75 години от рождението на Калина Ковачева
Никола Иванов, литературен критик
Критиката не само че забелязва първата поетична книга на Калина Ковачева, но в цялостната оценка за “Трябва да те има”(1970) отзивите са рядко единодушни. Съвсем основателно като особено сполучливи се сочат стихотворенията “Болката”, “Жена”, “Мое сестриче трепетликово”, “Трябва да те има нейде на земята”, “Той няма да се върне”, “Ръцете ми отново те намират”, “Един камък крайпътен”, “Погалих всички твои вещи”, “Беше бързеят силен”, които безспорно очертават автентичния лиричен профил на поетесата.
От стиховете на “Трябва да те има” лъхаше нещо ново от нравствено-психологическия облик на българката, което не беше познато за предното поколение български поетеси в лицето, да речем, на Багряна и Дора Габе, пък и на по-младите /а може би и беше просто невъзможно/ – жената да бъде водеща в контекста на отношенията “той” – “тя”.
Жената в лириката на Калина Ковачева носеше една по-голяма обремененост и отговорност в личен житейско-биографичен план, за сметка на по-голямата волност и свобода на предшественичките поетеси.
Силно и отчетливо се открояваше усещането за душевна стагнация, на душевен дискомфорт и това отговаряше на действителността. От всичко споделено за първата поетична книга на Калина Ковачева можем да направим извода, че в стиховете от “Трябва да те има” преобладават интимните нотки на личното преживяване и наличието на една нравствено-социална чувствителност не толкова конкретна, колкото присъстваща като атмосфера, като общо усещане и внушение.
Тази несъмнена чувствителност витае из стихосбирката, без да е артикулирана с конкретни поетични формули. Можеше да се очаква и предполага, че в по-нататъшното си творчество поетесата ще подсилва нравствено-социалните тонове в стиховете си и те ще стават все по-осезаеми. И наистина в следващите свои стихосбирки – “Бюлетин на времето” /1981 г./ и “Лични стихотворения” /1986 г./ – тези тенденции и предположения се потвърдиха и задълбочиха.
Всъщност като всеки откроен талант Калина Ковачева държи на творческото си “Аз”, на личната идентификация, тя не се стреми да “се слее с масите”, да се обезличи, а постоянно пряко или косвено държи да подчертае собственото си присъствие, да огласи личната си позиция, защото не желае да бъде анонимна, а в живота и словото да си бъде само тя – Калина Ковачева. И този постоянен стремеж за идентификация е подчертан не само в заглавията на книгите й, но в голяма степен в стихотворенията, в които думите “лично”, “личен”, “лични” и т.н. производни са ключови думи.
Понякога поетесата се стряска от невеселата си лирика, от отсъствието на обилна светлина и надежда в нея. Поетичната чувствителност усеща пелиновия привкус на реалния живот много по-силно, отколкото обикновеният човек. Защото творецът не работи с критериите на черногледството и повърхностното отрицание, а с безпогрешните мотиви на интуицията, много по-верни и точни от наблюдаваните външни реалии. Зад тази прекалена чувствителност и ранимост се крие и много по-силната драма на твореца, отколкото при неозарения от таланта. В лириката на Калина Ковачева има много повече дъжд и сянка, отколкото слънце и ведрост.
В стилистично отношение Калина Ковачева предпочита динамичния и накъсан, синкопиран стих със смислови паузи, които поддържат читателското внимание постоянно будно и очакващо. Стиховете излъчват напрегнатост, понякога по-явна, друг път по-прикрита динамика, заредени са с очевидна и осезаема вътрешна енергия.
Ето как поетесата самохарактеризира стиховете си, поетичното си творчество:
На нервите по опнатата тел
и в мозъка ми земетръсен – нощем,
се ражда моят стих, не звездочел,
а сгърчен, окървавен, лош и рошав.
И аз записвам страшни редове,
а няма на кого да ги изпратя.
Да, може би говоря с богове.
А си мечтая да пера чорапи.
Лирическата героиня не е пригодена за ежедневните битови проблеми, а за духовните неща, присъщи за човека. Не я задоволяват само материалните неща, защото поетичната й същност се стреми към себераздаване и отказ от тривиалното привързване към вещи.
В „Пътят” силно и много болезнено се откроява усещането за дехуманизиране на съвременния свят, което граничи с душевна деградация на човека:
Човекът, паднал в калта,
някога беше мой брат.
