Историята и историците, както и съвременните анализатори, коментатори, експерти, критици и актуалните, тути кванти специалисти по политкоректност, вече втори век трупат все по-нарастващ дълг пред Ботев. Проучен и признат отдавна в публицистиката, която ни е оставил, световно признат с поезията си, преведена на всички големи езици и на неизброимо число от тъй наречените малки, той отдавна е емблема на българската култура в световното културно пространство. Не е така обаче в заключителния епизод на късия му и разтърсващо бурен живот, когато в рамките на един само месец, той внезапно излиза и на европейската политическа сцена за едни като авантюрист и смутител на европейския ред, за България в ролята на режисьор и същевременно актьор в световния спектакъл „Радецки“, а за смутените зрители по време на действието, вече век и половина след него, като символен образ на някакъв, нов, задаващ се свят в исторически най-застоялата част на европейския югоизток.
Но безспорната истина на двете тези антиподни реакции, прозряна още някога си, че след толкова много наши въстания и толкова много чужди войни, водени по онова време във и за тази част на Европа, никое друго събитие освен Ботевият „Радецки“, и никога друг случай не е изстрелвал толкова мощно името на България във фокуса на европейския политически живот.
Чули сме историци да се възторгват от отзвука на Ботевия подвиг в чужбина, чули сме наши политически пигмеи да славят героизма му, както и модерни неолиберасти да го величаят като автор на първия в света терористичен акт от супериорна величина. Чули сме и такива, които не могат да се начудят как при явната негова гениалност в поезията, той не е могъл да съобрази, че би било много и много пъти по-добре да си стои в кабинетчето-спалня, до печатницата си в Букурещ и да наниже така поне още едно томче „Песни и стихотворения“, вместо да гони Михаля и да настигне смъртта си над Враца в чутния балкан.
Корабът „Радецки“
(https://bulgarianhistory.org/prevzemaneto-na-radecki)
Отдавна чуваме и гласовете на съвременниците му някога, та до нашите днес, които покрай възхищението от гения му, не пропускат да го похулят за заслепението да не прецени, че в пепелта на едно току що потушено въстание от „авантюрата“ „Радецки“ не може да се очаква друго, освен безсмислени жертви. Никой обаче не възразява срещу тази до глупост чутовна наивност да се мисли, че Априлското въстание само по себе си, въпреки страховитите зверства при смазването му и надчовешкия стоицизъм на въстаналите и най-вече на водачите им, щеше да остане за историята това, което е, от космичната непостижимост на семейните самоубийства в перущенската черква до нравствения съдебен процес, който устройва подсъдимият Цанко Дюстабанов над назначените му официални кадии. Или от на живо горящия на кладата брациговски водач Васил Петлешков до непостижимо владеещият се под бесилото си Бачо Киро, изнасящ на турски език пред палачите си своя последен, изповеден рецитал:
Бен бир Бачо Киро им …
тюркен коркмаз комита им. …
(Аз един Бачо Киро съм
от турци без страх комита съм.)
И сам да нахлузва на врата си накрая въжето.
Всичките тези чутовни подвизи, извършени в глухотата на една османска провинция, са щели да заглъхнат за седмица-две, представени по-скоро като измислици на болни хора, както и неведнъж вече бе ставало след всяко друго наше въстание.
От ясно по-ясно е също така, че без акостиралия на Козлодуйския бряг „Радецки“, Юджийн Скайлер едва ли би се вдигнал от дипломатическия си стол, за да види Батак, а Макгахан да приеме поканата на Дейли нюз и да замине като техен кореспондент в догарящата България, за да опише в репортажите си Баташките ужаси, разжарили иначе хладното към някакъв си славянски народец англо-американско обществено мнение.
Ако Русия, както твърдят някои днес, водена от старата си амбиция за Проливите, без предходно помитащата човешките съвести вълна на Ботевия подвиг, би се одързостила да приведе в действие амбициите си, нима може да има съмнение, че англо-френският свят не би я осъдил единодушно, ако ли не и да ѝ спретне една уж малка, втора Кримска война, както го бе направил четвърт век по-рано.
В този ред на мисли, трябва ли да сме слепи, за да не разпознаем у Ботев вместо либерасткото привидение на някакъв терорист, действителния велик режисьор и гениален актьор на един световен спектакъл, невиждан дотогава, от който вулканично са произтекли последвалите исторически събития?
Трябва ли, питам, да сме природно лишени от усета за смъртоносното около нас, за да не можем да осъзнаем, и без помощта на днешните глобал анализатори на историческите процеси, които ни казват и многословно доказват, че за България във времето на Ботев е било невъзможно да се освободи със собствени сили, както са го мечтали и Левски, и той?
