Костадин Пампов
Почти всички биографи на Димчо Дебелянов посочват един интересен факт. Отивайки на фронта в началото на 1916 г., поетът взема със себе най-известната творба на немския философ Фридрих Ницше „Тъй рече Заратустра”.
Обикновено биографите поясняват, че по книгата на Ницше Дебелянов учил немски. Сякаш най-добрият начин да се учи немски е, като се чете в оригинал Ницше? Мисля, че причината тук е друга. Димчо Дебелянов приема като свой духовен учител Пенчо Славейков. Едно от най-силните му стихотворения е със заглавие: „На Пенчо Славейков”. Литературният критик Стоян Каролев е категоричен, че това стихотворение „…е ярка поетическа прослава, и правдива художествена характеристика на Дебеляновия пръв учител в литературата…” От друга страна е известно, че Пенчо Славейков е имал като свое житейско и творческо кредо идеите на немския философ Фридрих Ницше. Най-вече тези за „Свърхчовека” и „Волята за власт”. Разбирани като стремеж на човека да се себепреодолява, себенадмогва и твори. На тези именно идеи, свързвайки ги със своя учител, Димчо Дебелянов дава съвършена поетическа форма във вече споменатото стихотворение.
Но, жрец и воин на живота,
ту благ, ту огнено жесток,
ти горд възлезе на Голгота
и не отрече своя бог.
Самси съдбата изпревари
и там, де нявга на скръбта
димяха черните пожари,
днес светят мощ и красота.
Всичко казано дотук е в подкрепа на това, че по „Тъй рече Заратустра” Димчо Дебелянов не просто е учил немски. Сравнявайки оригинала с българския и френския му превод, той е изучавал идеите на немския философ. Защото те са били идеи на неговия кумир Пенчо Славейков. Несъмнено е и това, че Дебелянов е бил подвластен на принципа за единство на Ноема и Поема. Тоест на единството между Мисъл и Образ, между Философия и Изкуство. Категорично свидетелство в това отношение е стихотворението му „Слънчогледи”.
Ах, ето де ме ти изведе,
ти, който нявга властно обеща,
на мойта гордост – вихрени победи
и жар всерадостна на любовта.
Скърбя в градини глъхнали и бледи,
обител на покрусена мечта.
Аз чувам тиха жал по утринта
на слънце не видели слънчогледи.
Във връзка точно с това стихотворение, ерудит като Николай Райнов твърди: „Без да е философ, тоя човек обичаше да мисли и понякога мислеше дълбоко”. В „Слънчогледи” той се обръща към дявола. Сам Дебелянов казваше, че е писал стихотворението, след като е прочел „Фауст”, и прибавяше, че „всеки, който страда пряко сила, е свързал някога договор с дявола, сиреч с потайното и тъмно начало на битието”.
Стихотворението „Слънчогледи” още веднъж потвърждава твърденията на мнозина, че Димчо Дебелянов е „поет на спомена”. В духа на романтизма и символизма поетът търси пристан в миналото. Защото настоящето го гнети. Красноречив пример в това отношение е стихотворението му „Да се завърнеш в бащината къща”, чиято поанта е особено показателна.
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина !
Тези два стиха са израз на разбирането за невъзможността на Завръщането. То е възможно само в и чрез спомена. Макар, че и тогава носи тъга, а не радост. „Да се завърнеш в бащината къща” не е буквална илюстрация на идеята на Ницше за „Вечното възвръщане”. Но съвсем определено поражда асоциации с думи на немския философ.
Невинност е детето и забрава, едно ново начало, една игра, едно самозадвижващо се колело, едно изначално движение, една светеща повеля: Да бъде ! Миналото на поета има своя образ най-вече в стихотворението му „Помниш, помниш ли тихия двор”. В това минало той търси утеха, но то му носи само горчивина !
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни – …
В стремежа си да разгадае неведомия смисъл на собствения си живот, поетът като че ли все пак намира решение на житейските си и творчески антиномии в стихотворение под надслов „На злото”.
В тревожна мечта се унасям
и виждам през горестен сплин,
че в някаква светла страна съм
на Бога най-светлия син.
Литературната история и теория твърди, че Атанас Далчев поставя началото на т. нар. „предметен реализъм” в българската поезия. И пояснява, че той е поет, който „говори” чрез предметите така, че се отива отвъд тях.
Самият Далчев обаче е категоричен, че „С тези пет-шест стихотворения Дебелянов постави началото на новата ни поезия. Всичко, което днес критиката отбелязва у по-младото поколение, като реализъм и предметен стил, е вече дадено в тях”.
Става дума за стихотворенията, които Димчо Дебелянов пише на фронта през 1916 г. В едно от тях – „Сиротна песен” – той утешава не толкова себе си, а по-скоро нас.
Ще си отида от света –
тъй-както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
Стихове като тези обаче ни убеждават, че ни е нужен споменът за Димчо Дебелянов. Убеждават ни, че Поезията му наистина е единство на посочената по-горе връзка между Ноема и Поема. Намирам, че в тази посока тук посочените примери са достатъчни.