Сега ми крещят: „Прекрачи през него
и продължи пътя си.”
Но защо ми е
този път?
Този поглед към света не може, няма как да е изпълнен с оптимизъм. В подобни стихотворения преобладава силно критичното отношене към действителността, която се оказва сурова, граничеща с жестокостта. Всъщност, всеки истински поет и творец е критик на съществуващата действителност. Същевременно поетични творби като „Пътят” са доказателство, че оголеното публицистично поетично изразяване е непознато и недопустимо за Калина Ковачева, защото художествените й критерии са най-високи. В нейната лирика няма да открием прякото изразяване, декларативните стихове са й изначално чужди, защото творческата интуиция й подсказва, че това е пагубно за художествеността. Очевидно такъв начин на творческо изразяване е неприемлив и недопустим за тази поетеса. Сериозното изкуство никога не произнася посланията си оголено декларативно, пряко, директно. Така тя ни оставя чрез собственото си мислене, вълнения и съпреживявания да достигнем до посланията на нейните стихове.
В поезията на Калина Ковачева винаги съществува втори, трети и т.н пласт на стиха, на лирическата творба, поетесата всякога проглежда, прониква и отива зад думите и затова отвъд тях проникновеният читател може да открива много и все важни послания. Тези смислови пластове на думите се разкриват постепенно чрез читателското ни проникване и ни разкриват дълбоките си и смислени послания. Както художникът реставратор разкрива пласт след пласт, така и читателят открива различни смисли на думите, те проблясват и постепенно заблестяват с допълнителни смислови нюанси и ги преоткриваме.
Ето ги големият Смисъл и голямата Надежда:
Остава ти надеждата, че ето,
преминала през миг, през вик, през век
ще блесне твоя дума в битието
след твоето небитие.
Това е мисията на поета и смисълът от творчеството. В лиричните си послания Калина Ковачева търси отговор на екзистенциалните въпроси, сред които средищно място заема въпросът за смисъла на човешкия живот – защо сме се родили и осъзнаваме ли защо живеем, взирайки се с неспокойния си дух в същността на заобикалящия ни свят с едно непрестанно напрежение. Талантът й търси неизследвани глъбини на съвременния свят и ги изследва чрез дълбок анализ и впечатляващи прозрения. Към нейните поетични внушения трудно може да се отнеме или прибави нещо поради тяхната универсалност. Калина Ковачева е поетеса на метафоричната самовглъбеност, на безкрайните пътувания към вътрешните пространства на сърцето и подсъзнанието. Тя излъчва такива нюанси на съзнанието, които няма как да не забележим и да не съпреживеем, защото страданието е лично преживяно и след това пресътворено в словото й. Тя има усещането за скритите нюанси на думите, открива ги и ни ги внушава. Уж разговорен език, но невероятно поетичен, защото Калина Ковачева с безпогрешната си поетическа интуиция е намерила необходимия ред на думите и ги е принудила да се обичат. При нея няма комбинативна поезия, изградена на теоретична основа, защото това е несъмнено неподправена автентична лирика. Това е спонтанно избликнала поезия, богата със страсти и нюанси, с извисявания, открития и впечатляващи откровения. Тази лирика е сред духовните синоними на времето, естествено се вписва в тях.
Завършвайки разсъжденията и обобщавайки оценката за творчеството на поетесата Калина Ковачева, без каквито да е резерви можем да потвърдим правото й да заяви в поантата на стихотворението „Ако инфаркт ме прободе”:
Ако инфаркт ме прободе –
ще си отида пълна с заеми.
Дори и към самата мен –
живот достоен,
неразкаян.
А стиховете:
От лъжите се изприщвам
и ставам морава.
от интимното стихотворение „Обяснение”, без капка колебание и резерви можем да поставим за мото на цялото творчество на поетесата.
ДЕБЕЛЯНОВ
Когато вишните цъфтяха
през май – неизтощими
и бели ветрове вилняха
на хоризонта димен,
когато недалеч от пътя –
прегърбен, стогодишен,
лежеше ласкаво духът им
вишнев,
когато кротичко и тихо
се мръкваше – предвечно
и сенките се спотаиха
с предчувствие за вечер,
когато майките на прага
поспряха уморено
и въздух ги целуна благо
и простена,
когато в погледа бездънен
надникнах умълчана,
под вишните през май потънах
и плаках,
че те няма.