Задълбочените им и пространни анализи на очевидното загубват всякакъв смисъл пред краткия като изстрел отговор на един от героите на романовата библия на българската литература, изчерпващ аналитиката на противостоящите сили, геополитическата ситуация и въобще всички други причини за тая практическа невъзможност. Става дума за чорбаджи Марко, чийто прототип е бащата на самия Вазов. Той изчерпва ситуацията с всичките ѝ причини и следствия с две думички само, които правят излишни всички възможни и умни анализи: „ в чрево адово сме“.
В тия две думи ще прочетете мисловен анализ на геополитическото, географско разположение на страната ни, според което отрязването на българската територия от азиатско-европейската отоманска империя би било равносилно на отрязване на европейската ѝ глава, което от една страна променя статута ѝ на империя, а от друга – обръща световния тогавашен ред и затова е просто недопустимо. Не е все едно да се отреже от империята Пелопонес и малко над него, за да съществува Гърция или Шумадия и малко около нея, за да я има Сърбия, както и да се прежалят земите оттатък Дунав, за да я има Влахия, под гордото име Румъния. Но е съвсем друго да се отреже всичко европейско, та било и на сто, сто и петдесет километра на запад от Истанбул, от Босфора и Дарданелите, за да я няма Турция като европейска държава.
Двете думички на чорбаджи Марко промислят всичко това. Да, България и заради географията си само не би могла да се освободи сама, но и защото са несравними нейните сили с круповите оръдия на аскера с нейните шишанета, но…
Но възможно ли е да допуснем, Ботев да не е знаел това?
Невъзможно е, казвам, човекът, който е гледал толкоз далече в европейското бъдеще да не предвиди това.
Тук има нещо друго.
Да поразчоплим загадката, над която не само за Каравелов, но и за целия Берецека (БРЦК) се е оказала нерешима, та и чак за днешните реал-либерални, обявили го за терорист.
Може би и разплитането на възела между реалното стечение на обстоятелствата и дразнещото трезвия разум показно действие на замисленото овладяване на „Радецки“ трябва да започне с припомнянето на факта, че Ботев в противовес с парализата на отчаянието, обхванала емиграцията при първите вести за погрома на въстанието, достига като че максимума на по начало мощната си енергична натура, впрегната месеци по-преди в подготовка на четата. С една дума, когато всички попарени скръстват ръце, той ги разтваря в съгласие само със себе си, за да осъществи едно дело, довело до изумление и продължаващо да изумява уж трезвите умове.
В действителност от действията му могат да се изумяват само тези, които в оценката им излизат единствено от себе си, но не и най-близките му, на които той се е доверявал и безпощадно е разкривал себе си.
Същността на натурата му, адекватно разтворена в словото му, можем да провидим дори в една единствена фраза в писмо до Тодор Пеев, съмишленик и приятел, където казва: „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите“.
Случаят „Радецки“ е пълно покритие на решителността, изявена в метафоричността на фразата, но същевременно е и в силен дисонанс на средствата, с които тя се постига. Тук, надявам се, стигаме до най-важното. Случаят „Радецки“, толкова спорен за едни, колкото и безусловен за други, е най- значимото историческо дело на Ботев. Цялото действие трае една нощ и два полудни.
Ботев се качва на „Радецки“ в Гюргево на 16 май и слиза на Козлодуй на 17 май, около един часа подир обед. Четниците се качват на групи от Тулча до Бекет в болшинството си без да познават войводата си и при най-строга дисциплина да не излизат от ролята си на градинари, които пътуват за сръбския пристан Кладово. Това са параметрите на акцията. Пътуването е описано в спомените на тези, които са оцелели след похода до Врачанския балкан и в биографичните книги за Ботев на Захари Стоянов (1888 г.) и Иван Клинчаров, изградени естествено върху спомени на четниците и върху обилна информация от различни документи от времето и публикации в печата. В този текст ни интересува само пътуването, защото то е ядката на събитието и ефекта от него. Подробно то ще бъде обект на друга публикация, предназначена за книга. Целта на настоящия текст е, макар и принудително схематично, да разисква какво е целял войводата и какво е постигнал, представени не в хронологичен порядък.
Тезата, която ще отстоявам след всичко това и в тия рамки е, че преди и вън от крайната цел, която е известна – да се помогне на въстаналите или въставащи заедно с четата врачански бунтовници от окръга на апостола Стоян Заимов, Ботев стриктно следва свой предварителен план да постигне възможно широка публичност на акцията си не само в региона, но и в цяла Европа.
Внимателният прочит на документите – архивни и налични, задава дребни корекции на създалите се представи за завземането на „Радецки“ като химничен епизод от живота на Ботев – емоционален триумф на идеите му, въплътени в литературното му и журналистическо наследство. Създалата се представа, най-определено чрез поезията му, че случаят „Радецки“ е въплъщение едва ли не на детската му мечта да се види начело на въстаналия си народ в смъртна схватка с вековния поробител, прикрива един дребен факт, иначе добре известен; фактът, че Ботев приема да води четата в един последен момент, когато става окончателно ясно, че предвидените и последователно канени Филип Тотю, Панайот Хитов и дядо Жельо, познати и прославени вече войводи, и тримата са отказали. Ботев, който още през септември на предната 1875 година си е подал оставката като член на революционния комитет поради това че, както сам пише: „моите убеждения се не посрещнаха в много отношения с убежденията на останалите членове на БРЦК“, но не се е оттеглил; точно обратното активно не! – направо неистово се е включил в подготовката на въстанието, и затова и приема направо болезнено отказа на войводите. Неговата реакция на съобщението е многократно описвана и поради това, че е била публична (пред група от любимите му хъшове), и особено поради това, че в нея нямало нищо ботевско.
