдем общност, а без да се чувстваме частици от една общност – няма народност и няма национална държава. И разкопаваме пластовете на миналото, за да търсим нашите корени.

 

Античният театър в Пловдив. Възстановената чрез анастилоза на оригиналните елементи сценична част и амфитеатърът

Феноменът „изкуствен паметен знак“обаче е налице и придобива все по-широко разпространение. Каква е потребността, която го поражда? Същностна част от отговорите се крие в нашето, балканско и българско историческо битие и напластяванията, които то е оставило в народо­психологията ни.

В течение на хилядолетия Балканският полуостров е заселван, завладяван, прекосяван и разоряван от различни народи, племена и народностни групи. Взаимните вплитания на кръв, бит и култура са формирали облика на населението, неговия характер, пластичността на неговото мислене и бързата му приспособимост към промените, която обуславя невероятната способност за оцеляване на балканските култури въпреки политическите и военни катастрофи, следвани от насилствени включвания в една или друга държавна структура, както и скоростта и формите на историко-културните процеси, различни от тези в централните части на Европа. Успоредно с това обаче, всяко минаване на чужди армии или орди е оставяло след себе си освен опустошенията и чувство на унижение – унижението на победения, на безпомощния, на изнасиления да върви по път, който му е непознат и непривичен, който срива неговите представи за света. Това го превръща в роб, в част от безродната и безправна маса от наплашени и обезверени хора. И понеже векове сме били безправна „рая“, това е родило по необходимост в нашето съзнание мощни импулси на „забравата,” на изтриването на неприятните преживелици и спомени, забрава, без която до голяма степен не бихме могли да съхраним съзнанието си на нормални хора. От необходимостта за преодоляване на отрицателното отношение към миналото, наслоено в нашата психика, възникват много трудности при опазване на паметните знаци от миналото. Тези знаци не винаги говорят за славни дела, не винаги представят предците ни такива, каквито бихме желали да са били. Желанието да унищожим неудобния паметен знак често е непреодолимо дори когато разбираме, че актът на разрушаване на нещо създадено в „черното минало“ няма да доведе до промяна на това минало.

Нещо повече, проблемите, свързани с опознаване на историческото битие, са най- остри във времена, когато се променя ценностната система и когато вътрешното равновесие на всички, засегнати от тази промяна, е силно разклатено. Потребността от самоидентификация – личностна, народностна и национална – е така изострена, че често поражда невярното убеждение, че всички средства са добри – невярно писана история, неотговарящи на истината „обновени“ паметници, подмяна на оригиналите с лоши копия и пр., стига само да вдъхват увереност, че „сме били и ще пребъдем“. И като че ли дори най-мъдрите не си дават сметка, че самочувствието, изградено върху фалшива основа, може да се стопи за миг и тогава кризата е ужасна, а последиците – непредвидими.

Днес, в началото на ХХІ век, съществува и един феномен на световната култура, който усложнява опазването на паметниците от миналото. Според Умберто Еко „един от най-острите проблеми на нашето време е промяната на нашите взаимоотношения с културното наследство, което в епохата на постмодернизма все повече се заменя с цитати, с имитации, с кич. Благодарение на индустрията на тиражирането (особено развита в САЩ ) човекът от втората половина на 20 век живее в особен свят на пълна, повсеместна имитация“ казва Еко. Всичко това усложнява дейността на работещите в сферата на опазването, която много често трябва да противодейства с много силни, дори непреодолими, обществени нагласи. То изисква „пазителите на наследството“да възприемат своята дейност като мисия и да са готови да понесат всички произтичащи от това трудности. Налага и сериозна подготовка, защото задачите са много по-сложни от ново строителство и всеки обект се нуждае от специално проучване и уникално решение. За съжаление едва през последните десетилетия този раздел на познанието започна да си пробива път в традиционното архитектурно обучение. Проф. Тодор Кръстев първи внесе в учебните програми по архитектура в България дисциплината „Опазване на архитектурното наследство“, която в разбирането на много архитекти и до днес остава част от общата история на архитектурата, но има своя специфична цел, методика и професионални умения, защото проучването и документирането на един обект, включването му в регистъра на паметниците и интервенциите, необходими за неговото опазване, изискват специална подготовка, допълваща тази, която е получена в архитектурния факултет, в художествената академия или в инженерните висши училища. Дейността е винаги екипна, изисква познания и талант на лидер, който е в състояние да „дирижира“ този сложен оркестър. Работата в сферата на опазването е призвание и предполага особена психическа нагласа, почиваща върху преклонение пред сътвореното в миналото и отказ от общоприетата лична изява като творец – архитект, инженер или художник. Това неотменимо условие налага мъчителна промяна на творческата индивидуалност, с която не всеки носител на творческо начало е в състояние да се примири. Професионалната реализация в сферата на опазване на културното наследство изисква и по-сериозно натрупване на практически опит от много други професии.

