Какво простодушие и простащина има в старото училищно клише, че Ботев ни учи „да любим и мразим“ и затова трябвало да бъде обичан като велик син на българския народ! Ботев, който е казал също: „Ликуй, народе! Тъй овце блеят/и вървят с псета подир овчаря…“ и който след смъртта на най-големия син на България видя българската земя скована от „студ и мраз, и плач без надежда“ – каква върховна глупост и обида! Най-самотният от българите, раждани на тази земя, този, който не от кабинета си, където мислите би трябвало да бъдат най-трезви, а от механата, където те са естествено най-екзалтирани, изрече едно от най-страшните проклятия към тъй наречената българска интелигенция, българска емиграция, българско добродетелно общество: „Аз веч нямам мило, драго, / а вий… вий сте идиоти!“ – той не може да бъде обичан, той не иска да бъде обичан.
Не го лигавете с обичта си, вчерашни и днешни скотове!
Няма да го спечелите, няма да го омилостивите, няма дори да се докоснете до него, защото той е като старозаветен Бог; той не иска да го обичате, а да се страхувате от него.
И каквото е искал, такова е и постигнал! Въпреки вашите плачове, химни, опуси, тържествени зари, тържествени проверки, въпреки всичките ви Втори юни!
Страхувайте се от него, за да бъдете равни на себе си! Само в страха ви той ще ви прости, както само в страха е прощавал древният Йехова.
Защото, който от смъртните е презрял всички човешки сметки, не трябва да бъде обичан, нито мразен. Него не може да го досегне нито обичта, нито омразата. Той трябва да бъде страхопочитан!
Толкова самотен човек, колкото никой друг, роден измежду нас!
Не казвайте никога, че той е наша кръв, наша плът, наш дух! Ако в нещо все пак той е наш, то не е нищо друго освен ужасената ни от нас самите собствена съвест.