Той заплакал.
Не без основание може да се каже, че това е бил най-драматичния момент в неговия живот. В противоречие с романтичната си натура – има достатъчно документи в потвърждение на това, Ботев никога не се е смятал годен да води чета. Особено при наличието на няколко вече почти легендарни сред българската емиграция личности с доказан опит на войводи. Категоричен в това отношение е и най-авторитетният и пръв негов биограф самият Захари Стоянов. „Той е щял – пише Захари – да мине Дунава като прост бунтовник, може би само писар на някого от войводите. Тежката роля на водител бил принуден да вземе.“
Така или иначе, но в мъчителните минути след това, той казал ясно:
„Аз ще ви бъда войвода!“
Това са съдбовните думи, които слагат началото на един от най- величествените епизоди в българската история. Дните след този ден – времето от 9 до 16 май – денят на качването му на „Радецки“ могат да се нарекат страстната седмица на Христо Ботев. В тия дни той престанал да разпознава деня от нощта. Жена му не могла да го познае. Идвал си в къщи по никое време, за да излезе ни ял, ни спал. Непрекъснато бързал, непрекъснато бил зает. Целувал детето си в люлката, дете, ненавършило още четирийсет дни, и тръгвал отново.
Сигурно не е било и възможно да бъде иначе; това е времето, когато се приготвяли групите четници по разните градове на Румъния, уточнявали се имената, за да се купят билетите, разпределяло се оръжието, довършвали се униформите… за да се окаже на 16 май всичко изрядно направено при най-голяма секретност и за да каже на Козллодуй Войновски – единственият военен човек в четата: „всичко е като при редовна войска“.
Но каквото и да направел младият войвода, не е могъл да бъде сигурен, че е направил всичко, което на негово място биха направили старите войводи. И вероятно в хода на подобните мисли му хрумва изненадващ въпрос: „А какво от това, което мога аз, не биха могли да направят те?“
Великолепно прозрение!
Какво е това, което не могат те – ни Филип Тотю, ни Панайот Хитов, а би могъл на тяхно място само той да направи – редакторът на „Нова България“, журналистът и поетът?
Ражда се гениална идея!
Да се известят някои от големите европейски вестници за предстоящото дебаркиране на кораба и за целите на похода:
- да се пратят скорострелно телеграми. (депеши, както са им казвали тогава) до редакциите.
- да се изпратят известия и до някои от европейските правителства.
Телеграмите да бъдат изписани на френски, да бъдат изпратени възможно най-бързо по специален човек, който ще пътува с четата, но ще слезе преди нея на последното румънско пристанище от което ще се качи последната група четници. И телеграмите изпратени от първата пощенска станция.
Въображението му работи светкавично – менят се картина подир картина.
И пак нов въпрос!
За да стане всичко това необходимо е корабът да бъде вече под неговата команда за да се отклони от рейса си към мястото, което ще изберат за слизането на четата. Как ще стане това? Нали той не пътува по редовния си рейс само с неговите момчета с билети до Кладово. Нали няма да спира на десетина пристанища, за да взема само момчетата му? От тези пристанища ще се качват пътници, други ще слизат, а в цялата отсечка от Тулча до мястото, което ще изберат, от едната страна е Турция и сигурно много турци ще се качват и слизат и какво ще се случи, ако някъде, по някакъв повод те се хванат гуша за гуша с някое от неговите момчета?
Това би провалило всичко. Но как да бъде избегнато? Момчетата трябва да бъдат предупредени строго. Най-строго трябва да им се каже да избягват всякакви конфликти с пътниците и екипажа. И особено с турците; ни косъм не трябва да падне от турска глава. Ето отговорът на зверствата.
Въпроси, въпроси… Въпрос от въпроса се рои.
За всичко трябва да се помисли, а денят се прелива в нощ и нощта в ден и всичко в него и около него ври и кипи.
Страстната седмица на Христо Ботев!
Идва 16 май. Тогава в Гюргево ще акостира „Радецки“ и от борда му ще бъде известен светът, че 200 български въстаници отиват на помощ на въстаналите си братя.
Тази новина няма да заглъхне за ден, за два. Комисии и кореспонденти от разни страни ще тръгнат към въстаналите райони.
Зверствата, извършени в страната, няма да бъдат оспорени. След малко повече от половин година ще започне и войната с империята.