* * *
И ВСЕ – голямата Надежда
И все – голямото Очакване.
(Само пред хляба се навеждаш
и – да не те заварят плакала.)
Но може би ще стане чудо?
Ще блесне мълния разкошна
и сред деня ми полунощен
ще бъде хубаво – до лудост.
Ще бъде трескаво – от нежност.
Ще бъде горестно и сладко:
като в голямата Надежда,
като в голямото – Очакване.
* * *
БЕШЕ НЯКОЙ СРЕДНОЩ. И процеждат се още
Дим цигарен, винен дъх, думи.
Ни приятел, ни брат, а съвсем непознат,
Зъл и умен.
Беше някой. Мълчах. Станах кротка от страх.
Замяуках по котешки жално.
Май че зъзнеше той, но ми каза спокойно,
Че е гладен.
Но какво да му дам?
Виж на масата – там
Къшей хляб и душа уморена.
Беше къшеят твърд. Но го взе и заръфа.
Към душата дори не погледна.
Глътка вино? Не ще? А и в мойто шише
Май почти вече нямаше вино.
Но го вдигна и пи. И му стигна почти.
И поиска една пелерина.
После дадох и шал – вън дъждът навалял
Като в стих от отминало време.
Ръкавиците взе. После хлопна резето.
Към душата дори не погледна.
* * *
НА ТРИДЕСЕТ И ДВЕ – сама във влак от Плевен.
Изпрати ли ме някой – случаен, всекидневен?
Сред хора и багажи – сама, във влак претъпкан.
Стъклото гледа в упор – от нещко ли изтръпвам
През чужди очила? Сама във влак експресен.
Здравей – и сбогом! Смях. Сълза. И – накъде сме?
Не знам. И знам. А светлината се смалява.
На тридесет и две запомних се такава.
О, младостта си нося като изтъркана жилетка.
И наизуст я знам – омразна и проклета.
На тридесет и две – вместо дете – със куче.
На тридесет и две – и нищо не научих.
И нищо не прозрях. И нищо не запомних.
Добро. И зло. И между тях огромни
Неясни съдбини. И бдения среднощни.
На тридесет и две. В средата. И не още.
На тридесет и две. Във влак. Уиски. Сода.
И леден лек ликуващ поглед.
О, стиховете – знам ги – любовници наивни.
И сняг, и вятър, и дъждове проливни.
Бездънни светлини. Войни. Кого погребах,
Та още ми тежи? И все те няма тебе,
Каквато си мечтах, петнадесегодишна.
На тридесет и две. Започнах ли да дишам?
* * *
ЩЕ МИНЕ ВСИЧКО. Ние да сме живи.
И болката. И радостта горчива.
И вярата. Неверието – също.
И завистта,
и злобата
ще свършат.
Ще мине всичко. Нека да сме живи.
Единствено това да ни опива.
А другото? – пристига, заминава.
Животът бърза.
А човек
остава.
Ще мине всичко. И дано сме живи.
Мъгла пътечката до нас покрива.
И само вятър, вятър, вятър
дълбае към душите ни
земята.
Стои човек. Животът си отива.
И той ще мине.
Само да сме живи.
* * *
За Марина – да мълчим.
И за Анна – също.
Знаем наизуст. Горчи.
Нищо не се връща.
Чай по руски. И луна.
Сняг, нощес захванал
За Марина – тишина.
Тишина – за Анна.
Гробове – в различен край.
И живот – различен.
За Марина – въжен рай.
А за Анна – всичко.
Кой е по-велик сега?
Сняг ги е затрупал.
Не спорете със снега
търпелив и хрупкав,
чист (сред здрача полусив),
руски, неизмамен.
За Марина – чай горчив.
Сладък чай – за Анна.
* * *
ЩЕ УМРА. Ще вали, ще вали.
Ще натрупа два метра.
Под спокойните кротки ели
ще е безветрено.
И ще стана на прах. Но нали
затова сме родени.
А снегът ще вали.
Ще вали и над мене.
И над кости и дни ще вали –
упорито и вечно.
Мен от нищо не ще ме боли –
премълчано-изречено.
Ще вали. Да вали. Но дали
някой ден ще просветне,
да погледна навън – моя мил
да прегърна очи
за последно.