Фестивалната форма на джаза се появява след Втората световна война, при това най-напред в Европа – Nice Jazz Festival (1948) и Paris Jazz Festival (1949).
Много бързо тя се пренася и в Америка, където се развива в сгъстено темпо и се превръща в своеобразна институция на това музикално изкуство.
Първенството отвъд океана се държи от Newport Jazz Festival (1954).
Към днешна дата в света се провеждат няколкостотин подобни форуми, сред които най-големи и престижни са десетте от т.нар.“първи пръстен“ – в Ница на Ривиерата и във френската столица, Нюпорт (1954) край Ню Йорк, Монтерей (1958) в Калифорния, Монтрьо (1967) на езерото Леман (познато като Женевското езеро) в Швейцария, New Orleans Jazz and Heritage Fest (1970), Jazz in Marciac (1978) във Франция, Копенхаген (1979), Монреал (1980) и Ванкувър (1986) в Канада. Този факт има своето логично и много просто обяснение, все още недостъпно за ръководителите на държавната културна политика в България – двете изкуства, родени през ХХ век и получили извънредно голяма популярност, са киното и джазът с неговите производни. Нещо повече – те са се превърнали в език за общуване на младите хора по цялата планета, отдавна разрушил всякакви географски, политически, икономически и културни граници. По-наблюдателните читатели вероятно вече са забелязали, че половината от изброената първа фестивална десятка започва своето летоброене приблизително по същото време, по което правят първи стъпки и българските джазови форуми в Сопот, София, Русе и Габрово. Отликата е в развитието им. У нас те достигат до някакъв етап, след който не се забелязва и минимален напредък. Понякога, какъвто е случаят в Габрово, малокултурен местен началник дори закрива международния „Диксиленд парад“, демонстрирайки своята „далновидност“ в управлението на града, и същият този велможа бе поощрен с министерско кресло. По същото време общините на Марсиак, Копенхаген, Монреал, Ванкувър изведоха своите фестивали до първата световна десетка и продължават да усъвършенстват организацията им, използваните финансови инструменти, художественото съдържание, медийната разгласа за привличане на все повече публика.
Но нашата тема е Нюпортският фестивал и по-особеното му място в тази десетка. Не само заради това, че се провежда в родината на джаза, но и поради поддържания до днес висок авторитет на своеобразен двигател в развитието на това музикално изкуство. Една бърза историческа справка откроява градчето, разположено на Род Айлънд, като сателит и яхтено пристанище на отстоящия на 30-тина километра Ню Йорк. В началото на 50-те години на ХХ век то наброява 34 хил. жители и се ползва с популярността на луксозен морски курорт за богаташите от мегаполиса. Сред неговите забележителности доминират посещаваната от Джордж Вашингтон Trinity Church, построена през 1726 г. и най-старата в САЩ синагога Old Stone Mill. Към тях можем да прибавим и казиното, около което през 1953 г. започват да се кроят различни фестивални проекти. Първоначалното неудобство на селището е свързано с наложителната смяна на няколко различни транспортни средства за придвижване, наземни и морски, преодоляно чак през 1969 г. с построяването на Newport Bridge. Не е трудно да се досетим, че доста от богаташите на Ню Йорк притежават летни резиденции в градчето. Една от тях е на филантропа Джордж Хенри Уорън и точно в нея през 1953 г. се ражда идеята за внасяне на културно разнообразие в общо взето спокойната и скучна атмосфера на летния Нюпорт. На парти в присъствието на Джон Максън, директор на Rhode Island School of Design, семейство Илейн и Луис Лорилард и други влиятелни личности от бизнеса, културата и образованието домакинът заявява, че иска да направи нещо различно. След продължително обсъждане приятелската компания се спира на предложението за два концерта на Нюйоркския филхармоничен оркестър, при това на открито пред сградата на казиното. Така през лятото на 1953 г. оркестърът, ръководен от Ленард Бърнстейн, изнася плануваните концерти с програма от произведения на Йоханес Брамс, посветена на 120-годишнината от рождението на композитора. За зла участ времето е дъждовно и се налага проявата да се прибере в голямата зала на казиното, която пък предлага много лоша акустична среда и доброто намерение се превръща в самоцелна атракция. Брамс е дискусионен, а финансовият резултат – катастрофален. Очевидният неуспех не отчайва организаторите, които само трансформират своя проект, пренасочвайки го към джаза. В този процес все по-голяма роля започва да играе семейство Лорилард, и особено Илейн. От своя страна нейният съпруг Луис – макар и с голям опит в менижирането, откровено признава, че е несведущ като продуцент в тази област и търси сътрудничество с опитни джазови експерти. Така към групата е привлечен Джордж Уейн, бивш пианист и настоящ ръководител на джаз клуб в Бостън. По-късно към нея се присъединява и знаменитият радиоводещ Уилис Кановър (който става Master of Ceremony на фестивала от 1955 до 1962 година), популярният Джон Хамонд и др., които оформят директорския борд на фестивала. Взема се решение за финансиране на проявата да се потърсят средства от частни дарители, университети, училища по изкуствата, известни критици и музиканти. Семейство Лорилард прави първата вноска от 20 хил. щ. долара. Със свой спонсорски принос се включват композиторът и диригент Ленард Бърстейн, джазовият критик и преподавател по английски в университета на Ню Йорк Сити – Маршал Стърнс, Норман О‘Конър от университета в Бостън, Джон Хамонд и ред други известни личности от артистичния и академичния свят.
