Никола Иванов, литературен критик
Познавах Георги Мицков от 70-те години на миналия век, защото е мой земляк и съгражданин. Роден е в Пазарджик на 3 април 1921 година. Идваше в Пазарджик за срещи с пишещи и аз като млад литератор тогава разговарях с истинско удоволствие и черпех от познанията и таланта му важни неща за литературата. Пък и му беше близък на сърцето родният край и град. В Пазарджик живееше и големият преводач Стоян Бакърджиев, с когото Мицков дружеше и споделяха професионални проблеми. През 80-те години с поета и твореца Георги Спасов, който тогава бе главен редактор на беловския вестник „Чапаевски зов” при всяко идване на Мицков в Пазарджик се срещахме с него, за да споделим и научим нещо важно, до което той се бе докоснал.
Непосредствено след 9 септември 1944 година бащата на Георги Мицков, поради това, че е родолюбив българин от Македония, е преследван и принуден да напусне България и семейството завинаги. Отношението на новата комунистическа власт към бащата се пренася върху семейството, което е изселено в Белово, а самият Георги Мицков, след затвор, през 1949 година е изпратен в лагера „Богданов дол”. По-малкият му брат е убит през 1951 година в Пазарджишкия затвор. Поради преживените унижения и нещастия майка му умира от сърдечен удар. Той и сестра му са изселени от Белово и Георги Мицков е принуден дълго време да живее почти нелегално. Познати му помагат да работи като общ работник в един от горските домове на Витоша. Невъзможно е да получи софийско жителство. Установява се в Сливница и почти ежедневно пътува до София, където се среща с поети, писатели, преводачи, интелектуалци, които не се страхуват да дружат с него.
Хомосексуалните му увлечения също подсилваха негативизма на властта към него, защото знаем какво беше отношението на тоталитарната власт към подобни личности. Неблагоприятната, трудна, понякога мъчителна житейска биография и мизерията не сломява талантливия Георги Мицков, а вероятно го амбицира да докаже литературната си дарба. Въпреки всичко той успява да завърши романска филология и философия в Софийския университет и започва да рецензира книги и да превежда главно поезия. Още с първите си преводи той доказва високата си култура, вкус и разбиране на поезията като изкуство.
Имената на подбраните и преведени автори говорят достатъчно: Габриела Мистрал, Фернандо Песоа, Ален Боске, Артур Лундквист, Рилке, Сен Джон Перс, Емили Дикинсън, Пиер Беранже и от подобна величина световни поети. Превежда стихотворения от Пушкин, Ахматова, Пастернак, Юго и други. По-късно прави цялостни преводи на Хьолдерлин, Рилке, два тома на Фернандо Песоа, Сафо, Кавафис, „Песен на песните”. Прави самостоятелна антология на португалската поезия от 16 съвременни португалски поети. За пръв път българските читатели се запознават с много поети от световна величина чрез преводите на Георги Мицков. Убеждаваме се в прецизния критерий и високата поетична култура на преводача.
Освен това Георги Мицков участва с преводи в редица антологии: „Антология на съвременната френска поезия”, „Световни класици”, „Антология на немската поезия”, „Антология на съвременната английска поезия”, „Антология на унгарската поезия”, „Антология на съвременната шведска поезия”, „Антология на новогръцката поезия”. Участва в колективите, които осъществяват „Антология на световната любовна лирика” и „Сто шедьовъра на световната любовна лирика”.
Георги Мицков получава подкрепа за таланта си от големи национални творци. Като младеж общува с Александър Вутимски. Споделя другарство с Николай Лилиев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Константин Константинов и с млади литератори. Освен това поради естеството на преводаческата му дейност има лични контакти с редица съвременни големи чуждестранни поети и творци.
И въпреки изолацията, въпреки репресиите Георги Мицков обладава „подземната слава”, която е характерна за най-стойностните автори. Получава и международно признание. От 1957 година е избран за кореспондент на белгийското списание „Център за поетически изследвания”, което е издание на кралската библиотека на Белгия. От 1960 година е постоянен член на журито на фондация „Биенал интернасионал дьо поези”, което е под патронажа на белгийската кралица. Получава наградата „ЧИРЧЕ САБАУДИЯ” за преводите си на италиански поети. През 1998 година френското правителство го награждава с ордена „Академични палми” за многогодишно популяризиране на френската култура. По стечение на обстоятелствата и аз присъствах на тържеството във Френското посолство в София, където посланикът му връчи високото отличие и споделих радостта на Георги Мицков.
Едновременно с преводите си Георги Мицков създава и собствено поетично творчество. Но по разбираеми причини преди 1989 година не може да издава стиховете си. Четеше ни ги при срещи и търсеше подкрепа и оценка от нас. Поезията му е от висока проба, защото с преводите на световни поети бе изградил собствения си висок критерий за Поезия. Първата негова книга с поезия „Под сянката на съдбата” издава Кирил Кадийски в самиздатската поредица „Лабиринти” чак през 1989 година. Следват „Скали, облаци и безкрайност”(1991), „Яростно мълчание”(1992), „Яростно мълчание. Лична антология” (1993), „Най-хубавите мигове”(1994), „Стихотворения. Балада за най-самотния”(1996), „Сонети за любовта, смъртта и вечността”(1998), „Господи, къде ли да ида да умра”(1999), „Съдба”(2000). Последната му стихосбирка „Отчаян пешеходецо” излиза след смъртта му през 2002 година. Самите заглавия на стихосбирките говорят за настроенията и същността на Георги-Мицковата лирика – дълбока, тъжна, съкровена, изпълнена с болка, екзистенциална.
Тежката съдба не можа да сломи Георги Мицков, защото го крепеше поезията и преводаческата дейност, на които той бе отдаден до обреченост. Всеотдаен, фин, превъзходен преводач и поет, той владееше поетическия език до виртуозност. Съвсем заслужено през 2000 година журито, в което участвах и аз, единодушно удостоихме Георги Мицков с първата Национална награда за художествен превод „Стоян Бакърджиев”, която община Пазарджик присъжда на български и чужди преводачи за принос в българското преводаческо изкуство за превод на поезия или проза.
Георги Мицков е един от незаслужено позабравените ни литературни творци.