Всекиму е известно, че върху субструкциите на една разрушена сграда могат да бъдат построени „N“ броя обеми и също толкова броя архитектурни произведения. По различни съображения, продиктувани от съвременността, реставраторът, дори когато не иска това, става често „съавтор“ на истинския, но отдавна несъществуващ творец. В такъв случай каква истина за историята достига до нас – дали от отминалото време или от нашата съвременност? Какво виждаме и от какво получаваме познания за миналото – дали от сътвореното преди векове, или от рожбата на творческото въображение на архитекта, „реставрирал“ изчезналия обект? Такова изграждане на нов материален обект върху запазените субструкции на историческия оригинал не само внушава неистини за историческото време, но и убива до голяма степен въображението на реципиента. Той възприема само едно от множеството решения – това, което му натрапва съответният реставратор, и бива лишен от възможността да доизгради във въображението си разрушеното от неумолимото време, да създаде своя представа за него, да бъде подтикнат да научи повече за архитектурата на съответната епоха, да проникне по този начин в дълбините на историческия процес. Насочвайки мисленето към въпроса ЗАЩО пазим наследеното от миналото, от чийто отговор произтича КАКВО и КАК трябва да опазваме, нека да припомним твърдението на един от гениите на ХХ век, създател на модерната културология и семиотика Юрий Михайлович Лотман: “Ние прекрасно знаем какъв принос в европейската култура на романтизма са внесли развалините на средновековна Европа. Именно развалините! Отсъствието на части от създадените в миналото сгради въздейства по-силно от възстановения им материален образ, като дефектите, нанесени от времето, се превръщат в ефекти, защото създават възможност да се породят нови смисли, които не са били предвидени в първоначалния текст на обекта.“

 

Част от консервираните оригинални руини на абатството в Гластонбъри, около които се провеждат концерти по време на фестивала.

Един от най-добрите примери, илюстриращи думите на Лотман, е градчето Glastonbury във Великобритания. Тук се намира едно от най-старите абатства в страната, просъществувало като средновековен манастир почти до наши дни. Древно келтско поверие гласи, че именно параклисът на манастира е вход към подземния свят и легендарния остров Авалон, в който крал Артур се завръща след като е смъртно ранен. През 11 век монасите от абатството „откриват“ саркофазите на Артур и Гуиневър и увеличават многократно броя на поклонниците и приходите на абатството. Днес в града има множество реставрирани старинни сгради от времето на Хенри VIII, а в индустриалната му част се простират огромни площи, използвани като сезонни пазари от туристите. Опазване и бизнес се допълват великолепно и създават завидно благосъстояние на града. Ежегодно в околностите на Гластънбъри се провеждат фестивали, посветени на историята и духа на британската култура. Те привличат десетки хиляди младежи от различни националности и раси, за което говори красноречиво следното съобщение в британски вестник от 2013 година: “Всичките 120 хиляди билета за най-големия музикален фестивал в света – британският Glastonbury, бяха продадени само за 1 час и 27 минути“. Руините на абатството обаче не са „завършени до покрив“ както биха изисквали почти всички български поръчители и властници в област­та на културата. Те са консервирани и обградени със зелени площи, служещи за сцени на фестивалните концерти Решението е толкова издържано професионално и естетически, че говори само за себе си.

 

Пловдивският античен театър по време на „нощта на музеите”

За архитектурното опазване, както и за архитектурното творчество, няма незначителни обекти. Не са определящи нито големината, нито територията, където е построен определен обект, нито дори формалното съвършенство на архитектурните форми. Определящи са: неговото място и роля в процеса на културното и архитектурно развитие, полето на въздействие, което е заемал в културното пространство на миналото, и ролята, която изпълнява в съвременната култура. И най-незначителният на пръв поглед обект може да поднесе теоретични и практически проблеми, равностойни с проблемите при обновяването на един „емблематичен обект”. Относително леко е решението, когато обектът-паметник е извън активната зона на територията, в която е разположен. Такива са голяма част от праисторическите паметници, единичните обекти от тракийско време и античността или възрожденските манастири. Добре експонирани обекти от този вид са гробницата в Свещари (световна културна ценност), гробницата в Александрово и вила Армира край Свиленград.