Newport Jazz Festival 2012
(http://www.npr.org/series/newport-jazz-festival/)
Така на 17 и 18 юли 1954 г. с три концерта – два вечерни и един следобеден – се ражда знаменитият Newport Jazz Festival, аргументиран многозначително: „да насърчи разпространението на джаза в Америка и да спонсорира изучаването му в цялата страна като оригинална форма на изкуството“. Тази мотивация има особено значение, защото за първи път джазът официално се формулира като специфична американска разновидност на музикалното изкуство. Това е дело на неправителствено обединение и ще трябва да изтече още четвърт век, за да може джазът да получи подобно признание и от най-високо държавно равнище – Сената на САЩ. През своето вече 60-годишно съществуване фестивалът, който няма конкурсен характер и още от самото начало е отворен за всичко най-интересно в областта на джаза в Америка, представя изкуството на всички най-големи артисти с реален принос в развитието на джаза. Без изключения и със стилов пуризъм! Сред участниците в първата проява се открояват „Модърн джаз квартет“, квинтетът на тромпетиста Дизи Гилеспи, триото на пианиста Оскар Питерсън, квартетът на баритон-саксофониста Джери Мълиган, квинтетът на пианиста Джордж Ширинг, триото на барабаниста Джин Крупа, певиците Ела Фицджералд и Били Холидей и др.
Очевидно много добрата работа на Джордж Уейн и специалистите от неговия екип бързо привлича общественото внимание. Намесва се и звукозаписният бизнес, който в лицето на фирмите „Columbia“, „Verve“, а по-късно и „Atlantic“, от 1956 г. започва да документира част от фестивалните прояви, да предлага на публиката избраните и подкрепяни от тях стилови направления и естетически концепции. Успоредно с това още от този момент научната общност намира своето специфично място в темата с поредица от семинари, първият от които е „Мястото на джаза в американската култура“. В следващите години последователно се обсъждат темите „Джазът отвън-навътре“, „Джазът отвътре-навън“, „Джазът като комуникация“ и др. Нека прибавим и добавянето на дъщерния Newport Folk Festival, стартирал през 1959 г. след постигнато пълно разбирателство между Джордж Уейн и Албърт Гросман. Гросман е син на емигрирали руски евреи и мениджър на редица известни артисти, сред които са блус певецът Джон Ли Хукър, формацията „Петър, Пол & Мери“, а малко по-късно Боб Дилън и Дженис Джоплин. Той е и човекът, комуто дължим албума на лейбъла Elektra – „Музика от България“ (1965) със записи на ансамбъла на Филип Кутев, направени в Париж през 1958 г. за фирмата Harmonia Mundi, но нереализаран пазарно от нея.
Става ясно, че първоначалната идея да се разнообрази курортната скука с „нещо по-различно“ по думите на филантропа Джордж Хенри Уорън, отива далеч отвъд забавата и развлечението, приобщавайки други музикални разновидности, интересите на бизнеса, изследователските пориви на науката и дори амбициите на политиката, както ще се разбере не след дълго. Ръководени от първоначалните успехи, но и в съзвучие с типичната за деловия американски живот динамика, инициаторите на „Нюпорт джаз фестивал“ непрекъснато усъвършенстват управленските структури и неколкократно пререгистрират името и статута на фестивала. Веднъж възприетата формула динамично се допълва и видоизменя според духа и актуалностите на времето. Така още през 1956 г. Нюпорт посреща първите задокеански гости – пианистите Тошико Акиоши от Япония и Фридрих Гулда от Австрия с техните състави. Две години по-късно сцената е предоставена и на „Newport International Jazz Band“ с музиканти от цяла Европа, в това число Полша и Унгария от комунистическия блок.
