Американският писател Дейвид Фостър Уолъс (1962-2008) е автор на „Безкрайна шега” (Infinite Jest) – книга с повече страници от “Одисей” на Джеймс Джойс и „Принципи на невронауката” на Ерик Кендъл, Джеймс Шварц и Томас Джезъл. „Шегата” е включена в стоте най-добри книги за последните 80 години според американското списание Time. През 2007 г. едно немско списание публикува интервю с Дейвид Уолъс. Журналистът запита: „Стремежът към щастие ли е една от причините за нещастието, което цари в този свят?“. Дейвид Уолъс отговори: „Стремежът към щастие дори е вписан в американската конституция преди няколко стотин години. Днес ние сме толкова богати, притежаваме много повече, отколкото се нуждаем, имаме свободи, които никога не сме имали, дори и когато са застрашени, както в днешния политически климат в САЩ. И забравяме колко чудесно е всичко в сравнение с повечето политически и икономически системи.“
Много години преди това Ф. М. Достоевски беше написал: „Няма щастие в богатството, щастието се купува със страдание. Човек не се ражда за щастие. Човек постига щастието си“. Въпреки това на 16 декември 2010 г. английското списание The Economist публикува статия на учени от Университета на Пенсилвания, озаглавена „Богатите, бедните и България. Парите наистина могат да купят вашето щастие“. Учените отхвърлят парадокса на Истърлин: хората се чувстват зле не защото доходите им са малки, а защото са останали на дъното на обществото (парадоксът е от 70-те години на миналия век и носи името на професор Ричард Истърлин от Калифорния). Учените от Пенсилвания обаче достигнаха до извода, че големината на дохода определя доволството от живота. Така в „географията на щастието“ България е „най-тъжното място в света“ (The saddest place in the world, relative to its income per person, is Bulgaria).
Тези тъжни за България данни бяха потвърдени тези дни в Ню Йорк на конференция на ООН за щастието – тогава е представен доклад, изготвен от Института за Земята към Колумбийския университет, ръководен от професор Джефри Сакс, икономистът, който преди години съветваше президента Петър Стоянов. Данните са базирани на въпроси към хора от 156 страни, зададени им през периода 2005-2011 г. Един от въпросите бил „как оценявате живота си по скала от 0 до 10 – нулата е крайна степен на нещастие, десетката е най-голямо щастие. С оценка 3.9, българите сме се класирали на 147-мо място в това „световно първенство по щастие”.*
А българските политици продължават да спорят за АЕЦ „Белене”, дори атакуващите социалисти поискаха вот на недоверие към правителството. Така на фона на държавното безгрижие за здравето и образованието, класацията за (не)щастието на българите пак остана незабелязана от политиците. Nihil novum sub sole, нали!
__________________________________________________________________________
* Вчера 5 април 2012 г. в един централен „ежедневник” бе публикувано редакторско мнение за това „първенство”, написано вероятно от млад човек. Напомняйки ми за студентските години, впечатли ме неговата мисъл: „предпочитам да съм от по-нещастните, дето може и да не карат джип от 16-годишни, нито да ходят на екскурзия в Лас Вегас, но пък не се срамуват да помолят някой приятел за 20 лева назаем, а после заедно да ги изпиеем.” Не мога обаче да се съглася с опростеното представяне на американското и българското щастие. Там младият журналист е написал: „Американците били по-щастливи от нас? Да, когато историята ти е по-малка от годините на прабаба ми, сигурно е по-лесно да се хилиш като идиот на тъпи ситкоми, да заспиваш, след като се наядеш прасешката и да се чувстваш щастлив.” Верно, но не в този просташки смисъл, преди няколко години руският режисьор и артист Никита Михалков каза, че „САЩ не са страна, те са икономически проект”. Да, но в тази страна президентът и учените се грижат за здравето и образованието на хората си много повече, отколкото в страните с ниска оценка по щастие. Този „всекидневен” журналист надали, но българските министри на здравеопзаването и на образованите и науката, както и ректорите на медицинските университети, вярвам вече са прочели или ще прочетат статията Building a Better Physician – The Case for the New MCAT (Medical College Admission Test), публикувана на 5 април 2012 г. в американското научно списание New England Journal of Medicine. Статията посочва един от пътищата към щастието – здравето и образованието на човека; за „създаването на по-добри лекари” са необходими знания не само от биомедицинските науки, но и от науките за поведението на човека и за обществото.