 

Съвременният живот на Стадиона на Филипопол, Улу джамия и сградите, издигнати по време на Третото българско царство

Значително по-сложен е подходът, когато архитектурният паметник е в интензивно развиващо се селище. Тогава трябва да се подходи много внимателно към избора на ролята му в съвременния живот и умело да му се придадат функции, отговарящи на характера му и едновременно необходими за съвременността. По този начин, превърнат в част от съвременната култура, той може да стане съществена част от градската структура. Пример за подобен обект, паметен знак на миналото и активен обект на културния живот, е античният театър в Пловдив, един от най-добре запазените антични театри в света и единствената театрална сграда от тази епоха по българските земи. Построен по времето на император Траян в началото на ІІ век, разкрит при археологически разкопки от 1968 до 1979 г. и прецизно реставриран и обновен за съвременни нужди от арх.Вера Коларова, днес на неговата сцена се реализират всички големи спектакли и значими културни събития в града. Хармонично моделираното пространство въздейства успокояващо и амфитеатърът е любимо място за отмора и релаксация както на пловдивчани, така и на многобройните гости на града през топлите дни и нощи.

Най трудни са проблемите на вплитане на група исторически обекти в тъканта на един съвременен град, но умелото съчетаване на история и съвременност има вече достатъчно примери в световната, а и в българската практика.

Много добър пример на подобно съчетаване на архитектурни паметници от различни епохи е тясното пространство в централната част на Пловдив, наричано от пловдивчани „Джумаята“. В него времето е събрало стадиона на Филипопол, изграден в началото на ІІ в. при император Адриан, с първата на Балканите османска джамия, издигната на мястото на катедралната пловдивска църква „Света Петка Търновска” след завладяването на града от османската армия (1363 г. – 1364 г.)., съборена по времето на султан Мурад ІІ (1421 – 1451), за да бъде издигната на нейното място голяма петъчна джамия, наричана Улу Джумая, запазена и действаща до днес. Площадчето пред джамията, под което 18 века е лежал Филипополският стадион, е заобиколено от търговско-жилищни сгради от края на 19 и първата половина на 20 век. След разкриването на част от стадиона, през 60-те години на миналия век, археологическите находки обаче са обковани с бетон от пловдивските проектанти, което е допринесло много за унищожаване на оригинала. Последиците на несполучливата „реставрация“ са преодолени благодарение на проф. Т. Кръстев и неговия екип посредством обновяване в съответствие с принципите на научното опазване и съвременната урбанистична естетика. Днес това пространство е едно от украшенията на града и привлича винаги многобройна публика с разнообразните си функции – познавателни, атрактивни и възпитателни.

Ключова идея на проф. Кръстев е запазване на автентичността на наследеното. Нека да прибавим към нея още нещо. Ако в основата на професионалната етика на „пазителите“ залегне като неотменимо условие оригиналът да бъде опазен във вида, в който го е съхранило времето, те успоредно с това никога не трябва да забравят, че съвременният „възприемащ“ е човек, който в бъдеще ще бъде творец на културата на ХХІ век, и трябва да подходят към задачата си със средствата, предоставяни им от времето, в което работят. Пренебрежителното отношение, свойствено на миналото и прикрито, волно или неволно, от презумпцията за „опазване на представата за оригинала в материал“, трябва да отстъпи пред възможностите, предоставяни от високите технологии, пред създаваната с тяхна помощ виртуална реалност, която разкрива широки хоризонти за получаване на познания и развиване на въображението, едновременно опазвайки реалния архитектурно-исторически обект.Тези възможности дори днес са достатъчно широки и с тях може да се запознае всеки, който се включи в курсовете, провеждани в УАСГ от следовниците на проф. Т. Кръстев.

Информационните технологии могат да бъдат прилагани успешно както при проучването и консервацията на архитектурните обекти, така и при запознаването на широката публика с тях. Един лесен и достъпен начин е при посещение на даден исторически паметник, бил той селище, ансамбъл или отделна сграда, успоредно със запознаване с оригиналния обект на посетителя да се предложат няколко компютърни модела, изготвени от професионални реставратори, и като му се предостави свобода на избора, да се подхрани неговото разбиране за неограничените възможности при реконструиране на историческата истина.

В известен смисъл този процес на запознаване с обекта от различни гледни точки би повторил ситуацията, свойствена на края на ХХ век, която Ролан Барт така блестящо описва в статията си „Смъртта на Автора“. При този подход към „опазването“ би се избягнало налагането на една авторова концепция, в случая на „обновителя“, най-често богато допълнена от фантазията му, и биха се открили широки хоризонти за въображението и мисловното творчество на зрителя (в литературата – „читателя от постмодерната епоха“, за който говори Барт).

И в заключение цитирам отново Умберто Еко: „Ние всички участваме в историята – като убийци на нейните уроци или като хора, способни да мислят и да търсят, и намират изход“.

 

Влезте или се регистрирайте безплатно, за да получите достъп до пълното съдържание и статиите на списанието в PDF формат.
 

Вашият коментар