Барабанистът Lewis Nash със своя квинтет по време на първото представление в неделя сутрин – Newport Jazz Festival 2012. (http://www.npr.org/series/newport-jazz-festival/)
Очевидно „Джазовата дипломация“ (справка с книгата на Lisa E. Davenport „Jazz Diplomacy – promoting America in the Cold War era“ от 2009 г.) бързо се превръща в тактически инструмент на американската външна политика, като резултат от която е направен и първият пробив в желязната завеса. Това се случва през 1962 г., когато в Съветския съюз изнася серия от концерти съставът на Дейв Брубек, а на фестивала в Нюпорт (и Вашингтон) за първи път се включва сегмента „Iron Curtain Jazz“ с гостуването на полския хард-боп квинтет на Анджей Часковски „Wreckers“ от Вроцлав. На 5 януари 1972 г. Джордж Уейн анонсира намерението си да представи през лятото фестивала в Ню Йорк. Така форумът за дълги години се премества в мегаполиса и става известен като „Newport Jazz Festival-New York“. Новият адрес му придава допълнителна притегателна сила за музикантите по света. Те знаят, че поканата за участие в него се превръща в международно признат паспорт за качество, който гарантира по-нататъшен траен интерес от страна на световните джазови сцени. И гарантира предимството на най-високия статут.
Към края на това десетилетие фестивалът приема и един български състав – „Бели, зелени и червени“ от Пловдив с ръководител Веселин Николов. 25-ият „Нюпорт в Ню Йорк“ се открива на 22 юни 1979 г. със солов пианистичен рецитал на Ал Хейг в „Карнеги хол“. На различни сценични площадки, под покрив и на открито, в най-престижните зали и в парковете, под егидата на различни асоциации и с различна, но винаги конкретна насоченост (включително програми за деца) във форума участват над 150 ансамбъла. Българите свирят в последния фестивален ден, 1 юли 1979 г., неделя, наречен „Джаз панаир на 52-ра улица“ (между Пето и Седмо авеню). На три сцени в последователност програмата включва концерти на Арт Блеки с „Джаз месинджърс“, квинтета на Тед Кърсън, „Ню Орлийнс джаз бенд“ на Уолъс Давънпорт, квинтета на Джони Грифин, „Супер плейърс“ на Чико Хамилтън, квинтета на Робин Кениата, квартета на Джими Лайънс, секстета на Хауърд Макгий и „Бели, зелени и червени“. От Европа участват само финландците на Хейки Сарманто и българският състав.
У нас в-к „Работническо дело“ (04.07.1979) отбелязва българското участие в своята рубрика „Накратко“ между съобщението за учение на войските от Балтийския военен окръг в Съветския съюз и информация за публикувано комюнике на разговорите между Йосип Броз Тито и генералния секретар на Френската комунистическа партия Жорж Марше, проведен на остров Бриони. Изречението, отделено на българския успех, гласи: „В Ню Йорк се състоя фестивал на джазовата музика, в който нашата страна бе представена за пръв път от състава от Пловдив „Бели, зелени и червени“ с музикален ръководител Веселин Николов.“ Едно-единствено изречение (!) в словесната многотия, съпътстваща опитите да привлечем световното внимание към наближаващата 1300-годишнина от създаването на българската държава. До днес други българи не са стъпвали на подиума на „Нюпорт джаз фестивал“.
Междувременно Джордж Уейн продължава да внася промени във фестивалната формула. През 1981 г. форумът се завръща в Нюпорт, а продължението му в Ню Йорк става известно като „Kool Jazz Festival“. От 1984 до 2008 г. проявата в мегаполиса носи името и логото на фирмата „JVC“, която е генерален спонсор на този и още няколко джаз прояви, свързани във фестивална верига. Световната икономическа и финансова криза води до оттеглянето на „JVC“, а в момента фестивалът е с нов генерален спонсор – Natixis Global Asset Management.
Походът на джаза по световните сцени продължава!