Животът на Ботев, макар и много кратък, излъчва най-благородните качества, които един човек може да отгледа у себе си в земния си път: обич към майка, към родно място, към род и родина, към страдащите хора. Като казваме това и като го повтаряме вече повече от сто години, ние изричаме една истина, неказана навреме, докато Ботев е бил жив. И така пък повтаряме гузността, неловкостта и внезапното просветление, което са получили някога нашите прадеди след смъртта на войводата. Човекът Ботев – оказало се е тогава, не е лудият хъш, не е фантазьорът, тръгнал с 200 души да освобождава един народ, не е кръчмарският поет, не е черното петно в рода на букурещките банкери Евлоги и Христо Георгиеви, не е нихилистът, готов да тръгне след всяка крайна идея, а е героят, светецът, мъченикът, великият, гениалният поет на България.
„Ботевата чета слиза на българския бряг при Козлодуй – 17 май 1876 г.“ © Рисунка: Худ. проф. Димитър Гюдженов, 1949 г.; снимка на оригинала: Красимир Андонов (https://www.nationalgeographic.bg/a/10679-xristo-botev-mezdu-legendata-i-istoriceskata-istina-page-3)
Нашите прадеди, а и всички ние след тях, са били изумени – какъв велик човек сме имали! Вижте го как превзема „Радецки“, вижте го как с гол в ръката нож виква на надменния капитан: „Аз съм български войвода…“. И така нататък, и така нататък. Вижте го как в браилската или букурещката кръчма, докато другите пият и пеят, той драска нещо в тефтерчето си, но какво? Надрасканото се оказва гениално стихотворение, то се оказва „Жив е той, жив е!“
И сепнати, нашите прадеди, и ние самите започваме „да плетем венци и китки“, както го е помислил, но както не го е дочакал той. Всяка година празнуваме като национален празник деня на неговата смърт, всяка година мравуняци от поклонници вървят по стъпките на неговата трагична чета от Козлодуй до Вола.
Но в живота си човекът Ботев не се е виждал нито като лудия хъш, тръгнал с 200 души да срутва една империя, нито като черното петно в рода на букурещките банкери. И още по-малко този човек, който е писал „но стига ми тая награда – да каже нявга народът: умря сиромах за правда“, се е виждал като чудотворна икона, след която вървят мравуняци от поклонници, пред която се правят идеологически молебени и се кадят благовония. Човекът Ботев, който петнадесетгодишен напуска семейството си, за да се учи в Русия, и който след две години е изключен от гимназията, уж поради „безуспешност“, след четири се връща в Калофер, за да помага на семейството си, защото баща му е заболял. И какво вижда той? „Щом влязох в хана, пред очите ми се представи страшно зрелище: жени, деца и девойки пищяха, мъже се лутаха насам-нататък /…/ заптиетата се смееха, псуваха и със сопи пъдеха народа/…/ Тука майка се разделя със син, жена с мъж, сестра с брат, деца дребни с бащица...“
И човекът Ботев, деветнадесетгодишен, отново напуска Родината си, съвсем не толкова заради едно дръзко слово, което произнася пред съгражданите си, както мислят учените, а заради това, което вижда. Този път я напуска завинаги, ако не се брои кървавото връщане от Козлодуй до Вола.
Венета и Иванка през 1892 г. в Женева (https://telegraph.bg/)
Човекът Ботев, който е от рода на най-богатите хора в България и може би в Румъния – банкерите Георгиеви, е прекарал най-щастливото си време през една зима в една запустяла мелница край Букурещ с един друг българин, за общия им живот с когото пише в едно писмо: „За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът..“ Но… „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три деня, а той пее и се весел… Приятно е човеку да живее с подобни личности.“
Човекът Ботев никога повече и до смъртта си не е имал щастието да живее с подобни личности. Човекът Ботев, когото ние днес толкова обичаме, не е бил обичан от много хора в живота си. Ако съдим по документите, само трима души истински са го обичали, както е обичал и той тях.
Първият е бил Каравелов, комуто той посвещава стихотворението „Делба“ и с когото се скарва, когато се оказва, че Каравелов не е готов да изпълни думата, дадена в делбата: „на смърт, братко, на смърт да вървим“.
Вторият е бил Левски, смъртта на когото оплаква в едно гениално стихотворение. Левски е бил нравственото тържество на Ботев.
Третият е бил Стамболов, за когото (а всъщност не за него, а за себе си!) казва горчиво в едно писмо: „…барем..Стамболов ме само обича.“
И тримата мъже, които са били близки на човека Ботев, се оказват велики мъже в българската история. Нито един от стотиците, които са го познавали и които открито, прикрито, закрито и по всякакъв друг начин са го мразили, не се оказва забележим в българската история.
От човека Ботев всъщност много хора са се бояли. От достопочтените собственици на чифлици, градини и кръчми до достопочтените членове на емигрантската ни „Добродетелна дружина“. От самоуверените чокои и градски богаташи до мръзнещите по букурещките улици градски полицаи, от самодоволстващите зад претрупания тезгях дребни търговци до придаващите си важност в бедните квартални канцеларии общински чиновници. Те дори не са се бояли – те са изтръпвали пред чернобрадия гигант и то не толкова поради гръмотевичния му глас и железния му юмрук, колкото от презрителния огън в черните му очи. Никой друг от българите не е събуждал у примерните си съвременници толкова остри и неприятни чувства, колкото човекът Ботев. Той не е бил дипломатичен, както повечето от нас. Не е умеел да премълчава кривото, както ни учат, че било възпитано. Казвал всекиму каквото мисли, както много малко хора и тогава, и сега смеят да го направят. Създавал е и е понасял непрекъснато неприятности, както малко хора са способни. Човек на чувствата, той е избухвал винаги, когато е срещнел не само насилието и подлостта, но и равнодушието, безразличието, дребнавостта. Затова на човечетата не е било особено приятно да се срещат с човека Ботев.
Човекът Ботев е вероятно най-самотният човек в своето време. Той го е чувствувал като най-тежки окови. И то не само заспалото време на Османската империя и на балканските държавици, но и бързото и уж модерно време на Европа, на канцлера Бисмарк, на имератора Франц Йосиф, на свободната съвест Мак Махон. Цялото му сърце, душата му са изгаряли от нетърпение за други дни и други времена. С мислите и с писанията си той е излъчвал своето нетърпение и най-често то е изригвало от омраза или презрение към фалшивите „големи“ лица, толкова, колкото и към кроткия малък човек.
Затова той не е бил обичан! И затова не е бил разбиран!
И пак затова, когато четата минава Дунава, когато бива разбита, когато самият той загива, едни побързват да го изпишат като икона, а други тръгват с лупички, по-малки от оченцата им, да броят точно четниците, които е извел и да се чудят как е щял да освобождава България с толкова малко хора. Трети пък постояно се насълзяват, че не бил останал да си пише гениалните стихове, а бил тръгнал неразумно да си оставя месата „по скали и по орляци“, пък и да разплаква чуждите майки – черкезки, турски и български.
Човекът Ботев, който и приживе е бил в други селения, няма никаква заслуга за убогостта нито на едните, нито на другите.
Най-свободният измежду българите е бил прокълнат да живее между роби, които не са се свършили и с Освобождението.